Д-р Стефан Иванов за ФрогНюз: Митът "през социализма нямаше престъпност" и изходът в обръщането към истината

Това каза пред ФрогНюз българският историк д-р Стефан Иванов, автор на мащабното изследване "От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)".

Премиерата на книгата бе в края на март, оттогава имаме възможност и да разлистваме страниците ѝ. Какво откриваме сред тях - за това разговаряме с автора им. Говорим и по другия голям въпрос - защо още съществува митът, че по време на комунистическия режим е било "по-спокойно" и как да избягаме от него.

"Първата глава на книгата проследява динамиката на криминалните престъпления. За първи път данните са представени по години за всяка една година между 1944 и 1989 година - колко убийства има, колко изнасилвания, колко грабежи и колко кражби", посочи той.

"Изследването е много сложно, защото е общо поле между няколко науки - не само историята, но и психология, криминалистика, наказателно право, социология, демография".

Повече информация за книгата - ТУК.

Цялото интервю, четете в следващите редове:

Книгата Ви “От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)” проследява криминалните престъпления в комунистическата държава у нас, опровергава и митовете, че тогава престъпност не е имало. Преди да говорим за криминални престъпления обаче, кое според Вас е най-голямото престъпление на комунистическия режим генерално? 

При написването на книгата, се отличиха няколко вида престъпления. Първият вид -  криминалните престъпления, които именно изследвах. Вторият вид са стопански престъпления - присвояване, финансови престъпления. Третият вид са престъпления срещу държавата. Питате за престъпленията на комунистическия режим - когато говорим за тях, винаги трябва да отбелязваме, че има огромен брой хора, които са физически унищожавани, репресирани и потискани само на базата на това, че не принадлежат на новата власт. Голямата част от тези престъпления не биха могли да се докажат. Неслучайно обаче комунистическият режим е обявен за престъпен със Закон от българското Народно събрание от 2000 година (Закона за обявяване комунистическия режим в България за престъпен).

Първата част на заглавието на книгата Ви е “от кражби до убийства”. Какво показва Вашето ровене из архивите - данни и документи за какви престъпления открихте?

Основната тема на моята разработка за криминалните престъпления са четирите най-разпространени вида сред тях. Това са умишлени убийства и изнасилвания, които са по-тежките криминални престъпления. Другите два вида са грабежи и кражби, които са по-леките криминални престъпления. Изследвах тези четири вида криминални престъпления, като отчитам и общите нива на престъпността.

Какво показва статистика, която събирате от архивите? 

Първата глава на книгата проследява динамиката на криминалните престъпления. За първи път данните са представени по години за всяка една година между 1944 и 1989 година - колко убийства има, колко изнасилвания, колко грабежи и колко кражби. Става въпрос изрично за официално регистрираните престъпления в Министерството на вътрешните работи - не тези, за които има издадени присъди или които са в съда, защото за част от престъпленията не се намира обвиняем, за да се повдигне обвинение; за други се повдига обвинение и то не се доказва; трети са със неизвестен извършител. Това означава да редуцираме значително броя на престъпленията, докато ако говорим за броя на престъпленията, преди да започнат да се разследват, това е най-обективният критерий. Именно заради това използвах броя на престъпленията, регистрирани официално в МВР.

Първа глава проследява динамиката. Решавате да видите колко убийства има в България през 1969 г., отваряте книгата и виждате колко изнасилвани има през 1972 г. - влизате и виждате. Такива данни никога не са били обобщавани и публикувани, за първи път се вадят от архивите документ по документ. За да извадя всяко едно число от тези хиляди, аз съм прочел отделен документ.

Втората глава извежда отделните характеристики на видовете престъпления - например възрастови характеристики, тоест очертава младежката престъпност. Другата част е за регионалната престъпност. Тя също е много интересна - в отделните окръзи има огромна разлика между това какви видове престъпления се извършват. 

