Спасиана Кирилова: Б. Борисов не играе роли

Спасиана Кирилова е български журналист. Професионалният й опит минава през различни по вид медии, сред които в. "Демокрация", НТВ, радио "Тангра", "Дарик радио", БНР, радио К2. Към момента е водещ на публицистиченото предаване „На плюс” по ТВ+, което се излъчва всеки вторник и петък от 17:00 часа. Тематиката на предаването се определя от водещите събития на деня, които се разглеждат в развитие, а основният акцент са темите от сферата на социалната политика, икономика, правата на човека и еврочленството.

интервю на Ана Кочева

- Спасиана, телевизия или радио? Коя медия ти е присърце повече?

- И двете. (Смее се.) Радиото ми е съпруг, а телевизията – любовник. В един момент съпругът ти става приятел, за когото знаеш всичко. Или по-лошия вариант – променя се така, че се отчуждавате съвсем. Докато пред любовника се стараеш, за да е жива тръпката и даваш най-доброто от себе си. А в България разликата между двете медии не е голяма. Доста телевизии правят “радио в телевизора”. Може и да не гледаш, а само да слушаш с половин ухо, докато си вършиш другата работа.

- В медийната салата (за да не кажа помия) си вече години наред; не се наемам да ги броя. Идвало ли ти е да кажеш - край, дотук бях?

- По сто пъти на ден. Приятелите често ме чуват да викам “Искам да стана хижарка! Да отида в планината, или на самотен остров!” После бързичко ми минава, защото когато работя по даден сюжет, забравям за себе си. Ти намери точните думи за медийната ситуация. За да не се изцапаш, трябва да работиш чисто. Това не е метафора. Да бъдеш честен до мозъка на костите, както е речено в една книжка на Ерих Кестнер. Лъжата в медиите си личи, камерата и микрофонът я увеличават стократно. А хората виждат за кого играеш, или на какво играеш. Всъщност исках да се махна от медиите след гаврата с труда ми в радио К2. И не само с моя труд. Да водиш сам, по 13 часа без прекъсване и хем да не ти плащат, хем да те унижават и да ти се бъркат... Тогава, по Нова година, когато Беновска ни остави без стотинка, наистина се уплаших. Запитах се какво става с нас?! Всички в гилдията казват “Тц, тц, тц, колко лошо... Ама навсякъде е така...” И толкова. Траем си и тайно злорадстваме, че това се е случило на другарчето ти, а не на теб. Както и да е, стегнах се, написах си проекта за телевизионно предаване и го предложих на ТВ+. И работата стана. Абсолютно честно, без никакви протекции, без задни мисли. Предаването “На плюс” тръгна и се влюбих в екипа на телевизията. Не съм работила с по-свестни хора! И новинарите, и колегите от студиото и апаратната, и всички. Млади, готини. Всеки бачка, никой не сплетничи. Няма високомерни хора. Никой не ти казва “Аз съм по-телевизионер от теб”. И останах. Честна дума, така съм се чувствала само в радио “Тангра”. Първите “тангри” бяхме много задружни, и до днес сме си приятели.

- Добре де, какво ти дава кураж да продължиш; как успяваш да заспиш спокойно? Спокойно ли спиш всъщност?

- Не, Ани. Не спя спокойно, но не защото нещо ми тежи на съвестта. Само тези, които са работили жив ефир могат да разберат какво е. Сънувам си предаванията, темите, сюжетите. Сънувам, че закъснявам за ефир и се стряскам. Семейството ми също знае какво е преди и след предаване. Изключвам, затварям се, готвя се. Опитвам думите на вкус, като някой педантичен готвач... После превъртам случилото се отново през главата си... Странно е около мен в такива моменти. И едновременно с това, тръпката на живото предаване ми дава куража да продължа. И фактът, че съм бъбрива. И любопитна. Като светне лампичката, се гмурвам в предаването като в дълбока вода. Тръпката е неописуема! Е, Господ си знае работата. Още съм в ефир.

- Кои са онези горчилки, които и до днес не си успяла да преглътнеш изцяло?

