„Hero of the day”

Аз съм една крехко създание, но ги владея тия похвати от бойните изкуства. Тренирала съм едно време и аз. Оглеждам се за поражения. Не се наблюдават. Ослушвам се! Тишина. Оглушителна някак. Чудя се какво става?! Откъде е този трясък! Тръба ли се е спукала, метеорит ли е пробил покрива?! Гледам, няма вода по паркета, дето го слагахме преди две седмици с мъжа ми. Вдигам поглед към тавана, дупки няма. Е, има пукнато стъкло, но това не е кой знае какво.

И изведнъж се усещам. Аз, нали съм парче бунтовно и патриотично настроена разследваща журналистка под прикритие и по призвание, пиша срещу властта от време на време. Сега, няма да разправям как си изкарвам парите, щото няма да ми повярвате. А и не е това темата на момента!

Та, имам си собствен блог, поддържам и секретен сайт, чийто адрес няма да споменавам. Всичко си идва на мястото. Хора на правителството, агенти, полицаи или жандармеристи са спретнали това взривяване! На редакцията ми! Т.е. на семейния апартамент, но то си е редакция в известен смисъл. Откъдето громя властта с разобличаващи материали! Е, крайно време беше. Бомбата е метната под него, пред него или поне някъде в района. Това сочат първиначалните ми журналистически анализи. Гърмежът си беше страшничък! Аз го бях предвидила в една от последните ми статии. Мръсници! Цялото правителство, тия от парламента, без опозицията, и всички техни подръжници!

Сега, какво да правя?! Как какво?! Първо звъня на няколко телевизии и един, два вестника и обяснявам ситуацията. Да, факт е, че не съм толкова известна, но пък след съобщение за взривена редакция журналята не питат кой знае колко! Даваш им адреса и пристигат като линейки от „Спешно отделение”. Щото родните са по-бавнички.

След това започвам подготовка. Не, не подготовка за разчистване на срутени стени, паднали стъкла, шрапнели, осколки, парчета бетон от разбити панелни стени, изтръгнати автомобилни гуми, огънати ламарини и други подобни! Не, няма чак такива поражения. Просто влизам в банята, за да се подготвя за интервютата, това е важното сега! Знам ги аз как стават тия работи!

Изкъпвам се, преобличам се, напарфюмирам се и съм готова! Зад пердето внимателно надничам и ги виждам: телевизии, вестници, че и едно списание се забелязва. Гледка, мечта на всеки един разследващ журналист. Ох, пак ще трябва да давам интервюта до припадък! Ама не се оплаквам, тежка, тежка е съдбата на тези като мен в България. Тежка! Който не вярва, нека дойде на моето място. Но да си го извоюва, както аз сама съм си го извоювала с цената на много труд... и да не обяснявам, защото не е това темата на момента! Няма и да повярвате. То не е и за вярване... Отплесвам се, но това е от вълнението!

Докато слизам по стълбите от четвъртия етаж, понеже асансьорът не работи, премислям какво ще говоря на медиите. Какво ще им кажа... Да, ще говоря за това, колко съм велика, безстрашна, как понеже съм опозиция на властта само на мен ми дават информация, която е разобличаваща и т.н. и т.н. Леле! Сещам се още нещо! Ами да! Точно преди година, на тази дата, писах разобличителен материал за далавера с клечки за зъби в стола на Министерски съвет! И те са решили една година по-късно да ми запушат устата! Ама аз няма да се дам! Устата ми трудно може да бъде запушена! Има доста свидетели, които могат да го потвърдят! Подготвила съм още няколко материала за подобни далавери. Например, имам информация за тъмни сделки в Министерски съвет за футболни топки и тенис ракети втора употреба, както и за изключително престъпление, извършено от депутат на властта. Напил се в някаква кръчма, вдигнал скандал, повърнал и си тръгнал. И не платил счупените три чаши и две чинии! И това се е натрупало на гърба на народа! Ко-руп-ци-я!

Излизам на улицата и... шок! И ужас! Бусовете на телевизиите и колите на вестниците една по една си тръгват. Няколко човека, кибици от входа ме гледат странно. Един се изплюва и се качва в тролея, който е на близката спирка. Ама, какво става, моля ви?!

Навъсена млада репортерка ми обяснява, друг път, като реша да правя медиите на маймуни, да го измисля по-добре. И дали съм била виждала е, онова момченце?! Да, виждам го! И?! То било казало, че нямало никакви бомби, а с Яворчо от четвъртия си устроили състезание за по-силна пиратка... Казва ми го това, мърлата му с мърла, и си бие шута към един от последните останали бусове, а аз скръцвам тихичко със зъби! Яворчо от четвъртия е синът ми! Ах, лайненце малко! Ах, как мама ще ти „устрои” такова наказание, че пиратка няма да помиришеш 5 месеца! Нека бъдат 10! Да му дойде акъла в главата!

Не може синът ми от терасата да си мери бобмите с келеша на съседа! Няма ли си пишка... да си играе?! Има си... Ще му дам да се разбере!

Жалко, нищо не се получава. Медиите се изнизват една след друга като... айде да не казвам като какво! Репортер от провинциален вестник спира за момент, на мен очите ми, скрити за тъмни очила и гладни за медийна слава светват, обаче той се разколебава, качва се в раздрънкана служебна жигула и отпрашва в неизвестна посока. Отива си на село, селянин със селянин! Там му е мястото! Тук, в столицата, има място само такива като мен, храбри и безстрашни!

Помотавам се още малко пред блока, под презрителния поглед на пенсионерката от втория, не й помня името. Влизам във входа, че тази проклета жена има навика да хвърля торбички, пълни с вода по хората!
Една едничка мисъл се върти в клетия ми журналистически мозък: „Яворе, Яворе, ах, мамицата ти, Яворе, не се крий под дивана! Пак ме проваляш! Излизай, нищо няма да ти се размине!”

Янчо Янчев
ianchefff.blog.bg