Прави се и етническа характеристика на престъпността - едно изследване, което днес не би могло да се направи, тъй като вече не се води такова разделение по дискриминационни мотиви. В онези времена обаче такова етническо отчитане е правено. Доста различна е престъпността на българското население от ромски произход, българското население от турски произход, българските мюсюлмани и т. нар. “чисти българи”, което е основната съставка на хомогенната българска нация.

Също така изследвам мотивите за извършване на престъпление. Това е изключително важно - до каква степен здравата семейната среда или липсата ѝ, наличието на образование или липсата му влияе върху отключването на престъпното поведение. 

Изследването е много сложно, защото е общо поле между няколко науки - не само историята, но и психология, криминалистика, наказателно право, социология, демография. 

Четейки книгата, си спомням един случай - 23-годишен сериен убиец на жени, софиянец. Остана в съзнанието ми още, че е работил в системата на МВР. 

Това е случай, който за първи път е изнамерен и изкаран на показ. Има много случаи на доста брутални престъпления, които са окалпазанени, понеже са разчекнати от жълтата преса, разгледани от съвсем други гледни точки, не от гледната точка да се извади обществения смисъл от тях.

Става въпрос за сериен убиец на 23 години, от София. Между 6 октомври 1979 г. и средата на 1980 г. убива по брутален начин най-малко 6 жени, има подозрения и за още убити. Голяма част от жените са с над 30 прободни рани в областта на врата и интимните части. Той е бил изключително интелигентен, не в смисъл образован, а природно интелигентен. Правил е убийствата в съвсем различни краища на София - гара Курило, “Изток”, “Западен парк”. Било е трудно, докато се свърже, че един човек е извършил тези престъпления.

Неговият мотив е, че при осъществяване на сексуален контакт с “жена с леко поведение”, той се заразява със сифилис. Тя е била болна от сифилис във втори рецидивен стадий, той започва да изпитва големи проблеми, лекува се няколко пъти в болници, болестта му е сериозна. Явно решава, че трябва да се отмъсти на този тип жени и започва да избива жени “с леко поведение” от различни краища на София. Бил е симпатичен, лесно ги е съблазнявал. Това е един класически сценарий дори за филм, само че е случай от живия живот.

Когато залавят този човек след шестото убийство, се оказва, че той е извършил поне още едно убийство заедно със своя брат, когато е бил на 18 години. След това има няколко грабежа, побоища, изнасилвания. Част от по-леките престъпления, доколкото побой и изнасилване може да е по-леко престъпление, той извършва с пагон като служител на МВР.

В моята книга навсякъде тези “герои” на действителността, защото това не са художествени образи, а са реални хора, са изписани с техните псевдоними, никъде не с пълните имена. Аз вярвам, че децата не би трябвало да носят вината на своите родители. Този 23-годишен Х. Б. Г., за когото говорим в момента, е от софийската Момкова махала - това е една част от “Надежда”, и е един от най-бруталните серийни убийци в новата българска история.

В книгата има случаи и на масови серийни изнасилвачи. Има човек, който е изнасилил повече от 500 жени. Случаят е от края на 50-те години. Има масов убиец, който убива няколко човека в Студентски град - този случай също е подробно описан. Най-жестоките престъпления обаче се случват след 1973-1975 г.

Защото тогава, има ли връзката?

Отначало, в първите години след 1944 г., има високи нива на престъпност. Те в голяма степен се дължат на следвоените години, завръщащи се войни, стрес. Постепенно до 60-те години нещата относително се успокояват поне по отношение на тежките престъпления. Най-тежкият, най-ужасният, най-лошият период на престъпността в България е след 1984-1985 г. до 1989 г. Това са изключително тежки години, с много високи престъпления, с много ниска разкриваемост и с особено голяма жестокост. 

Престъпления е имало винаги, но разглеждайки периода от 1944 г. до 1989 г., най-тежките сред тях са в заключителните 15-тина години на режима.

Има ли обяснение защо точно в последните 15 години на режима? 

