Ясен Гюзелев: Много неща ни тежат в чудната страна България

Докато имам възможност ще правя своя избор, защото ме засяга, категоричен е човекът, нарисувал илюстрациите към новото българско издание на “Алиса в страната на чудесата”.

Интервю на Преслава Преславова

- Преди ден бе българската премиера на “Алиса в страната на чудесата” с твои илюстрации. Какво отличава това издание от предишните, излизали на българския пазар?

- Гледал съм стотици издания на „Алиса в страната на чудесата”, а всяка година продължават да излизат в англоезичния свят поне по 2-3 нови издания на тази книга. Истината беше в това се съсредоточа и да видя моя визуален превод на тази история, която винаги много ми е харесвала – и хитроумната игра на думи, и играта с пространство и време, с логичното и нелогичното. Моята идея почива върху някои творби на холандския художник Ешер, който създава творби със собствена, необичайна логика. Аз просто доразвих някои от неговите идеи за нелогичното пространство и след това ги изпълних с моя стил, който се характеризира с много старателна трактовка на образите, близка до стила на ренесансовите художници. И това придаде особена сюрреалистичност на цялата книга.

Илюстрация в "Алиса в страната на чудесата"

- За кое чуждо издание на „Алиса в страната на чудесата” нарисува първо илюстрациите?

- За първи път ми поръчаха да нарисувам илюстрациите към „Алиса в страната на чудесата” за едно издателство в Торино. Това се случи в далечната 1993 г., когато живеех в Италия. Започнах работа с идеята, че ще бъде дълъг проект във времето. Но междувременно този италианец се оказа, а аз продължих да рисувам, защото вече бях измислил как да стане. Работих върху този проект 3 години и се свързах с едни немски издатели. И „Алиса” с моите илюстрации бе издадена за първи път издателство „Ауф –Баух” в Берлин. Малко след това започнах работа по същата книга за издателство „Simply Red Books” от Ванкувър, Канада, собственост на Димтър Савов. Интересното е, че във всяко едно издание книгата изглежда съвсем различно - и като размер, и като пропорция. След това излезе в Тайван – на китайски език, излезе и в Испания и сега, най-накрая излезе и на български език. За нашето издание аз направих и дизайна заедно с едни мой колега - Антон Стайков. Моят проект е цялата история да се побира в една картина, от която после се вадят различни детайли и се разказва според хронологията на историята. И това дава възможност тези детайли да изглеждат по-различен начин.



- А това не е ли една „Алиса” по-скоро за възрастни, отколкото за деца?

- Да, това наистина е така. Но все пак си мисля, че е и за по-пораснали деца 9-10 годишни, на които им е времето да четат тази книга. Мисля, че ще се намерят и деца, които да я харесат, но не това беше моята цел. Просто исках да я направя така, както аз я виждах. Когато правя илюстрациите си, които са предимно за деца, никога не мисля, че правя детски книги. Просто от личен опит знам, че не всяко дете харесва непременно детски рисунки.

- Твоите проекти са предимно за чужбина. Защо на един български творец му се налага да работи за чужбина, а не за български проекти?

- Аз изцяло работя за чужбина от 1990 година насам. Така се получи, че в това пределно време завърших Художествената академия и имах възможност да замина за Италия, да опитам късмета си. Отидох, опитах и се получи. Живях и работих близо три години там и уж, се върнах за малко с идеята пак да замина за Италия, но така се случи, че животът ми се завъртя, тук в България. Но си запазих контактите и те продължиха да ми носят нови проекти. Сега работя предимно за англоезичния свят – основно за Англия и Канада. Току що завърших илюстрациите на „Оливър Туист” за британското издателство ‘Локър Буукс”. Предстои ми да работя с една издателска къща от Барселона.

- Не те ли измъчва това, че живееш тук, а работиш за чужди проекти?

- Иска ми се много да работя и за България, разбира се. Но аз влагам извънредно много труд, по принцип илюстраторската работа е много трудоемка и изморителна. А моят стил предполага двойно и тройно повече време в сравнение с работата на други илюстратори. Този труд едва се плаща в чужбина, доколкото да мога да поддържам някакъв нормален живот, а от български проект няма да мога да живея и един месец с това, което ще ми платят. А и вече няма почти никакво значение къде практически живееш – дали си в Барселона, София или в Лондон. Всички издателства работят с художници от цял свят, има интернет и процесът е много лесен. Непрекъснато се правят международни панаири на книгите, където да се срещат издатели, писачи на истории и художници, да се изберат по вкус и насоченост.

- Наскоро замислял ли си се отново да заминеш, да живееш и работиш извън България?

- Да, разбира се, че съм се замислял многократно и 100 пъти съм се проклинал, че не съм го направил. И отново ми се иска, но сега вече съм семеен човек и не е толкова лесно да направя тази крачка. Ясно е колко много неща ни тежат и са грозни в България, но пък има и хубави страни, и преимущества, които на Запад трудно могат да се постигнат.

- Кои се тези хубави страни, постижими само у нас?

