Тетяна Станева за ФрогНюз: На ОКО показваме филми за войната, а в родното ми село - рашистите бият с Шахеди. Елате да видите защо се борим!

Това каза пред ФрогНюз Тетяна Станева, журналист, режисьор и директор на кинофестивала “ОКО”.

Говорим с нея преди началото на българското издание на Международния фестивал за етнографско кино “ОКО”, който ще се проведе в София между 8 и 15 ноември. През септември бях гост на “ОКО” в Болград, за украинското издание на фестивала. Няколко месеца по-късно се срещаме в София, за да говорим за красивата Бесарабия, за живота на бесарабските българи, за Украйна, за борбата и, разбира се, за кино.

"Русификацията в СССР беше насилствена. Тя продължи 70 години, по време на целия СССР.  И това трябва да отмине. Тогава се забраняваше ученето на езиците на малцинствата, само вкъщи говорихме български", разказва Станева.

"Мисията на “ОКО” е да приближим Бесарабия с цяла Украйна, да отворим Бесарабия и за Украйна, и за България. Каня българите от България да опознаят Украйна, нашия дом и мястото, което искаме да запазим. Каня ги да направят изводи защо се борим. Всеки един филм от програмата ни наричам будител, всеки филм е инструмент на будителство. Не е приятно гледането на много от тях, но е много терапевтично и много необходимо".

"Всеки на село вече понесе жертви. Не знам дали един ден ние ще можем да не говорим за войната - даже и да свърши утре. Тази рана и тези страхове, които преживяхме, загубите, които преживяхме, не се забравят. Това е невъзможно. Искам един ден да говорим за обикновените човешки неща, не за война. За това как растат децата, как правим филми, как правим фестивала. Дано това се случи един ден". 

Защо да дойдете на “ОКО”, четете в следващите редове:

Когато бях в Бесарабия на гости на “ОКО”, говорих предимно на български език. У мен останаха такива впечатления - хора, които говорят български, които пострещат усмихнато, сърдечно. Като вътрешен човек, каква е картинката в Бесарабия - всички ли говорят на български наистина, колко шарен и цветен е този регион?

Не всички говорят български. Има хора, които говорят на гагаузки, на молдовски, но всеки разбира българска реч. Различните села говорят различни диалекти, които са много различни от българския език в София например. Аз, когато съм на пазара и чуя българска реч, мога да определя от кое село е някой само по диалекта. 

Например в село Каменка, българско село в Украйна, те ж-кат. Казват “же дойдем, же идем, жигу направим”. Има диалектни думички и наименования, характерни за всяко село. Например нашият чушмелийски диалект е различен от абсолютно всички други диалекти, защото има напълно други форми на глаголите. Ако хората от всички други села биха се разбрали, ако те са по-близо до литературния, до книжовния български и им е по-лесно да учат книжовния, чушмелийците сме от съвсем друго тесто. Понякога се смеем на по-старото поколение хора, които не са учили български в училище, защото те толкова много не се разбират с хората от различните села. Глаголите ни завършват на “у” - “отидуу", "направиу", "седнуу”, понякога сливаме думите и затова не ни разбират.

Но на пазар винаги мога да позная кой откъде е - този е от Каменка, този е от Нови Троян. Това многообразие е чудесно. На пазар можем да чуем още гагаузки, молдовски, албански. Когато при нас идват гости от Киев, те са смеят: “Боже, сякаш се намираме някъде в чужбина, не чуваме украинска реч, а разнообразие от различни езици”. 

Като казвате - отиваме на пазар и там чуваме различни речи, къде се намира този пазар? Подозирам, че точно на такова място може да се види етнографска и културна пъстрота. 

Пазар има в Болград и в Измаил. Този пазар има даже своя аромат, има свой мирис и така мирише Бесарабия. Бесарабия мирише на зеленчуци, червен пипер и мерудия.

Още преди войната, когато идваха гости за “ОКО”, казваха така - отиваме на пазар и вече знаем как мирише Бесарабия. И в къщите в Бесарабия го има този аромат. Къщите ни са направени от саман, този саман дава някакъв лек мирис. Със затворени очи да вляза, ще разбера, че съм в бесарабска къща, която е направена от глина.