- Предателството на колегите ми от програма “Христо Ботев” през пролетта на 2005 година, когато напуснах БНР. Никога не съм приемала директорския си пост като вечен и задължителен. Тогава не Поля Станчева ме принуди да си тръгна, а хора от програмата, които се почувстваха застрашени. И други, които искаха поста ми. Всъщност не само аз останах огорчена. Бях част от екипа, който извади кестените от огъня след голямата криза в радиото. Сигурна съм, че на Петър Галев, тогава директор на “Хоризонт”, на Галя Спасова, и на Краси Луканов, никак не им беше лесно.Сега с ирония, без горчивина казвам, че станахме жертви на свещените крави в държавните медии. Там трудно се прави реформа. Доста хора гледат на пребиваването си в БНТ и в БНР като на пожизнена рента. Е, през 2001-а, когато трябваше да се “гаси пожара” в радиото, с Петьо нямахме и 35 години. Моите първи думи, когато поех “Ботев” бяха: “Здравейте, аз съм Спасиана Кирилова, 10 години в журналистиката, 7 от които в радио, а 2 – в телевизия. Това е трудовата ми книжка, можете да видите, че нито ден не съм стояла без работа. Ако днес изляза оттук, още утре някой ще ме наеме. Бих искала и вие да кажете същото за себе си.” Честно казано, предпочитам да работя в частни медии. При частниците е по-честно. В държавните можеш да се самоубиеш професионално, защото всеобщият мързел е заразен.

- Ако започваш сега, каква професия би избрала?

- Същата. Неизлечим журналист съм. Даже когато спя. Исках да бъда актриса, но не понасям да ме режисират. Можех да бъда учителка, но една класна стая ми е недостатъчна... Част от мен е все още поет. Имам две стихосбирки, третата е почти готова, но стои като напъдено куче в ъгъла, все още написана на ръка. И в компютъра не съм я качила. Нямам време.

- Контактуваш непрекъснато с политици. Изморително ли е да интервюираш хора, които играят роли. Има ли впрочем такива, които не го правят? Дай примери!

- Не контактувам само с политици, моля, моля. (Смее се) В „На плюс” по ТВ+ каня много различни хора. Изкушението да играеш някой друг, когато си пред камерата, е голямо. Но както ти казах, винаги си личи. Де и политиците да го знаеха... Не е изморително да правиш интервю. Любимият ми жанр е. Няма какво да обяснявам точно на теб, и ти имаш куп интервюта зад гърба си. Знаеш, че с умния събеседник е като във фехтовката, като в красивия тенис, като партия шах... Всъщност всеки събеседник в един момент от интервюто е себе си. Водещият трябва да внимава за този миг, ако усети, че отсреща му играят роля. А иначе, не се измъквам от последния ти въпрос. Мога да ти дам пример. Бойко Борисов не играе роли. Той е такъв, какъвто е. Забележи, че не казвам лош или добър, а такъв, какъвто е.

- Постави диагноза на журналистиката у нас.

- Остра професионална и нравствена недостатъчност. Заразно е. Разпространява се с бясна скорост сред колегията, публиката тутакси го прихваща и плъзва в така нареченото ни гражданско общество.

- Не е ли идиотско гилдията да се разкъсва от противоречия, скандали, обвинения, вкл. и за смърти, което е ужасно, вместо да е единна, когато я газят.

- Идиотско не, ами направо уродливо! Журналистиката си отива, идва шоуто. Ако си сериозен публицист, с малко по-изтънчено чувство за хумор, ако не си се забърквал в някой тотално опростачен скандал, не си интересен. А в суматохата получаваш стрелба от колеги, която далеч не е приятелски огън. Или нож в гърба. Е, браво на нас! Кое е професионален стандарт? Да се готвиш за предаване, да четеш като луд, за да не те поправя събеседникът ти в ефир, или да фамилиарничиш с властимащите, като пред зрителите им говориш на малки имена? Кое е по-важно - хората да забележат собствената ти персона, или да разберат нещо от темата? Високомерието е най-сигурният начин да се изложиш. И в политиката, и в нашата професия не трябва да забравяме, че сме смъртни.

