Те никога не напускат политическата сцена, но желанието им да свирят първа цигулка особено се засилва в определени периоди.
Защо толкова много точно сега? И кои са политическите номади?
Бих разграничила три вида – номад – новак, стратегически номад, номад професионалист.
Новакът номад
Новакът номад често е млад, той за първи път напуска партията, която го е създала, за да търси нови перспективи другаде. Не рядко после продължава в същия дух, но в този момент медиите още не го знаят, а и самият той се надява, че още първият му номадски поход ще е успешен.
Той има няколко оръжия. Всяко напускане е критика към лидера и партията. Христо Ангеличин, Прошко Прошков, Даниел Митов, Петър Николов откриха, че Иван Костове авторитарен и въвежда еднолично лидерство. Публиката се зачуди как стана така, че Командирският стил, пределно и изначално известен на всички, стана ясен и на най-приближените: „Много години бях близо до Иван Костов и сега се чудя как не съм се усетил по-рано” . И ние се чудим, защото този лидерски стил е самата същност на партията ДСБ. „Синята идея” си остана у СДС, привържениците на Костов си тръгнаха с лидера, не с идеята. Едва днес това взе да им изглежда неприемливо: „ДСБ не трябваше да става личен проект, а гражданска партия”   Точно същият дискурс предложи и Корман Исмаилов преди година – младият депутат, тотален продукт на младежката политика на лидера, дългогодишен председател на младежкото ДПС и като такъв на ръководството на партията-майка, изведнъж миналата година прозря недемократтичния стил на Ахмед Доган.
Второто оръжие е младостта. Именно тя е „тежката артилерия”. В нашето „постреволюционно” общество медиите обожават младите и усилват представата, че само автентична истина се лее от техните уста: „Когато започнат да напускат “млади” кадри, представяни дълго за бъдещето на ДСБ, чувството е за обреченост.. А отказът да признаеш и да опиташ да го промениш видимо води до реплики из форумите, че накрая и Костов ще трябва да напусне сам себе си”.
Третото оръжие са ценностите. Те са предпочитаният дискурс. Преди млад лъв изискано заявява: „чувствах се човек на NVIII век, станах член на ДСБ заради консерватизма”. Днес изоставянето на консервативния проект отново се представя като ценностен „от общност на каузата ДСБ се е превърнала в клика, която търси собственото си оцеляване”. Изборът на Меглена Кунева следва същатата аргументативна логика и се описва като истинско представителство на гражданите. За да се подсили този ценностен елемент, номадството не се ограничава да бъде само политически акт на смяна на членство, но произвежда и „манифест”. В Декларацията си постДСБарите заявяват: „В началото на 2012 г. се опитахме да повдигнем дебат за случващото се в ДСБ и десницата, за липсата на кауза и за заплахата да оставим най-активната част от българското общество без политическо представителство. Дебат обаче не се случи. Вместо това ни беше отговорено, че вече няма да се "инвестира“ в нас" . В царящия прагматизъм, където много мислят, че номадизмът е за постове и пари, изискано звучи дискурсът за кауза и принципи.
Новаците номади имат всички шансове – да станат лоялни и успешни политици в партията-приемник, както и да станат номади – ветерани. Много вероятен е третият път – загубване в политическата джунгла....Забравените номади са легион.
Стратегическият номад
Той е зрял и опитен. Ако номадът новак като правило преследва собствен проект – първа цигулка, не миманс, на стратега е възложена важна мисия – да създаде нова партия. Най-често и най-вече, за да разбие стара партия. И Касим Дал сега с „мандата” на ГЕРБ, и Гюнер Тахир преди с „мандата” на СДС имаха една задача - да разбият монолитността на турския вот и ДПС. Сходна роля през 90-те години  имаше Христо Иванов, чиято мисия беше да разбие Българския бизнес блок на Жорж Ганчев. Не липсват и други примери – на 4 декември 2009 г.Марио Тагарински  напуска парламентарната група на РЗС, с което предизвиква нейното разпадане. Самият Тагарински е професионализирал номадството в доста партии и постове преди това: Нова социалдемократическа партия, Демократическа партия, СДС, министър при Костов, РЗС, „независим”. Заслугите му за утвърждаване на непубличния стил на договаряне са оценени и с избора му за заместник на Великия майстор на масоните в България.