На пазара се изнасят всички чудесни сирена - овче, козе, краве. Сиренето, което се продава, се прави от хората, които го продават, от техните животни. Това отличава - в Украйна никъде другаде няма да намериш такива пазари, както Болград и Измаил.

Това е отделна туристическа дестинация, която препоръчам на всички - аз сама обожавам пазарите, там се вижда истинският живот. 

На пазара има още месо - всякакво. Има и студени готови меса, готови кавърми. Като казваме кавърма, обикновено имаме предвид само овча кавърма. По празник казваме, че задължително трябва да има кавърма. Горещата кавърма се готви в собствен сос, добавя се червен пипер, мерудия, чубрица. Обикновено се готви на котлон, отвън на улицата, на огъня. И се готви от мъже, които си попийват винце, бъркат си кавърмата. 

Защо имаме гореща и студена кавърма - студената е начин месото да се съхрани. Останалото месо се топи, слага се в кръгли форми и се получава като колбас. Кавърмата застива, просто режеш това студеното месо и го слагаш на сандвич. Студената кавърма е само от месо и овча лой и можеш да я купиш от пазара.

Преди “ОКО” в Болград пред украинска медия казахте, че имате един най-голям страх - Вашата Бесарабия да не попадне в ръцете на руснаците. Имате ли такива притеснения днес?

Такъв страх ме преследваше още през 2014 г. Когато руснаците тръгнаха да окупират ДНР и ЛНР - както ги наричат, те дойдоха и в Одеса. Искаха да направят ОНР и БНР. ОНР беше Одеска народна република. БНР беше за Бесарабия. В Бесарабия тогава имаше вече избрани хора - кой, какво, как да прави. Слава Богу, Службата за безопасност на Украйна пресече навреме всичко и това не стана. А това, което се случи на 1 и 2 май, 2014 г. в Одеса, случаят, който някои хора наричат “опожарените българи” - впрочем там българи няма - ако футболните ултраси не бяха на място, ако не се бяха борили с хора, които искаха да сложат руски флагове, не знам къде щеше да бъде Одеса днес. Ако не бяха спрели сепаратистите, които искаха да сложат руски знамена на украинските държавни органи - както направиха в Донецк, Донбас и Луганск, не знам къде щяхме да бъдем. 

Аз съм участник в Революцията на достойнството. Аз съм участник и в Оранжевата революция. Зная как се случиха революциите, какъв буден дух имаха хората. Те искаха, вярваха. В руските медии казваха, че сме били платени - няма нищо такова. Няма как да платиш милиони хора. Това е невъзможно. Може да платиш 10, 100, 1000, но не милиони. А на Майдана излязоха милиони. И това са наистина революции на достойнството. Там бяха професори, интелектуалци, студенти, хора, които искат промяна, искат нещо да се промени в живота, искат добро бъдеще, имат визия.

Доброто и злото бяха толкова силно разграничими на Майдана - направо приказно, като в разказ. От едната страна бяха хората на Майдана, които се бореха за свобода от Русия и от проруския президент Янукович. От другата бяха проруските хора - точно тези, които бяха платени. Те дори изглеждаха по един и същи начин. Идваха с автобуси, возеха ги в Киев. Не идваха сами, защото това не беше едно самостоятелно волеизявление. 

Тогава за първи път усетих какво значи руския мир. Този термин тогава започна да се въвежда. И оттогава моят нощен кошмар, моят най-голям страх е да не загубя моя дом в Бесарабия. Моите приятели от Донецк, които след 2014 година избягаха оттам, моите приятели в Крим, които избягаха - те живеят в постоянна тъга за дома си. Толкова ми е близка тяхната болка, че аз съпреживявам. Аз нямаше да мога да преживея да загубя дома си, нямаше да мога да преживея тази болка. Те са като едно дърво с изрязани корени - то просто ще изсъхне. И това не са просто думи за нас. Това наистина е, което ние преживяваме. 

