Здравка Евтимова за ФрогНюз: В нашия език има пулс на щастлив човек. 24 май е постигнато щастие

Това каза пред ФрогНюз писателката Здравка Евтимова.

За 24 май - Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност, говорим с нея по телефона, докато е в Париж. Поводът за пътуването ѝ е особено символичен, с оглед днешния празник - председател е на журито на Международния литературен конкурс “Вълшебното перо” за ученическо творчество, иницииран от Българското училище “Иван Вазов” в Париж. На 22 май представи и новия си сборник “Луничави разкази” в Българския културен институт в Париж.

"Нека стабилното здраве да бъде основата на целия ни живот. Нека да използваме здравето си така, че да се гордеем от България, да се гордеем от българския език", е нейното пожелание в днешния ден.

Какво още ни казва Здравка Евтимова за българския език, четете в интервюто:

На 24 май празнуваме българската писменост и култура, празнуваме нашите букви. Аз работя с езика ни и затова ми харесва днес да празнувам самия език. Личен празник ли е 24 май за Вас, като човек, който работи с езика, предава послания с него?

Според мен всички българи приемат 24 май така - като личен празник. Това е празникът, който ни извисява, така че да докоснем сърцата на всички хора по света. Аз съм правила такъв опит - прочитала съм отказ от разказа “По-малката сестра” на Йовков на мъничко бебе, което плаче и то се успокоява. Прочитала съм и стихотворението “Да се завърнеш в бащината къща” на Димчо Дебелянов. По същия начин - плачещото бебе се успокоява. 

В нашия език има сила на пулс на щастлив човек. 24 май е празник на щастието, извоювано по упорит, последователен и труден начин. Ние българите така можем - и в най-трудното, и в невъзможното да постигнем щастието. 24 май, денят на нашата просвета и култура, е наистина постигнато щастие. Ние сме длъжни да го пазим за в бъдеще, да го предаваме на децата си и мъничките им сърчица да туптят с радост, когато наближи 24 май - най-истинският, най-най-топлият и най-светлият празник за всички нас.

Как да става това предаване, как да предаваме езика?

На първо място, за мен предаването е с това, че майката, бащата, бабата, дядото разговарят с детето. Бавно и спокойно - още когато е съвсем мъничко. Придружават своите думи и с усмивка, и със строг жест, така че детето да усеща тяхната сила още съвсем мъничко. Детското съзнание е най-благодатното поле да посеем щастието и семената на победата. Българският език го прави успешно. 

Нашият език е толкова труден. В сравнение с другите езици изучаването му е наистина огромно предизвикателство, а нашите деца го научават на 3 години и започват да го поговорят. Трудността на граматическата ни система не позволява на дечицата ни да бъдат глупави. Езикът ги издига на много високо ниво. Свършен и несвършен вид на глагола, отделни форми - това го няма в много езици. 

А как да стане това предаване - като превърнем общуването с детето в удоволствие. Думите са носители на удоволствие, а също така и носители на контрол, на отговорност. Детето от интонацията, от начина, по който изречението се построява, усеща как следва да се държи.

След като тази начална обич към езика се предаде на детето, започва четенето на приказки, много внимателно подбрани. Българските народни приказки, стиховете за деца - имаме прекрасни писатели за деца в България. След това идва училището, имаме подготвени учители. Аз съм дълбоко благодарна на всички работещи в образователната сфера. От учителите в детската градина, които имат огромната отговорност да накарат малкото човече първо, да се държи добре и второ, да се изразява добре; през учителите в началния курс, учителите в гимназията - оттук минават стъпките на предаването не само на обичта, но и на уважението към и дълбоката гордост от езика.

Осъзнавам, че някой ще каже за младостта, че малко чете, че не желае да се учи. Винаги ще има такива, които малко четат. Обществото ни обаче се придвижва напред от тези, които четат много. Наше задължение, наша обич и наша отговорност е да направим числото на четящите много по-голямо с много топлото отношение към младостта, с нашия опит и със стремежа ни да оценим силните страни на характера на младия човек.

Когато младият човек се почувства оценен за знанията си, за обичта и респекта към своя език, той ще ги разширява и на свой ред ще предава тази гордост от българския език на всички хора, които познава не само в България, но и по света.