Обяснението е многопластово, не е компонент на едно-единствено явление. Първоначално, когато се установяват първите години на комунистическия режим в България и когато има висока престъпност, тя се обяснява от представителите на новата власт с това, че все още имало влияние от царско време, буржоазни остатъци, хората били възпитани в едно много по-лошо общество и това, видите ли, били някакви рецидиви от миналото.

След създаването на Националния институт по криминалистика и криминология към МВР започнат да се правят особени научни разработки. В книгата съм извадил една разработка, която звучи леко комично, но точно това пише в нея - че социализмът е антикриминогенен строй по принцип, че той прави така, че хората да не стават престъпници. Веднага след 44-та, властта казва, че ще създаде новия човек, социалистическия човек, той ще бъде по-добър, той ще бъде по-скромен, ще бъде по-готов да се жертва за обществото, ще бъде по-добър от предишния човек.

Оказва се, че децата на този нов човек живеят точно през 70-те и 80-те години, когато престъпленията се ожесточават, което показва, че това е поредният рухнал мит на комунистическия режим - че можем да създадем някакви хора по наш калъп. Хората са били такива, каквито са и преди и след 44-та, и сега след 89-та. Престъпността има връзка с обществените фактори, но да кажем, че обществото е повлияло на един човек да стане убиец или пък го е предпазило, това е най-меко казано неразумно.

Казахте, че изследвате и мотивировката зад престъпленията. Серийният убиец на жени е бил част от МВР. Наблюдава ли се връзка хора, извършили престъпления, да са били част от системата за сигурност? 

В отделна подглава от книгата специално разглеждам престъпленията на служители на МВР. Подглавата се казва “Пазители на закона - нарушители на закона”. Първото, което ми направи впечатление - това беше между другото една от най-големите изненади, на които се натъкнах, е, че тези нарушения - част от тях са тежки престъпленията, не просто нарушения - не са били изключение. Без да можем да сложим петно върху всички служители на милицията от онова време, трябва да кажем, че в никакъв случай не е бил малък броят на хората от МВР, които са извършили такива престъпления. 

Има случай, в който човек от МВР убива 6 души с личното си оръжие. Всяка година има по няколко убийства, които са извършвани в битови ситуации - убийства на любовницина, убийства на маси в пияно състояние. Има и брутални изнасилвания, включително на млади непълнолетни момичета в помещенията на милицията от офицери. Тези примери са безброй.

Най-неприятното в тях е, че първо, аз съм сигурен, че в голямата част хората, които са били жертва на подобни актове, не са подавали оплакване. Второ, в малкото случаи, в които са подали оплакване и то е стигало до яснота или до признание на човека, че това наистина се е случило, наказанията са били неадекватно ниски. Например един случай, за който съм писал подробно, е от Исперих, Разградско, където младо непълнолетно момиче отива за съвет в сградата на МВР. Капитан, не обикновен старшина, а капитан я кани в своето служебно помещение, където я изнасилва брутално. Провежда се разследване, това момичето е осакатено емоционално за цял живот. Единственото наказание, което се налага на този човек, е преместване в друго управление на МВР, понеже му остава една година до пенсия. 

Пагонът го е пазил. Този човек, ако беше съден по граждански ред, по философията на онези години, той щеше да лежи дълго време с ефективна присъда. Освен че служителите на МВР са привилегировани в обществото в онези години, тази част от тях, които извършват нарушения и престъпления, не си получават заслуженото.

Относно кражбите - стигате до данни, че са най-много през 1967 година, броят им 36 053. Има ли някаква причина тъкмо това да е годината с най-много кражби?

Кражби винаги е имало. Голяма част от тях са леки, малки кражби. Много малко са крупните кражби, които заслужават някакво по-специално внимание. През целия период от 1944 г. до 1989 г. броят на кражбите на лично имущество е по-голям от броя на кражбите на обществено имущество. Изворите ми позволяват да направя една съпоставка за всичките години колко се краде от други хора и колко се краде от държавното. Винаги се е крало повече от другите хора, отколкото от държавата.