Мисля, че моето гражданско съзнание се роди 2014 година. Тогава се събуди и гражданското общество. Изпитвам голямо щастие да съм част от това общество, да съм част от тези интелектуалци, които стоят и искат нещо, и променят, и влияят на живота, от актива на населението.

Още 2014 имаше заплахи за Одеса. През 2022 година, когато започна пълномащабната война, руснаците бяха на Змеиния остров. Стояха и на анклава на руско влияние - Приднестровието. А пък Бесарабия е една малка ивица от Днестр до Дунава. От всички страни е пригранична зона. В началото на войната имаше такива заплахи - разузнаването казваше, че ние може да останем откъснати от цяла Украйна чисто географски. Това беше много страшно. Имаше дни, когато хората се плашеха и даже излизаха от село, защото казаха - ето идат, идат, идат. Те стояха на Змеиния остров, докато не ги изгониха оттам. Като разбрахме, че в Миколаев ги спряха, че в Херсонското направление има боеве, разбрахме, че Одеса е относително в безопасност.  А пък без Одеса, Бесарабия географски на никого не трябва - тежко ще им е да администрират този район без Одеса. Това ни е и предимство, и голям минус - ако останем наистина откъснати по зли обстоятелства, даже елементарни стоки няма да стигнат до нас. 

През май 2022 година руснаците удариха по моста, който е единственият път, съединяващ Бесарабия сухопътно с цяла Украйна. Сега единствената възможност да идем в Одеса е през Приднестровието - през “Маяки Удобное-Паланка”. Това са 8 километра транзитна зона, която е ужасно контролирана. Това означава, че мъжете, които подлежат на мобилизация, вече не могат да пътуват към нас. Ужесточиха правилата. Съответно дори за “ОКО” в Болград - за режисьорите, трябваше специални писма, като за излизане зад граница. За целта документите с армията трябва са уредени, чак след това - през писма, през специални покани, да дойдеш - като все едно пътуваш зад граница. Ужасно е това, надявам се, това са временни мерки, принудителни мерки. Тази транзитна зона е зоната, където могат да бягат и ухилянтите - тези, които бягат от армията. Там се правят и диверсионните групи от рашисти, които влизат и започват да дават информация за места, по които може да се удря. По такъв начин в Измаил идваха “Шахед”-и, бомбардираха зърното, пристанището. 

Откъде идват хората, които дават координати за руските удари? 

Цяла Бесарабия е пригранична територия. Тези хора могат да дойдат и от Молдова, и директно от Приднестровие, и от Румъния. Затова по време на войната в Украйна въведоха много силен контрол по приграничните зони. При нашите гости, които вече са минали Паланка, минали са Приднестровието и вече идват към кинофестивала, имаше оперативно-следствена група, която дойде в хотела и пак ги питаше: “Без регистрация ли сте, кои сте, какво правите тук?”. Когато разбраха, че са гости на фестивала, ги оставиха. Но такива мерки за безопасност просто сме принудени да има, защото няма как иначе да се контролира, а има вкарани доста руски елементи - още много преди войната. 

Има няколко групи. Има такива, които идваха уж по някакъв бизнес, а всъщност са агенти, които се готвиха за този момент и само чакаха, плащашe им се. В Киев имаше доста такива - хора с руски паспорти, които взимаха апартамент под наем и живееха там 3-4 години преди войната. Те имаха задачи, те трябваше да посрещнат тези войници насам.

Има друга група хора - тези, които вкарват вече по време на войната. Те са с чужди паспорти, защото с руски паспорт вече няма да влезеш. Това могат да бъдат румънци, молдовци, а всъщност са руски агенти.

Третата група - това са вербуваните местни хора, на които предлагат пари за предателство на родината. И такива също имa. Врагът не е само отвън. За съжаление, е и отвътре.

Затова ли създадохте кинофестивала “ОКО” - за да знаят хората за Бесарабия, да погледнат и обикнат този регион? 

