Тони Николов: Путин, обратът и бомбата

А в случая „месианската“ и „богохранима“ Руска армия, събираща „свещените си земи“, започва все повече да влиза в ролята на късния Вермахт.

И тук символиката е не по-малко важна от военната стратегия. За Путин Херсон изключително важен, не само заради значението си на единствения ключов областен център, удържан след започването на войната на 24 февруари. За него Херсон, древният Корсун, е мястото, където според летописците е приел светото си кръщение княз Владимир, а сетне оттук е тръгнало и покръстването на „цялата Рус“. Да, именно тук, а не в Киев, е „историческата почва“ на онази Киевска Рус, притежаваща в очите на кремълския диктатор огромно „цивилизационно и сакрално значение“, което именно прави от двата народа „един народ“. За Путин Херсон е „неговия Йерусалим“, откъдето той, Владимир, ще тръгне по стъпките на св. Владимир. „Отсега и завинаги“ (както се казваше пак в неговото „историческо обръщение“ от 2013 г. към Федералното събрание на Руската федерация).

Досущ като Бенито Мусолини, който в една прочута реч от 1936 г. произнася подобни „исторически заклинания“:

Слушайте и се радвайте! След 15 века великата Римска империя се възроди върху фаталните и нетленни хълмове на Рим! Ние възстановихме „римския свят“ през ХХ век!

Така и Путин си мислеше, че ще възстанови „руския свят“ през XXI в. А ето че изведнъж „дядовия купел“ бива сдаден без бой! Направо не е за вярване.

Изправени сме наистина пред „знаков обрат“. Всички украински успехи досега (край Донецк или другаде) се подценяваха или обясняваха от руската пропаганда като „временни“ и „локални проблеми“.

Херсон е знаков проблем. Нали тъкмо неговото превземане бе последвано от всички тези решения на Държавната дума и от Съвета на федерацията, от салютите, референдумите и клетвите, че Русия е „една“ и „завинаги“. А се оказа, че „завинаги“ е равнозначно на няколко месеца. Да не говорим, че така се отваря сериозно пространство пред украинската армия за настъпление към Крим.

Ала колкото и да е знаков този провал, това не е краят на Путиновия режим. В Украйна ще продължи да се пролива кръв, а идеята за сключване на „някакъв мир“ изглежда засега утопична. Говорителката на руската дипломация Мария Захарова снощи панически заговори за „някакви преговори“. Така (поне на един следващ етап) може да се стигне до временно „примирие“. И постепенно да се върви от „примирие“ към „примирие“. Ала „примирието“ не е „мир“, то е само временно спиране на бойните действия.

И все пак някъде там, на заден план, е заложено крушението на Путиновия режим и много вероятния разпад на неговата Империя.

Оттук насетне кремълският диктатор няма друг изход освен постъпателно да преминава в глуха отбрана, като продължи да плаши целия свят с „бомбата“. Чували сме вече на няколко пъти от устата му, че на него не му трябва свят без силна Русия. Той няма друг изход. Ненавистта към него започва да „прелива“ от малката демократична общност в страната към все по-широките „руски патриотични кръгове“. Следя руския „ютюб“ и отчитам разрастването на налудничави видео-послания на тези кръгове, в които все по-яростно (но засега безадресно) се говори за отговорността (за провала) в тази война.

За съжаление, колкото и да не ни се иска, на финала на Путиновия режим няма как да се мине без „ядрения шантаж“. Историческият проект „Русия“ се разпада през очите ни. Съответно Кремъл няма друг изход освен да заплашва Украйна (Европа и НАТО), че ще ни прати „по дяволите“. Подобно на Хитлер, който възнамеряваше със своето „оръжие на възмездието“ (Фау-1 и Фау-2) да се разправи с ненавистния му свят, но не му стигна времето, за да се превърне в „атомна сила“. Путин обаче разполага със стария съветски ядрен потенциал. Ситуация, която би могла да доведе до поврат в историята на човечеството. Дали той ще използва „крайното средство“ ? Както пише Йозеф Рот в есето си „Антихристът“, посветено на Хитлер, време е да разберем, че злото не „идва на този свят с катран и сяра… че пъклените му енергии са променени в привидно естествени, земни“.

Злото е истинската аура на диктаторите. Виждаме неговата експанзия, най-вероятно ще станем свидетели и на неговия разпад (не задължително ядрен). Ето и елементите от общата картина:

Разрастването на злото.

Целта е да се причинят колкото се може повече страдания на „другите“. Да бъдат те жестоко наказани. Било то с „унищожение“ или поне с продължителни и мъчителни страдния. Затова „ядрената заплаха“ е венец в арсенала на злото. Сякаш Чернобил бе малко страдание и изпитание за всички, за да трябва то да бъде възобновено.

Цветан Тодоров в книгата си „На предела“ (1991) дефинира проблема с разрастването на злото така: Трудно е злото на един век да бъде съпоставено със злото на друг, защото човек не може да познава и двата отвътре: при все това всичко навежда на мисълта, че през ХХ век в Европа сме свидетели на разгръщане на злото, каквото никога (или рядко) дотогава не е било срещано.

Патологията на вожда.

Днешният Путин се приближава много повече към късния Андропов, отколкото към неуравновесения Хрушчов от времената на Карибската кризи, когато благодарение на навременната дипломация на Кенеди заплахата от всеобщо унищожение бе предотвратена.

Да, Хрушчов тропаше с обувката си в ООН и крещеше на всеослушание „мы вас закопаем“… Ала въпреки патологичните си вождистки изблици в един момент се сепна и изведе ракетите от Куба; дали заради бъдещите поколения (или заради собствениците си внуци) реши, че няма смисъл този свят да отиде „по дяволите“.