Дългият политически опит на тези политици изключва дори хипотезата за „проглеждане”, за прозиране в определен момент на стила на ръководството. Самият Касим Дал е многогодишен член на лидерския екип на ДПС, десетилетна дясна ръка на Ахмед Доган.
Досега няма убедителен и успешен стратегически номад. Дори и Костов не можа да се справи. След СДС върви все надолу и вече не може да мисли за политическо оцеляване без партията, която напусна и разби.
Номадизмът е рисково занимание – и за номадите, и за партиите.
Номадизмът е нормално политическо явление, наблюдаваме го непрестанно в различни страни и партии. Родните политици пробват и стратегически номадизъм, който няма много чужди еквиваленти: следпрезидентски. Пътят след президенството до партията е обратен във всички смисли – обратен като посока, обратен като политическа логика. Петър Стоянов го опита, не стана, сега Първанов го опитва по съвсем недостоен начин. Пак няма да стане.
Номадът – ветеран
Той преминава от една партия в друга с лекота и изящество като класическа балерина без никакво трепване, колебание, препъване. Емил Кошлуков преминава от СДС в НДСВ в Ново време в Лидер. Наистина впечатляващо е равното отношение към партиите – независимо дали лично си ги създал или просто си се присъединил, отношението е недвусмислено прагматично. Със същата лекота, с която зарязва партията, която сам е сътворил– Новото време, зарязва републиканския идеал заради монархическия, Костов – заради Царя, Царя – заради забравения вече лидер на Лидер, забравения бизнесмен-лидер – за Бойко Борисов. Последната любов е „платонична”, връзките с ГЕРБ са топли, но не институционализирани. След като не остана нищо неопитано в дясното и центъра, ветеранът реши да си гарантира друг тип достъп до тв екрана – в политиката ставаш „фактор” чрез подкрепата на избирателите, в медиите – като се провъзгласиш за „фактор”. А да се самопровъзгласява ветеранът владее видимо.
Времето на номадизма
Номадизмът обича всички сезони, но има един, в който разгръща цялата си виталност. Да, естествено, това е годината преди избори.
В самата изборна година е късно за маневри, постовете вече са разпределени, играчите тренират край пистата. Веднага след изборите е още по-неподходящо, няма ясни индикации накъде ще задуха печелившият вятър.
Годината преди изборите е идеалното време. Тенденциите са очертани, партитурите на печелившите и губещите – написани.
Старите няма да те забравят, но важното е новите да те запомнят. Избирателите също имат нужда да приемат новото съдържание в старите лица.
2012 ще ни донесе и нови номади.
Номади и лидери
Всеки номад мечтае да бъде лидер. Именно затова и става номад. Докато стане лидер, мобилността на номада не е вертикална, а хоризонтална – от един лидер към друг.
Номадът е най-голямото предизвикателство към лидера. Доган и Костов считат, че инвестират в младите. Младите не считат, че инвестицията трябва да се плаща с лоялност. На призива на Иван Костов към Прошков и Ангеличин да напуснат Общинския съвет, Прошков репликира:  „ Костов трябваше да напусне Парламента, след като напусна СДС”
Номадизмът е най-видимият индикатор на политически престиж и перспективност. Като преминават от едни към други, номадите преди избирателите показват намаляващата тежест на едни лидери, атрактивността и перспективността на други.
Номадите са и най-яркото политическо предупреждение към всички лидери: в мига, в който приемат едни номади, лидерите трябва да мислят за мига, когато могат да бъдат трансформирани от крайна дестинация в изходна точка на номадизъм  – на същите или други номади.
Анна Кръстева, доктор хонорис кауза на университета в Лил, Франция