Тъкмо оттам започна моята активна работа като обществен, културен деец. Това е записано и в мисията на “ОКО” - да приближим Бесарабия с цяла Украйна, да отворим Бесарабия и за Украйна, и за България. Нито в България, нито в Киев знаят достатъчно за бесарабските българи. Много често в Киев, в началото, когато още учех, ме питаха - ти кога премина да живееш в Украйна. От кой регион на България си? И започваш да обясняваш, че не съм преминавала, че съм родена в Украйна, че съм украинка. Хората просто не знаеха, защото всички по времето на СССР бяха руснаци.

Не можеше да се говори за национално малцинство и не можеше да се говори на роден език. Не те допускаха да вървиш нагоре в работата си, ако имаш някакъв акцент. Формираха един комплекс да говориш на родния си език, защото, когато говориш на руски, просто се чува акцентът. Така и в България - когато говоря на български, се усеща акцент, защото ние говорим много меко. Но за мен това не е комплекс и не искам някой да ми го насажда, както руснаци успяха да го направят в нашия край.

Ние сме новото поколение, което вече не изпитва тези комплекси. Не считаме, че руският е равнозначен на градски. Напротив, най-лошото е асоциацията с руското. Мисля, че когато човек говори с акцент, означава, че този човек минимум знае два езика. Тоест - един повече от когото и да е. А това вече му прави голям плюс и заслуга. 

След Грузинската война ние приехме много грузинци. В Одеска област има много грузински ресторанти, впрочем - няма нито един български. Да видите какъв сладък украински говорят грузинците. Имам и приятелка арменка - и тя говори много хубав украински. Акцентът значи, че човекът е умствено богат. 

Колко време продължи русификацията на Украйна, на бесарабските българи?

Русификацията беше насилствена. Тя продължи 70 години, по време на целия СССР.  И това трябва да отмине. Тогава се забраняваше ученето на езиците на малцинствата, само вкъщи говорихме български. Малко по малко хората започнаха и с децата си да говорят на руски. Говоря за българи. Така някои от децата не знаят български - самосъзнанието им е на българи, но вкъщи не са говорили на български. Резултатите от тези процеси ги усещаме и днес, въпреки че минаха 30 години. 

Когато си мисля за окупираните територии, за Донецк и за Крим, разбирам, че в тези територии израства едно поколение - вече 10 години, от деца, които в училище учат само руски, учат изкривена руска история, учат пропаганда. Представете си колко работа ще е нужна с тези хора, за да се обясни истината. Мозъците им се промиват много тежко, много силно. 

Обществената ми дейност изцяло е свързана с това, че аз искам моят дом да остане моят дом. При мисълта, че в моя дом - където живяха моите предци, дядо, баба, прабаба, мама, тате, аз и сега моята дъщеря, където искам да живеят и моите внуци - може да живее някой друг, там, където стените още помнят прадядо ми и прабаба ми, не мога вътрешно да го позволя. При нас го има неписаното правило, че бащината къща не се продава. Не мога да си представя в моята къща на Станевите да живее някой друг. Няма как да го позволя. 

На 3 октомври около 23:35 часа руски “Шахед”-и удариха по българските села в Бесарабия, включително във Вашето село Чушмелий, където и аз гостувах по време на изданието на “ОКО” в Болград през септември. Вие вече бяхте в България за фестивала. Какво разбрахте от близките си, какво си помислихте Вие самата?

Досега мислех, че Бесарабия е най-безопасното място в Украйна, защото е географски отдалечена, няма важна за цяла Украйна инфраструктура, по която терористите да удрят, да тероризират населението. Досега единствено удряха по пристанищата, удариха и ферибота “Орливка-Исакча”, морската гара в Измаил. Целта им беше да ни отрежат от целия свят. Измаил и Болград са на границата, в дъното на Бесарабия. Измаил беше отстрелян няколко пъти, също и Рени - пристанищата, имаше загинали и ранени хора, но беше по-рядко.

