Р. Янев: Виза ме нарече мръсен седесар

Журналистът, който обявява лична война на Жан Виденов и отваря ефирните телефони, за да чуе гласа на хората от Виденовата зима, още пази чувството си за хумор, макар и първите му помощници да са му двете патерици заради нелепия инцидент, който го сполетява. „Младите колеги минават през трупове. Всичко това, което не съм аз, е Карбовски. Не завиждам, въпреки че ми липсва микрофонът. Ако някой се справя, бих го слушал в радиоефира с удоволствие и дори ще си кажа, че нямам място повече в студиото. В момента работя за БНР и правя т.нар. мониторинг на предавания в държавната медия, което ми доставя удоволствие, защото слушам млади и талантливи хора. Писна ми да ме вкарват в някаква група, за да защитавам някаква кауза. Аз, ако искам, сам ще си намеря медия, за да кажа каквото мисля”, категоричен е гласът и създателят на култовото предаване в „Тангра” - „Хляб и мармалад”.

интервю на Васил Василев

- Г-н Янев, защо като дипломиран юрист предпочетохте журналистиката?

- Още докато правех кръжок по международни отношения в Алма Матер, усещах, че от мен адвокат няма да стане. Бях един от специалистите по балканските въпроси и по-точно по казуса Югославия. Имах картонче в ДС което беше изкарано от комисията по досиетата, която ме представи като зам.главен редактор на БНР, какъвто не съм бил никога. Явно много са искали да излезе моето картонче, в което не пише нищо. Завърших с Любен Корнезов и с Никола Филчев, който все идваше с боксови ръкавици. Големият ми син днес щеше да ме обича повече, ако бях адвокат. Той смята, че написването на няколко книги и часовете в радиоефира не струват нищо пред двата милиона, които можех да имам в банката. Заради професията си не можах да обърна внимание на дъщеря си и на големия си син. За сметка на това успях да отгледам малкия, защото през 2001 г. се залежах заради операциите.   

- Каква беше причината да напишете книгите, посветени на „Щурците” и на „Атлас”?

- В предаването „Музикална кутия” на Емо Братанов имаше сблъсък между Кольо Гилъна и Гошо Минчев. Гилъна започна да пита Минчев какво било направило неговото поколение, защо било се дупило на властта. Тогава бях ужасен, защото Гошо беше много раним човек и не можа да повярва на думите му. В списание „Ритъм” тогава направих поредица, а след това написах и книгата „Вкусът на времето” със съгласието на "Щурците".

- Кога започнахте да водите политически предавания?

- В момента, в който се наложи да обявя лична война на Жан Виденов и да отворя ефирните телефони в „Тангра”, заради което щяха да ме уволнят. На ръководството му трябваше един ден, за да задължи и останалите колеги да отворят линиите и да разберат, че трябва да вървим с победителите. Аз не съм колективен тип, а солов играч. Не харесах как започна преходът, защото не обичам около мен да се крещи „смърт”, гледах нещата отстрани и с насмешка. През 1996 г. нямах пари за памперси на сина си, което лично ме удари в джоба. Тогава просто включих микрофона една вечер и казах: „Другарю Виденов, от тази вечер ви обявявам лична война! Ако вие не направите така, че да живеем по-лесно и достойно, аз ще направя всичко възможно, за да ви измъкна властта от ръцете!” Отворих телефона - започна се! Слушателите искаха да кажат какво мислят.
С крака бях зле и трябваше да ми викат служебно такси, което да ме кара, защото искаха да ме слушат. Бях по митингите, на барикадите в Дупница, аз успях да се докосна до тръпката на синята идея. Влязох в СДС Всички без Костов бяха през ден в студиото ми. В момента, в който победиха, те станаха други хора. Ние сме особена порода, защото има липса на традиции и преминават чертата на благосъстоянието. Аз дадох много и знам, че на тях не им пука. Разбира се, няма да говоря празни приказки и да давам рецепти за спасение на държавата, както много хора обичат да правят. Гледам със скептична ирония всичко, което се случва. Аз залагам на децата си и на младите хора.

- Защо рокаджиите спряха да пеят песни срещу властта?

- Защото се промени средата. Това е въпрос на политика. До 1997 г. те излязоха от редиците и се създаде привидно спокойствие, което отвори сцената за фолкаджийките. През 1999 г. обаче стана страшно. Иван Костов трябваше да се замисли за това, че големите му цели легнаха на гърба на хората. Тогава си пролича, че Костов много не обича хората не че този народ заслужава да бъде обичан, все едно си взел домашно животно, което нямаш право да го изгониш. Той малко постъпи с народа като с кучешките приюти. На практика ни каза, че ще седи и ще чака народът да го настигне. Точно тогава децата започнаха да се възпитават на меркантилност и все по-малко от тях започнаха да четат „Малкият принц” и „Мечо пух”.

- Защо не напуснахте България?

- Защото не съм искал, когато е било времето. Не забравяйте колко народ напусна България. Навремето се хващаше самолетът за Хавана, защото минаваше през Монреал в Канада. Разбира се, до Куба самолетът беше вече празен, защото всички слизаха в Канада. Така се изниза много народ и много свестни хора. Не ме интересува какво се случва в държавата. Имам двама сина и дъщеря. Големият, който е на 26 години, не можеше да си намери работа. Аз не искам социализма. Аз съм човек на патерици, за които няма инфраструктура. Овците умират, а овчари много. Мен ме укоряват, че съм бил седесар и т.н. Виза Недялкова беше ме нарекла „мръсен седесар”. Аз наистина съм дясно мислещ човек.

- Как се трансформира държавата от Живков до днес?

- БКП беше една група от хора, която експлоатира труда на останалите. Имаха си своите почивни станции, своите заведения, сега отново е същото. От насилствена власт се превърнахме в държава с икономическа. Комунистите изнесоха парите, за да си изкупят държавата наново. За да не ги забележим, останахме като стадо без овчар. Днес има 3000 души, които са собственици на държавата Едно време имаше БКП, а сега – ГЕРБ. Поколенията са по-лакоми и си показват богатствата, това също е другото, с което се различава България днес и преди. Аз дори очаквах, че тук ще се случи същото, което и в Тотнъм – да стане народът и да ограби магазините. Бойко Борисов обаче не е толкова глупав и има инстинкт. Затова си мисля, че няма да стигнем дотам.