Както става ясно от публикувани наскоро биографични книги, късният Андропов също е бил обзет от „ядрена деменция“. Той искрено е вярвал, че американците възнамеряват да нанесат ядрен удар по СССР. Оттам тръгва и заповедта му за повишена бойна готовност на руския ядрен арсенал и на атомните подводници (сюжет на не един или два холивудски супрепродукции). И тук има някакво преплитане с Путин – отзвукът е в общия корен от КГБ.

Да не би някогашният капитан от КГБ в годините на Андропов (1983-1984 г.) да е съхранил спомени, които днес избиват в собствената му вождистка патология?

Все пак в полза на Андропов говори фактът, че той е търсил потвърждение от съветските шпионски резидентури на Запад дали се подготвя удар срещу Москва. Без което не би издал заповед за атака. Днес става известно, че тогавашният съветски резидент в Лондон, отдал се на пиянство, от време на време фабрикувал преувеличени донесения – как по цели нощи светят всички прозорци на Министерството на отбраната на Обединеното кралство и как то попълва донорските си запаси от кръв. Затова Андропов сериозно се готвел за „ответната мярка“. Слава Богу, смъртта осуети плановете му.

Иначе Третата световна война би избухнала с всичките си последици.

Накрая, в кръга на шегата някои припомнят, че в основата на „Андроповото сдържане“ било писмото на американското момиченца Саманта Смит, отправило му искрено детско писмо, за да го пита ще има ли ядрена война.

Помня този сюжет от телевизионните репортажи навремето. Официалният отговор на Андропов е този: Скъпа Саманта. Твоят въпрос е най-главният от тези, които вълнуват всеки човек. Ще ти отговоря на него ясно и честно. Ние в СССР правим всичко възможно, за да няма война между нашите две страни и въобще да няма война на Земята.

„Трогателно“, нали… Ако беше толкова просто, днес Путин би бил засипан с писма.

Психопатология на властта.

Разминаването между жизнени представи и реалност изкривява хоризонта на властта. Последните две „исторически речи“ на Путин са пример за това (дори без той да се позовава на Армагедон, Луцифер, Дугин, любими образи и персонажи и на нашите русофили).

Самият Путин е заложник на един от митовете на тоталитаризма – че силната власт означава могъща армия и огромно въоръжение (в това число и ядрено), което пък предполага победа на бойното поле. Митът за Диктатора като човек на силата. А когато армията му търпи провал? Тогава излиза, че той е слабият. А в Русия слабите се унищожават, ето защо той трябвало да е готов на всичко. Включително да отвори „кутията на Пандора“, подготвена още от Сталин.

Сталин и бомбата.

Съветската бомба е рожба на Берия, каверзния сталински нарком на репресивните органи, който е организирал създаването ѝ. Когато Сталин вика академик Курчатов, бащата на съветската атомна бомба, му казва следното (Курчатов си води бележки): „Не трябва да се занимаваме с дреболии. Трябва да правим нещата с широк, руски размах. Не трябва да търсите евтините пътища. Държавата ни понесе тежки загуби, но винаги може да направи така, че няколко хиляди души да живеят славно…“ Завет, валиден и днес.

Използван ли е при създаването на атомната бомба трудът на лагерниците? В огромни мащаби. Всички строежи, рудници, „атомните градчета“, даже прочутият Институт на Курчатов са построени с „робски труд“. В „атомните градчета“ е имало вътрешни затвори, заградени с бодлива тел, вишки, охранявани с въоръжени до зъби надзиратели, разполагащи с обучени кучета. На строителството на тези „обекти“ работят 750 00 души (половината са затворници, една трета – военни строители от наказателни поделения). Десет процента са волнонаемни, чието право на придвижване също е било ограничено.

Сталин отпуска за руските атомни оръжия „неограничени средства“ (с „открити“ банкови сметка) и неограничен „робски труд“.

В лабораториите за добиване на огромни количества плутоний, част от които нищо чудно и днес да се ползват в руските ядрени арсенали, работят основно млади жени. Това е зоната на „особения риск“. Мнозина от тях заболяват от „плутониева пневмосклероза“. Става дума основно за ядрените лаборатории на Московския университет и на Ленинградския университет. Необходима е била женската педантичност и точност на движенията, за да се попълнят ядрените арсенали. Руското ядрено оръжие е получено с женски ръце, с ръцете на тези млади жени, които в същото това време създават семейства и раждат деца. Последиците са предвидими, но в Русия човешкият живот винаги е бил без значение.

Академик Петрянов-Соколов свидетелства колко бил поразен от вида на тези млади жени, работещи с плутоний и полоний:

Те имаха странна походка. Вървяха много бавно. Лицата им имаха мъртвешки блед цвят. Сякаш страдаха от малокръвие. Нямаха никакви защитни средства.

Тези жени не са затворнички. Те са атомния щит на СССР, който са градили с телата си.

Тогава Сталин бърза. Той смята, че ядрената война със САЩ е „много вероятна“. През юли 1952 г. заявява пред италианския социалист Пиетро Нени: „За Америка не е достатъчно да унищожи Москва, както и за нас не е достатъчно да унищожим Ню Йорк. Трябва да се мобилизират сериозни сухопътни сили за започването на Третата световна война в Европа и в Азия. А откъде САЩ ще намерят тези милиони войници, за да водят войната?…“

Тогава съветските въоръжени сили са 5 млн. души, а от Източна Европа Москва би могла да разчита на допълнително попълнение от 1 млн. войници.

Днес всичко е много по-различно. Дали Путин го осъзнава? Ако ли не, ще му се наложи да го разбере.

Портал Култура