Тони Николов: Европа, войната и Путин

Затова действията на Владимир Путин срещу Украйна, а оттам срещу съюзниците от НАТО, трябва да се мислят в дълбочина – отвъд измеренията на „класическата война“ с разгръщането на танкове и пехота, познато ни от последните световни войни. Съвременната агресия е „хибридна“, тя включва „конвенционалната заплаха“ с оръжия, но и кибератаки срещу финансовата система, „енергийна война“, всяване на паника, взаимодействия с „петата колона“, глобална несигурност. Всичко това, записано в доктрината „Герасимов“ (по името на началник-щаба на руските въоръжени сили), разработена през 2013 г. в Москва, днес е пуснато в действие в украинския конфликт.

„Москва сериозно замахва“ – заканва се доскорошният кремълски идеолог Александър Дугин, сам той убеден, че „връщане назад няма“. Както в гангстерските филми или при „новите руснаци“ от 90-те, който вади пистолет (нож, автомат), стреля, иначе губи всичко. Или „те“, или „ние“. Ядреният конфликт според Дугин е почти „изключен“, но пък „конвенционално изместване“ на границите предстои. Първо, с добавянето на 20 млн. души от Източна Украйна, после – на Западна Украйна, после – на „съветското пространство“ (със силен намек към Източва Европа). Неслучайно цитираната от мен статия на Дугин се препечатва и от многобройните кремълски „агенти на влияние“ в България – за сверка на часовниците по „московско време“.

Обърнете впрочем внимание какво поиска Лавров на неотдавнашната си среща си с Блинкен от НАТО – „връщане на времето“ за алианса (по-точно за Румъния и България) към 1997 г. Мнозина отначало се изненадаха – защо точно през 1997 г.? Защо не през 1993 г. или примерно през 1989 г. – или преди рухването на Берлинската стена?

Обяснението идва само, ако се сетите как изглеждаше България в началото на 1997 г., да не говорим за преди това. Пълна разруха и невероятен разпад (преди да дойде на власт правителството на Иван Костов и страната да получи своите атлантически и европейски ориентири). Споменът за „Виденовата зима“ не е само политическа метафора. Това е стряскаща реалност, в която освен хиперинфлацията и рухването на икономиката (след нов опит за прикачване към постсъветското) имахме и огромни проблеми с енергийните си доставки. Москва ни извиваше ръцете, както си искаше, докато новото правителство не сключи нови договори. Това беше и времето, когато особено се дискутираше „българският неутралитет“, изтълкуван от някои като „нито Европа, нито Запад“. Твърдеше се, че сме особена „евразийска периферия“ и като такава светът щял да ни оцени и да се смае как от векове обитаваме това пространство… А междувременно настъпи пълна мафиотизация на България, разпадът на всички структури в държавата бе поголовен (по подобие на постсъветското пространство).

Би трябвало да помним тези неща и да не ги забравяме. Особено днес, когато отново се озоваваме в зона, която е на ръба на войната.

Европейско безбурно щастие

Присъединяването ни към ЕС бе огромен исторически шанс и стана във време, когато всички в Обединена Европа бяха убедени, че вече живеем в един „следвоенен свят“, в който войните се случват „другаде“ и капацитетът на Европа е тъкмо в това да умиротворява, демонстрирайки предимствата на своя модел. А той изключваше напълно „европейска отбрана“. Политика на диалога и край на конфликтите.

Този лесен пацифизъм е напълно обясним. Поколения наред не познават войни и конфликти – осемдесет години в „островчето на щастието“. Лукс, привилегия, будещи огромна завист в други части на света. Спокоен живот, особено в западната част на Европа, дори в периода на „Студената война”, когато останалата половин Европа бе пленница на Съветската империя. Но и последните страхове от война се стопиха след рухването на Берлинската стена и бързата интеграция на страните от бившия източен блок. Единственият трус в този безбурен европейски пейзаж бе войната в бивша Югославия и бомбардировките на Белград от ескадрилите на НАТО.

