Олександър Барон за ФрогНюз: България днес е Украйна през 2013 г. Не повтаряйте грешките, изчистете се от псевдородолюбци!

Това каза пред ФрогНюз Олександър Барон, украински българин, етнофотограф, фотограф и главен редактор на "Бесарабски фронт" - издание, което разказва на български език истински истории за войната срещу Украйна и за украинските българи. Барон е родом от Тарутинския район, от село Весела долина. Към момента той служи в 11-та бригада "Михайло Грушевски" на Националната гвардия на Украйна, където постъпва доброволно.

Говорим с Олександър (Саша) Барон на Международния фестивал за етнографско кино "ОКО". След като ФрогНюз бяхме в Украйна за украинското издание на фестивала през септември, отразихме и изданието в София, което се проведе между 8 и 15 ноември 2024 година.

Олександър Барон е част от екипа на "ОКО" преди да постъпи в армията. В рамките на кинофестивала видяхме съвместната му фотоизложба с Румен Сарандев "Война през два обектива: Там, където мълчанието крещи", реализирана заедно с Доротея Николова. В 40 фотоса разбираме за Украйна и украинците, снимани в районите на Одеса, Миколаив и Херсон.

"Посланието на кадрите е хората да видят какво е война, как изглежда тя, какви разрушения нанася, каква болка има в очите на хората. Показвам обаче и каква надежда има, как хората не само седят и плачат, а рисуват цветя върху дупки от куршуми. Това е показател на надеждата за живот. Нашите момчета са в окопите на фронта, за да могат техните роднини да живеят по-добре в тила", каза още той.

Снимка: Юлиана Литвиненко

Ето и цялото интервю:

В кадрите от новата Ви фотоизложба виждаме очите на войници, очи на хора, загубили всичко, но и надежда за добротата и бъдеще. Какво ни казват тези снимки?

Новата изложба се роди в процеса на работа с колегите от БНР Варна - Румен Сарандев и Доротея Николова, които идваха в Украйна. Тримата работихме върху този проект. Ходихме при службата за извънредни ситуации в Одеса, в медицинска служба в Одеса, бяхме още в Миколаив и Херсон. Бяхме при сапьори, при водолази, при 88-и въздушнодесантен батальон на морската пехота от Болград, с тях бяхме до фронта в Херсон и Миколаив. Двама фотографи снимахме, получихме много силни кадри.

След това отидох да служа в Националната гвардия. За месеците от юли насам, когато заснехме голяма част от кадрите, успях да поснимам и в гвардията. Когато разбрах, че ще имам шанс поне да изпратя изложбата ми в България с “ОКО”, предложих на колегата да направим съвместна изложба, да покажем двата погледа - на българина от България и на българина от Украйна.

Моят поглед може би е по-субективен, защото съм от там. Предложих на директорката на “ОКО” Тетяна Станева да направим изложбата, тя се съгласи. След закриването на фестивала, ще изпратим фотоизложбата за Варна. Има предложения след това да отиде в Плевен, имаме планове и за Пловдив. 

В тази изложба използвах някои свои снимки, които снимах още миналата година. Има кадри от посрещането на загинал герой в българското село Чушмелий, от разрушения в централната част на Одеса, има портрети на различни военни и цивилни. Румен е много силен като репортажен фотограф. Той направи такива снимки, на които аз много се радвам , някои от тях аз не мога да направя. На мен ми се отдават художествените кадри, извадени от военната тематика.

Посрещане на паднал герой в Чушмелий

Миналата година например правихме аукцион, мислех си дали ще има интерес да се купят кадри на пленена руска техника. Търсех поглед, стил. Художествената снимка може да стои и в офиса, не само в музеи или колекции. В продажбата на кадрите търсим начин как да съберем пари и да купим най-нужното за армията, за фронта, за да оцелеем и да останем свободни.

В момента служите в Националната гвардия - не сте мобилизиран, там сте доброволно. Защо? 

Отидох и сам се записах. Отидох най-първо, защото виждам какво е положението - особено всеки път, когато отивах при нашите момчета. Това е един от факторите, които ме накараха да направя тази стъпка. Някои от момчетата на фронта са мои стари познати, за тези три години обаче разбрах, че аз не мога да им казвам братя, техните побратими са тези, които служат с тях. Всеки път, когато се завръщах от нашите момчета, все по-малко и по-малко ми ставаше достатъчно какво правя. Достатъчно ли е това или не е - това се питах. В първите години беше достатъчно за душата, за сърцето, за психиката. От година на година обаче ставаше все по-тежко и по-тежко. Постоянно в главата си имах съмнения, че малко правя. Записах се, за да бъда по-полезен на армията и за да помогна за доближаването до нашата победа. 

Не можете да ни кажете какво точно работите в гвардията, но можем да кажем, че на откриването на кинофестивала “ОКО” на 8 ноември се проведе аукцион, продадохте включително изпълнил целите си боен дрон. Служите в 11-а бригада на Националната гвардия, какво можете да ни кажете за нея?