Специално по отношение на 60-те години, този огромен рязък скок на кражбите, аз имам известни съмнения по отношение на статистиката и начина на правене на отчетността. Дори има един доклад, малко по-късно, от 70-те години, в който главният прокурор на Народна република България и министърът на вътрешните работи си разменят доста остри реплики. Министърът на вътрешните работи казва как, благодарение на тяхната много добра работа, доста са намалили кражбите - едва ли не два пъти. Главният прокурор му отговаря, че може да излъже хората навън, но него не може да излъже, защото знаете, че това е трик по отчетността. Тоест, можем да кажем, че вероятно има някакъв проблем с отчетността в този пик, но факт е, че през цялото време има десетки хиляди кражби на обществено и на частно имуществото.

Защо според Вас го има мита, че тогава не е имало престъпления? 

Най-простият отговор е, защото тоталитарната държава винаги лъже своите поданици. За всичко ги лъже - пример: Чернобил. Тоталитарната държава затова е тоталитарна, защото не разглежда гражданина като свой партньор, а иска да го държи в неведение. По отношение престъпността го прави, защото по този начин ще блесне и ще покаже как го защитава, а той трябва да се чувства спокоен и защитен. 

През социализма нито имахме някакви модерни стоки, нито имахме някаква възможност да пътуваме в нормалните държави, нито имахме някаква възможност за развитие. Затова трябваше поне да се създаде митът, че “да, другите неща не са наред, но поне живеем много спокойно”. Развенчаването на този мит ми донесе много негативни емоции. Много хора и досега си мислят, че това е измислица, че не е вярно. В същото време данните на самото Министерство на вътрешните работи от онова време показват тази тенденция. 

Ако сега обаче излезете на улицата и срещнете една възрастна жена и ѝ кажете това, което аз съм доказал с документи - че по време на социализма в София е имало стотици проститутки, които са работили за пари и са получавали пари, голяма част от тях са били агенти на службите, били са водещи офицери, тази жена ще ви помисли за луди. Ще каже, че лъжете, “това не е възможно, аз съм живяла в тези години, не е имало такова нещо”. 

Или например - проблемът с наркоманията, който също съм засегнал в книгата и който е с изключително големи мащаби през социализма. Сега ако излезете и питате един много възрастен човек имало ли е наркомани по време на социализма, той ще ви каже: “Това е абсурд, аз съм живял тогава, такова нещо не е имало”. Само че между това да не знаеш каква е истината и между това да си затваряш очите пред истината от днешна гледна точка, има голяма разлика.

Има ли изход от този кръг?

Има изход. Изходът е да се обърнем към истината. То е казано и в Евангелието - ще познаете истината и истината ще ви направи свободни. Истината трябва да се казва такава, каквато е, на каквато и да е цена.

Най-силна е клетката на носталгията на нивото на индивидуалната памет, на личната памет. В семейството, например, бабата казва, че не си е заключвала вратата. Добре, баба ви може да не си я заключила вратата, но това не означава, че тогава не е имало престъпност и че тя не е била с големи мащаби. Вие, ако искате и днес може да не си заключвате вратата, това е ваша работа.

Изкушавам се да споделя и мнението на един от известните български изследователи на паметта - проф. Даниела Колева, която изследва феномена на носталгията. Носталгията е отговорът за Вашия въпрос. Носталгия - заради нея е много трудно. Проф. Колева казва така - носталгията няма свой собствен код, тя не разполага сама по себе си с нищо, тя се нуждае задължително от сравнение с настоящето и се развива на полето на митовете.

По подобен начин всеки път, когато някой започне да критикува моята книга, той не казва: “Това, което ти си написал, не е вярно, ти си излъгал и тази година не се е случила така”. Той казва: “А виж днес какво става!”. Това няма нищо общо. Това какво се случва днес и това какво се случва тогава са две различни неща.

Нашата обществена памет трябва да се развие до степен, в която това, което помним от нашите предци, да не ни пречи да си отваряме очите пред фактите. Тогава вече ще достигнем до отговора на въпроса, който ми зададохте - как да излезем от този кръг.

Илияна Маринкова