- Вестници или интернет? Ти откъде се информираш?

- Започнах като вестникар, в първата “Демокрация”. Харесва ми да пиша, да намеря хубавото заглавие, правилната снимка с точния текст. Да редя страниците. Сега същата тръпка е в интернет изданията. Знаеш, че всичко е източник на информация за журналиста. Дори една реплика, дочута в магазина, или в градския транспорт. Е, в интернет е по-бързо, предимно в нет-а се информирам, сверявам, засичам. Вестникът за мен не е просто “вчера”, а много-много отдавна. А хубави анализи има и в интернет. Не ви правя комплимент, казвам си, че задължително надничам във Frognews, интересно ми е. И не само аз, а цялата ми фамилия. Я да видим какво казва “жабката”, там и мислят, и е забавно.

- Имаш ли някакви еталони, модели в професията сред българското журналистическо съсловие.

- Имам. Много неща научих от Гита Минкова, от Ясен Бояджиев, от Галя Спасова... Най-важното за ефира научих от радио хора. “Готви се за предаване, Спасиана, че иначе си личи. Слушай си събеседника. Защо задаваш на човека километричен въпрос? Това не беше въпрос, а отговор! Умното, Спасиана, е кратко”. Имам късмета да виждам всеки ден в нюзрума един от най-добрите си учители – Чавдар Стефанов. Заедно работим в ТВ+, той е международният редактор на екипа на Новините. Чавдар ми е голям коректив. Няма да забравя и уроците на Иво Драганов. Преди 10 години, тъкмо бях напуснала Нова телевизия, той ми каза, че колкото и да бягам, камерата пак ще ме намери.

- Кое професионално пътуване ти беше най-готино, даде ти най-много?

- Във всяко има по някой весел, конфузен или просто незабравим момент. Обичам хубавите кадри и се радвам, когато в предаването ми ги има, защото иначе на зрителите ще им втръсне от говорещи глави на екран. Интересно беше в Москва, през 1999-а отразявах първата среща на Петър Стоянов с Борис Елцин. В Кремъл се влиза много трудно, пропусквателният режим е ужас. Аз естествено закъснях (не закъснявам само за ефир, иначе съм страшна “загоритенджера”), защото беше Преображение Господне и отскочих до Казанския събор отсреща, за да чуя песнопенията и да запаля свещ. Направих страшен панаир на кремълската охрана, за да вляза с втората група, след като бяхме акредитирани с оператора в първата. Но камерата, един огромен бетакам, не беше акредитирана. Последва втори панаир, как имах куража, не знам, охраната ни навика, накрая ни пусна с уговорката, че ще държим камерата ниско долу и няма да снимаме, докато вървим към залата за пресконференции. Но разправията си струваше. След официалната пресконференция взех решение да не ходим заедно с националната телевизия в руския парламент, а ще снимаме как Наина Елцина разхожда Антонина Стоянова в Храмовия комплекс. А там, знаеш, професионална камера не може да припари. Познай колко сме снимали президентшите! Върнахме се с уникални кадри.

- Качваме се на машината на времето и тръгваме. Къде да спрем?

- В личното ми минало ли се връщаме? Ако е така, няма смисъл, не ми е интересно. То е зад гърба ми, винаги мога да се върна там в мислите си. Хайде да отидем напред. Да спрем там, където, когато пребият, смачкат или унижат някой журналист, цялата гилдия скача. Там, където свещените крави в журналистиката стават смешни, когато се самопровъзгласяват за флагмани на свободата на словото. Тук и сега точно тези хора се защитават помежду си, а другите сме вълци-единаци. Професионалната завист ми е чужда. Радвам се от сърце на всеки хубав материал на колеги, на всеки точно зададен въпрос, на всеки интересен репортаж, на смелите разследвания. Май съм много самотна в тази радост. Ани, а като препуснахме напред с моята машина на времето, всъщност в БГ ли спряхме?