- Със сигурност е много трудно да намериш компания или среда, в която да се чувстваш свойски и която да обича да живее по твоя начин, както го правиш, тук в София. Не че там хората не се забавляват и не ходят по ресторанти, но е друго. Може би има точно подобен тип среда, но дали ще попаднеш на нея, дали няма да се разминеш... А тук сам си я създаваш тази среда. Има една лежерност в софийския живот, която за художник на свободна практика като мен е за предпочитане. Западният свят стана прекалено изпълнен с правила и правилца, които почват все повече да тежат. И на мен все по-малко ми харесва Запада. Едно време го възприемах като безспорната алтернатива, знаех за недостатъците, усетих ги, когато заживях там, но в последните 15 години Светът като цяло се промени много. И онзи свят вече не е този, който помнехме.


Илюстрация към "Оливър Туист"

- Търсят ли се много от българските ти колеги в чужбина?

- Истината е, че никой няма да дойде и да търси български художници. Художникът сам трябва да отиде и да си намери мястото, да се заяви, да се покаже. Има една много известна наша илюстраторка Тоня Горанова, която работи предимно за чужбина и е търсена. Разбира се, има и други, но в момента светът е отворен, най-малкото Европа е отворена. Но издателите няма да дойдат в София и да кажат: „Я, да видим художниците!”. Художникът сам трябва да си вземе папката, да отдели около 500 евро, да вземе самолета и да отиде до Болоня, където има ежегоден панаир и никой няма да му каже „не”. Всички са любопитни, ще си отвори папката, ще покаже работите си и ако има талант и способности няма как да не получи предложение.

- Ти имаш няколко награди за илюстрациите на „Алиса”, както и доста положителни рецензии в чуждата преса. Те карат ли те да се чувстваш оценен извън родината?

- Много се учудих, когато още след първата ми книга в Германия получих много рецензии и в големите вестници, получих и една награда. И след всяка книга имаше доста позитивни рецензии, което ме накара да се почувствам оценен. Но се чудех дали е в рамките на нормалното или е по-скоро изключение. Там критиката може да напише и лоша рецензия, няма практика книгите да се хвалят на всяка цена. И наистина малко по-късно осъзнах, че са ми обърнали по-специално внимание и са ме оценили.

- Има ли нещо, което ти липсва днес, тук, в България като човек, като творец?

- Липсват ми здрави и чисти тротоари, по които да вървя. Даже, не плашат толкова прословутите дупки, за които се говори в последните 20 години. Но ме плаши, че никой не говори за това, че няма тротоари, по които да се ходи. Сега, с въвеждането на синята зона нещата малко по-малко се оправят, но процесът е бавен. Липсва ми нормална медийна среда и нормални медии, от които да черпя информация, а не които да ме манипулират, да ми дават нещо смляно, според тях. Аз от новините по всичките ни телевизии не мога да разбера какво става по света. Човек трябва да си пусне “БиБиСи”, за да разбере какво става в Македония или в Белград. Според мен, задачата на медиите ни е да дават на хората предлагат такава информация, която да се харесва на зрителите. А ако това се харесва, то тогава вината е на обществото, че не гледа по-далече от копчето на носа си. И наистина може би не се интересува какво става около нас. Повечето българи казват: „Аз от политика не се интересувам”, а после плачат защо са им ниски заплатите.

- Ти явно подкрепяше ДСБ. След всичко, което се случи в дясното пространство, продължаваш ли да им симпатизираш?

- Разочарован съм, разбира се, но ако трябва да се гласува отново, най-вероятно ще се огледам пак в тази зона. В края на краищата това е единственото политическо виждане в нашия живот, което се доближава до моето. Все пак, с някои дела те показаха, че искаха да променят държавата към по-добро, когато преди години бяха в управлението. И аз не съм вече толкова запален по политиката, макар че няма да дигна ръце и да кажа: „Това не ме засяга”. Защото знам, че ме засяга. И докато имам възможност ще правя избор, защото знам какво е да нямаш избор, помня. И все още имам някакъв избор, ако ще да е между зло и по-малкото зло.

- А как оценяваш стъпките на сегашното ни правителство? Ще се справи ли в тази доста трудна и объркана ситуация?

- Аз не бях почитател на Бойко Борисов. Но на мен ми се струва, че на него ще се падне ролята, в която ще повярва и ще се опита да изиграе добре – да извърши едни радикални мерки и реформи, за които така и не се намериха сили до сега. Просто, обстоятелствата и факторите отвън принуждават Борисов да ги извърши. Според мен е толкова срамно той да ходи на посещение в Лондон и да му изваждат списъци с най-големите ни престъпници и да му казват: „Почвай по списъка”. Той сам си призна този ужасен срам. И той почна, опитва се. Не знам доколко ще бъде вътрешно убеден, ще има силите, защото от друга страна стои страшен „октопод” – как да го пребориш?! Те са толкова силни. А в същото време групата, която не е на власт, отправя страхотни критики срещу него. Не съм сигурен дали ще издържи.