11-та бригада има много вътрешни подразделения. Има подразделения, които са жандармерия. Има подразделения от пилоти на бойни дронове. Има подразделения с работилници, изработват части, сглобяват дронове. Всички тези подразделения имат нужда за помощ.

Жандармерията е на фронта - понякога малко по-далеч. Например, в някаква нова територия влизат морски пехотинци и специални войски, след тях там остава Националната гвардия, те загиват, биват ранявани. Бойни пилоти са постоянно цел номер едно на руснаците. Ако нямат възможност бързо да сменят геолокацията си, ще ги намерят и ранят, ще повредят техниката им. Постоянно има нужда от коли, от електроника, която им помага. За производството на дронове трябват уреди, които работят постоянно - ден и нощ вече три години без спиране.

Средствата, които в момента се събират, са именно за такива уреди - така ли?

Да, в този момент работилниците в моето подразделение имат нужда от разширяване на капацитета за производство. Съответно купуваме допълнителни 3D принтери, защото не стигат. Когато работят денонощно и дълго време, те остаряват и се чупят. А това производство изобщо не трябва да спира, докато не победим. 

Вие сте фотограф и журналист, главен редактор на “Бесарабски фронт”. Наблюдавайки много отблизо процесите, според Вас при българите от България има ли правилно разбиране на българите от Украйна, грижа и подкрепа към украинските българи? 

Подкрепа има. Трудно може да оценим какъв е обемът на адекватни хора в България, на мислещите хора в България, защото можем да преброим само тези, които идват при нас. Знам, че има и такива хора, които нямат възможност да дойдат, не успяват да дойдат, затова предполагам, че адекватните хора са повече. Виждат се обаче голям брой абсурдни платени идиоти, агенти, които са активни в социалните мрежи и пишат абсолютни глупости. Не мога да кажа, че всички те са ботове. 

В миналото бяхме приятели с хора, които ме наричаха брат, казваха ми, че съм по-българин от много българи в България. Изведнъж на 24 февруари 2022 година за тях станах бандеровец и нацист, защото стоя зад интересите на Украйна. Но аз не стоя зад чужда държава - аз съм роден в Украйна, моите предци също са родени там. Това е нашата родина. 

В момента на разговора ни виждам срещу себе си Вашите кадри - слънчоглед и следи от куршуми, жена, която се моли в църква. Какво е основното послание на кадрите Ви?

Посланието е хората да видят какво е война, как изглежда тя, какви разрушения нанася, каква болка има в очите на хората. Показвам обаче и каква надежда има, как хората не само седят и плачат, а рисуват цветя върху дупки от куршуми. Това е показател на надеждата за живот. Много често срещаме коментари, питат как може да играем хоро по време на война. А ние играем хоро - рядко, обаче играем, защото животът трябва да продължи. Нашите момчета са в окопите на фронта, за да могат техните роднини да живеят по-добре в тила. 

Нормално е някои хора да казват, че цялата помощ трябва да върви към фронта, но и животът в тила продължава - децата трябва да продължават да учат, да бъдат на безопасно място, да бъдат в бомбоубежище, за чийто ремонт трябват пари, трябва интернет, трябва да бъде топло. 

Така че, да - играем хоро. Правим го, за да покажем на тези копейчици как Украйна “забранява” да играем хоро. Правим го в средата на стария град Одеса, в градската градина, идват по няколко детски и юношески танцови състава, показват какво е българската култура в рамките на Одеска област, правят го в седмиците на национална култура. И това се случва с подкрепата от кметството на град Одеса. И с това показваме, че ни има, че имаме голямо богатство, че това богатство трябва да се защитава. Знаем какво носи руският окупатор със себе си. Знаем как се изпразват музеите, как всичко се изнася, знаем, че това няма да се върне никога. 

Впрочем има и български съкровища, които Русия не връща. Например златото на Кубрат, неговият меч, орелът на Аспарух. Същото е в окупираните територии. Гледахме колко много се изнася от музеите в Херсон. Когато пада бомба в някой музей, където има уникални рисунки, всичко това изгаря.

Днес Вие сте освен журналист, фотограф и етнограф, също и служещ в Националната гвардия. За живота Ви има непосредствен риск. Какво бихте искали да кажете на българите в България за Украйна?

Винаги е добре да се учиш от грешките на другите - независимо дали на друг човек, или на друга държава. В Украйна преминахме през това, което днес се случва в България. Гледахме платените агенти и платени хора, които излизат, правят провокации. През 2013 г. в Украйна беше същото като в България днес. Когато това се прави без наказание, то се развива. Не дай Боже в България да се стигне до провокации, в които ще загиват хората, а после някой да каже: “Матушка Русия, идвай, спасявай ни”. Не дай Боже “Матушка Русия” да дойде и да видите колко “братска” е тя. Русия никога не е била братска и родна, ние го разбрахме и плащаме много висока цена.

Това е посланието ми - не повтаряйте грешките и по всякакъв начин опитайте да се изчистите от псевдопатриоти, от псевдородолюбци, от псевдохора.

Интервю на Илияна Маринкова