Ала ето че сега всичко се връща в нулевата точка. Путинова Русия търси реванш за разпада на СССР, започва прекрояването на граници, които довчера ни изглеждаха непоклатими.

На дневен ред е съхраняването на суверенитета на страните членки в ЕС. От една страна, на Полша и балтийските държави, от друга – на България и Румъния. И ако на някой още не му е станало ясно, има проблем, защото има агресор. Някой, който иска да прекроява картата на Европа. Ако Обединена Европа отстъпи, ако атлантическият алианс се пропука, влизаме в турбулентната зона на сблъсък, връщащ ни доста преди 1989 г., направо към времето на Втората световна война.

И това е втората част от стратегията на Путин: целта е не само Украйна, целта е Европа, чието политическо единство винаги е било нещо крехко и трудно постижимо. В момента виждаме как под заплахата от война вече зейват разломи (между източната и западна част, между Севера и Юга, пропуква се дори страна като Германия, чиято силна икономика е силно зависима от руските енергоресурси). В това отношение България също има своята „ахилесова пета“ и лесно може да стане „болна точка“ в конфликта. Особено ако възприемем позицията на „пасивния неутралитет“, без да гарантираме реално суверенитета си.

Не става дума за празни приказки. Ние сме част от натовския договор за колективна отбрана и трябва максимално да се възползваме от неговите възможности. По подобие на мерките, които в момента предприема съседна Румъния. Явно е, че сами не можем да се справим, разчитайки единствено на собствените си въоръжени сили. Това, което можем да направим, е да не изпадаме във вътрешна истерия, която би могла да провокира ответната руска хибридна агресия.

Всичко това е въпрос не само на национален суверенитет, но и на национално достойнство.

Иначе стрелките на „часовника на историята“ могат лесно да се превъртят преди 1997 г. Или през 1939 г.

"Чешкият синдром"

Историкът Никита Петров, който е сред основателите на вече заличената в Русия организация „Мемориал“, предложи следния интересен експеримент: за да разберем конфликта на Русия с Украйна през 2022 г., нека премислим Мюнхенските договорености от 1938 г. с днешна дата.

И тогава, както и сега, един политик (Хитлер) иска „безусловни и писмени гаранции“ и „незабавни отстъпки“. Иначе ще има война. И обратното, Европа иска мир, парализирана от ужаса на предходната война, готова е на всякакви отстъпки. Ако приемем този „исторически експеримент“, нека заместим „Германия“ с „Русия“, а „Чехословакия“ с „Украйна“ в заключителната реч на фюрера на споменатите „мюнхенски съглашения“. И вижте какво се получава:

Преди всичко трябва да се даде кратко изложение на „чешкия въпрос“, такъв, какъвто е в настоящия момент. Съществуването на Чехословакия в сегашния си вид заплашва мира в Европа. Немското, словашкото и карпатско-руското малцинство, които против волята си са били вкарани в тази държава, се изказват против нейното съществуване. Ето защо аз говоря само от името на немското малцинство. В интересите на европейския мир е този проблем да бъде решен в най-кратък срок от чешкото правителство и то да поеме обещания за предаване на територии на Германия. Германия не може повече да гледа нещастието и нищетата на судетските немци.

Ясно като бял ден, нали така? Ала и продължението е добре известно.

Имаме огледално отражение от 1938 г. на онова, което Путин говори днес за Украйна и за руснаците в Донбас. Вероятно това обяснява и огромния интерес на милиони зрители, които гледат по „Нетфликс“ филма „Мюнхен. На ръба на войната“.

И още една важна „мюнхенска препратка“. Именно в този град Владимир Путин през 2007 г. произнесе прочутата си „мюнхенска реч“, с която стресна света, провъзгласявайки възраждането на Русия като империя в експанзия.

Навремето Хитлер взима без бой Рейнската област, Австрия, после и цяла Чехословакия, защото вижда, че Европа иска на всяка цена мир и че всички са готови на отстъпки. Сетне иска Полша и тогава започва войната.

По същия начин Путин взе Чечения, Абхазия, после и Крим. Сега иска Украйна. Какво следва нататък?

Тони Николов, Портал "Култура"