Винаги казвах, че в село е безопасно. Какво да удряш в селата? След онази нощ обаче разбрах, че не е безопасно. Дъщеря ми на сутринта ми прати видео, което снимала по време на ударите, как “Шахед”-те летят, ПВО-то ги сваля. Слава Богу, че имаме мобилни установки, които свалят дроновете. Доколкото знам, има само разрушения, засега не говорят за жертви.

Много е тежко, особено когато си далеч, да разбираш, че твоите най-близки хора са подложени на опасност, има заплаха за тях, а ти си далеч. В момента съм в София, готвим се за кинофестивала “ОКО”. Мислиш за войната, страх те е, от друга страна - показваме филми за война, разказваш за нея. Всичко това е ужасно стресиращо. Искам един ден да говорим за обикновените човешки неща, не за война. За това как растат децата, как правим филми, как правим фестивала. Дано това се случи един ден. 

Моите роднини са добре, Слава Богу. Веднага щом разбрах, че над селото ми летят “Шахед”-и, влязох с чата на Чушмелий да видя какво пишат хората. Пишеха за своите чувства, колко е страшно, как стъклата треперели. В село ПВО-то работеше, сваляше дроновете. Един войник от нашето село даваше информация колко дронове остават в небето, колко са свалени, успокояваше хората, казваше им какво става, за да знаят какво да правят. В един момент каза: “Останаха още четири “Шахед”-а, отивайте в мазето и пийте вино, ние работим!”. 

Много съм благодарна на всички войници. От нашето село много хора са в армията, отидоха да защитават. Слава и на загиналите герои. От нашето село има трима загинали герои - Иван Чумаков, Иван Минков, Семен Демиров.

Всеки на село вече понесе жертви. Не знам дали един ден ние ще можем да не говорим за войната - даже и да свърши утре. Тази рана и тези страхове, които преживяхме, загубите, които преживяхме, не се забравят. Това е невъзможно.

Защо българите от България да дойдат на “ОКО” в София?

Първо, за да се опознаем един друг, да опознаят бесарабските българи, защото има филми за нас. Екипът е в голямата си част от бесарабски българи. Ще има и дискусия за културното наследство на бесарабските българи, как да го запазим. На тази дискусия много очакваме реакция и съвети от българите в България - да разберем по какъв начин можем да го направим заедно. Заедно - защото това е наследство и на България, не само на нас. 

Каня българите от България да опознаят Украйна, нашия дом и мястото, което искаме да запазим. Каня ги да направят изводи защо се борим. Всеки един филм от програмата ни наричам будител, всеки филм е инструмент на будителство. Не е приятно гледането на много от тях, но е много терапевтично и много необходимо.

И е нужно - по такъв начин хората да могат да опознаят и да разберат процесите, които протичат. 

Смятам, че документалните филми и филмите като цяло са най-добрият инструмент за това, защото аудиовизуалният продукт поема всички емоции, всички чувства, виждаш, гледаш, слушаш и анализираш. Филмите позволяват не просто да видиш фасада, а да се задълбочиш в процесите.

Дори когато идеш някъде като турист, не виждаш това, което виждаш във филмите. Когато пътуваш, отиваш по музеите, по пазарите, по това, което ти показват. Това, което никога няма да ти покажат, са проблемите. А пък  филмите ти позволяват да влезеш в дома на героя, в дома на един народ. В кухнята, в спалнята, в мозъка и сърцето. Да разбереш колко дълбоки са тези процеси и да го разбереш по такъв начин, че спираш да се страхуваш. Страхуваме се от непознатото, когато го опознаем - страхът изчезва. С филмите ставаме по-близки един с друг. 

Много искам “ОКО” да е мостчето между нас. Специално на визията тази година, в рекламните материали - това казваме на хората: че возим с нас повече от 50 филма от Украйна. Мисля, че сме уникални с това. Етнографски кинофестивали няма в България, ние сме първите и единствените засега, които разказват за културите на всички народи, за идентичностите. Второ, ние сме единственият фестивал, който показва толкова много украински филми, които никъде другаде повече няма да могат да се видят. Това е просто уникална възможност без да идвате в Украйна, да я видите.

Интервю на Илияна Маринкова