Михаил Неделчев: В обществото има малки островчета на европейскост всред море от чалга

Михаил Неделчев е литературовед и литературен критик, с интереси в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Беше депутат във Великото и 36-то Народно събрание, председател на Комисията по радио и телевизия. В момента е ръководител на департамент "Нова българистика" в Нов български университет. Носител е на Националната награда за хуманитаристика "Христо Г. Данов" (2003), специалната награда на Салона на изкуствата в НДК (2003), бургаската литературна награда за цялостно творчество "Голям златен Пегас", специалната награда на "Аполония" (2004). Автор е на 13 книги.


Не останаха май интелектуалци в политиката, г-н Неделчев. За добро или за лошо е това?

Защо да не са останали? В политиката е пълно със страшно умни юристи и страшно умни икономисти, уви повечето със социалистическа школовка на своето образование, но за съжаление точно ние хуманитаристите, които зададохме езика на промяната, които научихме на него хора, неподозиращи до този момент, че съществува такъв език, които преведохме културологическия език за определени политически цели, трябваше да направим един съдбовен избор всеки за себе си: дали да останем професионални политици, или да се върнем към своята гражданска професия. И тъй като се оказа, че тази политика, която се разгръща в България, е политика на меркантилното, политика на посредничеството, политика на покупко-продажбата, която реално нас, хуманитаристите, не ни интересува, мнозина предпочетоха да се оттеглят. Ние не искаме да се продаваме, не ни интересуват лъскавите джипове, не ни интересуват новите къщи в Бояна, нас ни интересува да подредим мислите си, да издадем, дай боже, още по няколко книги. Затова всички един по един се оттеглихме. Е, някой се оттеглиха насилствено, така да се каже, оттеглиха ги.

Мислите, които сега артикулирате по един или друг начин, в писмено или в говоримо слово, чува ли ги някой?

О, да, разбира се, че ги чува. Аз продължавам да съм популярен човек, всеки ден общувам най-малкото на моя квартален пазар на ул. „Граф Игнатиев”, общувам си с роми, с всякакви хора, те ме припознават, някои от тях продължават да ме мислят за депутат, други казват: „Браво, много навреме се оттегли”, така че буквално всекидневно аз имам най-малко по десет разговора по всички тези въпроси. И в тях обяснявам на хората, че в българската политика за съжаление след 89-та година започнаха безнаказано да доминират най-вече юристи и то такива, които правят закони по-скоро в полза на администрацията и на самите себе си, както и икономисти, които наложиха в България една представа, че пазарът сам по себе си е върховно благо, че няма нужда от никаква етика, от никакъв морал, от никакви ценности. Това го няма никъде по света, освен в най-разюздани псевдолиберални страни. Аз самият съм либерал и казвам много ясно, че тази презумпция, че пазарът сам по себе си е върховно благо, не е либерална и е нещо, което доведе до доминирането на насилието в цялостния наш живот.

Заговорихме за това, че много хора минаха в последно време през политиката. Някои се задържаха, други бяха по-скоро случайни играчи. В този смисъл има ли съвременната българската политика, която след години ще се превърне в история, своите големи имена, партии?

Да, разбира се. Една формация от 15-тина години като Съюзът на демократичните сили вече е историческа колективна персона. Дори цялата тази манипулация, която извършиха комунистите, трансформирайки се в БСП, партия, която сега припозна Азис като свой интелектуален водач, е важна история и тя ще бъде описвана отново и отново. Почти всеки един от нас, който беше участник в събитията, даде някаква своя версия, интересно е тези версии да се съпоставят и е интересно, разбира се, вече професионалните историци, които се занимават с общосоциална и общополитическа история да дадат и те своята версия, като се съобразят с плурализма на всички гледни точки.

А каква е вашата версия за някои съвремени политически образи като Бойко Борисов, например?

За съжаление, такива хора аз ги не виждам като автентични политици, по-скоро като някакви фигури, които по странен, бих казал еклектичен начин съчетават в себе си най-различни елементи от персоналистическо присъствие, от персоналистическа реализация, при това елементи, често несъчатаеми; виждам ги като някакви изкуствено конструирани публични личности, без ясни послания. Но се оказва, че българското гражданство в своето мнозинство, за съжаление, се литка, така да се каже, колебае се, просто се хваща за всякакви случайни предложения и за случайни форми на утешение на обществото, защото наистина не става въпрос за цялостна и ясна управленска визия.

