Нина Мирчева: Споменът ми за Майстора е за висок човек, с дълго палто и с бяла брада

Нина Мирчева по образование е изкуствовед. Дъщеря е на художника Никола Мирчев. Работила е в отдел „Изкуство” на вестник „Култура”. В момента списва „Еврейски вести”, създаден на 1 ноември 1933 година. 

-Догодина се навършват 110 години от рождението на художника Стоян Венев. Познавате го хем лично покрай вашия баща Никола Мирчев, хем като изкуствовед.

- Има много талантливи художници, но Стоян Венев е различен, той тръгва от изворите на българското. Погледнете темите му – върти се в един любим кръг от неговото детството в Кюстендил, в едно малко селце Скриняно. В рисунките му селяните са с големи мустаци, а момите и  жените - облечени в кюстендилските носии. Има много елегантно чувство за хумор и се отнася с уважение към своите герои – понякога те са смешни, но той не е саркастичен към тях. Венев е и великолепен живописец. Работи като импресионист, с една много богата палитра. В живописта персонажите му са пак неговите герои от Кюстендилско – със същите румени бузи на жените, и мъжете с огромните мустаци и калпаци. Стоян Венев и Владимир Димитров – Майстора представят България в световното изкуство. И двамата са от Кюстендилско, много творци са се родили там.

Венев е един от десетината най-скъпо продавани художници наред с Майстора, Златю Бояджиев, Бенчо Обрешков, Данаил Дечев. Той и Майстора са най-истинските български художници, останалите имат влияния. Бенчо Обрешков се влияе от Парижката школа, Никола Танев – учи в класа на Клод Моне. Той е български художник, но е универсален, а Стоян Венев е самобитен.

България е дала изключително много живописци. Има художници евреи, родени в България и чувстващи се българи – Давид Перец, Султана Сурожон, Елиезер Алшех, блестящи художници, завършили образованието си в България, но стечение на обстоятелствата я напускат.

Давид Перец заминава за Париж, Елиезер Алшех – за Аржентина, а Султана Сурожон - за Израел. Султана загива трагично, тя не успява да се адаптира в чужбина и се самоубива. По еврейска традиция самоубийците не ги погребват. Тя се самоубива, но версията е, че я блъска камион. Неин близък ми каза какво всъщност се е случило.  

-Познавате лично Майстора...

-Майстора е много благороден човек, той е чиста душа. Говори се, че е девствен, никога не е имал отношения с жени. Двамата с Николай Илиев са уникални в своята чистота.

Стоян Венев беше много симпатичен старец, нисичък, с бяла коса, с чипо носле, с едни кадифени панталони, с шал, с бял пуловер. 

Чест прави на внучката му Стояна, че се е отдала изцяло на творчеството му и го е съхранила. Продадоха ателието му, на чиято фасада имаше една великолепна фреска, наречена „Кушии”. Стояна обаче свали фреската, което е много трудно и струва скъпо. Реставрира я като кавалетно произведение, като картина.

Ателието се намираше в квартал „Изгрев” , буквално няколко метра от гроба на Дънов. Там е и ателието и на Дечко Узунов, и на Илия Петров. Татко също взема едно място в района и аз живея сега в къща на баща ми, буквално до гроба на Дънов. 

-Да се върнем към Майстора.

-Виждала съм Майстора. Споменът ми е за един висок човек, с дълго палто, с бяла брада и бяла коса. Много благ, с добро излъчване.

Работил е за един американец Джон Крейн, което го е много измъчило и той избягал в село Шишковци. Има една история обаче за моя баща Никола Мирчев и Майстора. Баща ми е рисувал Ботев и Левски с въглен от огнището на плочника, когато минал Майстора и го погалил по главицата.

-Каква е връзката на вашия баща със Стоян Венев?

-Кюстендил. Баща ми също е в Кюстендил роден. Поддържаха връзка.

Татко завършва Академията при Илия Петров. Но по време на следването се забърква в политиката и попада в затвора. Като излезе, се върна да учи. Много ценно време загуби с обществените си ангажименти – беше председател на Съюза на художниците няколко пъти, дори в тежките времена на Червенков и на Сталинските репресии.  

В къщи имаме повече илюстрации на детски книжки – с това ни е хранел. Той е бил сред основателите на вестник „Стършел” заедно с Валери Петров и Богомил Райнов.  

Много е рисувал карикатура, дори букви можеше да прави. Рисуваната буква е нещо много трудно, на ръка всичко се прави – всяка буква се изписва калиграфски.

Намерихме у дома 2-3 пейзажа с брат ми. Имаме и хубави портрети на майка ми, много я обичаше. Тя е била най-красивото момиче на Кюстендил, със зелени очи и черна коса. На 17 години бяга с татко. Не можете да си представите татко да се жени за една еврейка от добро и заможно семейство, което се е хранило на бяла покривка с бродерии. Баща й е имал малко магазинче за бои, а татко е от невероятно бедно семейство – били са 9 деца от 2 брака на моя дядо. Баба ми е гледала децата и от двата брака. Много мизерно са живели. Дядо ми както е бил при овцете, си лягал без да се съблече, тъй като в 3 часа пак трябвало да ходи при животните.

И това момиче, майка ми, от доброто семейство, с белите дантелени покривки бяга с баща ми в София. Баба ми еврейката получила припадъци, щяла да умира. Казвала: Какви са тези бедняци и голтаци! Била е голяма драма, но мама е била много смела. 

Майка почина преди 10 години, а татко много млад – преди да навърши 52. Разболя се, лекуваха го във Франция, но той имаше много болести. Брат ми пое по неговия път. Наследи неговото ателие на „Славянска” . Много талантлив художник е Ивайло. Стана професор. Сега е шеф на катедра в Художествената академия. Беше председател на СБХ два мандата, но това отнема много време. Художникът е самотник, той трябва да се затвори в ателието и да потъне в тишина.

-Какво още си спомняте от баща си?

-Татко ни хранеше, а майка се отдаде изцяло на семейството. Той нямаше представа от бита – нямаше представа къде са чиниите, влиците, всичко му беше приготвено, особено като се разболя от диабет, трябваше специална храна да има. Майка ми му продължи живота с огромните си грижи. Моите наблюдения са, че художниците имат добри семейства, при тях няма драми. Те са домошари, рисуват си в ателието и толкоз. Жените около тях са щастливи жени. Спокойно се живее с художник. Ако съпругата е художничка, нещата изглеждат по друг начин. Те се влияят един от друг и се равнуват.  Драмата е по-голяма с бащите и децата, особено когато бащата е по-голям художник. Много голяма драма е, ако синът не е на неговото ниво – изключителна трагедия е това, по-добре е да си избере друга професия. В нашия случай нямаше такова нещо, защото татко почина много млад. Брат ми беше на 18 години. Той не изпита никакво влияние, рисува по съвсем друг начин, различен от баща ми.

-Родът на майка ви е много стар. Какво знаете за него?

-Имаме документи от бащата на моята майка, в които са изписани имената на мои предци. Те са от 1750 и 1857 година. Майка ми е от евреите, изгонени от Испания през 15-и век. Затова тя знаеше испански.

Интервю на Даниела Николова