Обществото ни се намира от днес в поредната предизборна ситуация. Тези избори са общо взето непознати за него, провеждат се за пръв път. Ще стигнат ли партийните послания адресата си този път или много голяма стана дистанцията между политическите върхове и техните избиратели?

Аз първо искам да кажа, че една част от партиите проявяват един удивителен евроинфантилизъм. С това, че бяха поставени стажанти и стажантки на първо, второ, трето място по листите, хора абсолютно непознати, а няма и защо да са познати, защото не са се реализирали, се обижда и Европейския парламент и българския гражданин. Обида е заради това, че в ЕП (а това става видно, ако човек си направи труд да отиде на сайта му, да види кои са европейските депутати, на каква средна възраст са те) влизат хора със завидна кариера най-често в своите национални парламенти, в правителствата на съответните страни, т.е. това са хора, които имат една много добра реализация, които са постигнали, така да се каже, националната територия в политически план и сега вече, в заника на кариерата си, се реализират и в европейски план. Аз познавам такива депутати, които са прочути фигури в политиката още от 60-те години. А партиите у нас, тъй като в последна сметка не се интересуват от ЕП, защото в него няма алъш-вериш, няма посредничество между нечистия капитал и парламента, за да се лобира за някакви закони и т.н., пращат стажантки и стажанти, което е, пак ще кажа, абсолютно недопустимо. В това отношение аз изцяло приветствам, поддържам, без да принадлежа в момента организационно към СДС, позицията на Петър Стоянов. Един бивш президент няма какво да прави повече от две-три години в Народното събрание като депутат. Той би трябвало да има друг тип кариера и една общоевропейска кариера е действително подходяща. И какво ще прави Петър Стоянов редом с едно момиче, което доскоро е било стажантка в ЕК. Могат ли да имат пълноценен политически диалог те двамата. Затова казвам, че по удивителен начин действат партиите с такива кандидати.

Приключи ли българският преход с влизането ни в ЕС. Има ли шанс най-сетне да станем държава на правилата?

Няма как да не станем държава на правилата и това е в края на краищата нашата перспектива и тук се корени нашият оптимизъм. Това, което досега има в България, са островчета на европейскост, така да се каже. Например моят университет, в който работя, НБУ, е едно такова островче на европейскост всред море от чалгаджийска балканщина. И това, което направи БСП, да избере Азис за лице на своите предизборни митинги, просто е абсолютен антиевропейски жест. Самата Нешка Робева много сполучливо реагира точно срещу това. Аз обаче не бих казал категорично, че преходът е завършил, той не е завършил поради това, че не сме се справили с лошия балкански манталитет. Като казвам балкански, малко едро го употребявам в случая, защото балканската идентичност, когато е осмислена, е нещо, което трябва да пазим и задълбочаваме, тя е наша същност. Казвайки балкански, имам предвид точно тези негативни левантийски, източни и прочие добре познати черти, като неточността, мръсотията, бедността и т.н. Мисля, че ще все пак ще ги преборим, но в този социално-икономически план преходът не е завършил.

Контактувате непрекъснато със студенти. Как ги виждате – като пътници за Европа или като оставащи тук български граждани?

Мнозинството ще остане тук. Аз мисля, че голямата вълна на заминаващи вече се е отляла. Ние обаче не си даваме истински сметка, че България беше напусната не само от младежи, беше напусната от хора в зряла възраст, и от мои връстници. Сестра ми и зет ми, например отдавна живеят в Америка. Става дума за хора в разцвета на професионалната им кариера. България беше напусната от стотици хиляди демократично мислещи хора, хора с прозападна ориентация. Това наруши социалните взаимоотношения, отношенията между различните социални групи, наруши драстично баланса между поколенията, тук останаха маса ниско културни хора със съмнителни ценности.

А има ли я у младите искрата? Може ли това поколение да запълни празнините, които се отвориха в обществото?

Малко се колебая в преценката си за това поколение. Те като че ли са преждевременно остарели. Имат своето младежко самочувствие, но им липсва любопитството към света наоколо, духовните, а и чисто географските пътувания. Най-притеснителното у тях обаче е невероятната геронтофобия, която развиват. Смятат, че щом са млади, са обречени на успех, че само те са предпочитаните и конкурентноспособните. А пък млад не винаги значи можещ.