Струва ми, че понякога има снизходително отношение към младите хора - какво четем, какво правим, как говорим, как живеем. В същото време сякаш има тенденция в обществото ни да си мислим колко сме зле, колко сме нещастни, как нямаме време да четем, колко скъпи са станали книгите, как нищо не ни е наред, докато всъщност повечето неща са възможни, стига да полагаме усилия. Какво мислите по този въпрос?

Мърморене в обществото колко сме зле, колко сме нещастни винаги е имало. Но не това мърморене от недоволството и не снизходителното отношение към младостта и нейните занимания са определяли движението напред към по-добро съществуване, към по-добър живот.

Напред ни води тъкмо умението не да си затваряме очите пред нашите слабости, пред трудностите, с които ежедневно се сблъскваме, а умението да преодоляваме тези трудности не с мрънкане и оплаквания, че някой друг е виновен, а с мисълта, че в нашите ръце е да подобрим положението. Не да срещнем някой човек - млад или не чак толкова млад, и да си кажем “колко е глупав, той не чете, той не е образован”, а да мислим, че това незнание е само временно явление. От нашия опит трябва да извлечем това, което да помогне на младия човек да избяга от невежеството, от неграмотността, да осъзнае, че знанието отваря врати не само към по-добър живот, но и към уважението на хора. 

Мрънкането, оплакването пречат. Те спират пътя на човека и го заковават в едно състояние на недоволство, неграмотност и незнание.

Как да се излезе? Пътят за освобождаване от това състояние е един. Този път е на упорит труд и на вяра в собствените сили, независимо кой какво ви каза - че не го можете, че не ставате. Казвали са го и на Ботев - “Проклет бил човек вуйка ми! Проклет е, майко - казвам ти”. 

Винаги е имало хора, които се казвали на младежта: “Не ставаш, некадърен си, хаймана си”, но истината е друга. Достатъчно е младият човек да каже: “Не! Аз имам сила в себе си. Кой каквото ще да казва”, и да се ориентира към личността, която го подкрепя, която казва: “Днес може да не знаеш достатъчно, но имаш ум, имаш способности, имаш мисъл. Използвай ги да научиш повече, да придобиеш умения, така че никой да не може да каже за тебе, че не ставаш. Или ако някой каже “този е глупак”, или “този е неспособен”, ти с делата си да го направиш смешен за неговата грешна преценка”.

В Париж сте, защото сте председател на литературен конкурс за детско творчество. Какво пишат децата?

Бях председател на журито на конкурс, организиран по случай 10-годишнината на неделното Българско училище “Иван Вазов” в Париж. Конкурсът “Вълшебното перо” е за български ученици навсякъде по света. Имаше 630 творби - поезия и проза на българчета, които се учат в български неделни училища в 15 страни по света. Имаше много интересни неща, на два пъти ме просълзиха. Тези хора, независимо къде живеят, изпитват обич към български език - толкова искрено, че докосва сърцето. Кара те да почувстваш, че България няма да угасне, няма да се затрие и българският език

ще е нашият водач напред. Участниците в конкурса бяха от 8 до 18 години, бяха разделени в три възрастови групи. Имаше и поезия, и разкази. 

Децата бяха написали и текста на химна на училището - “Вазовчета”, който може да се превърне в химн на всички български училища. Млад български композитор от Пловдив, Георги Зайков, пък написал музиката от вълнение от този хубав текст. Децата са от клуба по творческо писане на г-жа Янета Димитрова към българското училище в Париж. Героично прави доц. дпн Елена Сачкова, директор на това училище - правят невъзможното. Беше такова празненство, толкова прекрасен спектакъл изнесоха и децата, и българи от български състав тук. Всичко това - на доброволни начала. Не може да си представите какъв възторг видях в очите на българите тук. Сърцето ми се сгря, не го очаквах. Беше много хубаво, много топло. Залата беше пълна с родители, с деца, дошли, включително от България да получат наградите си. Беше много вълнуващо. 

Какъв съвет може да дадете - какво да четем, за да обичаме езика?

За да обичаме езика, на първо място за мен от поетите е Димчо Дебелянов, от разказвачите е Йордан Йовков. Има много млади и талантливи хора, които биха спечелили вниманието. В България имаме Георги Господинов, Елена Алексиева, Петър Чухов. Съзнавам, че пропускам още хора, на които се възхищавам.

Съветът ми е да прочетем първо българските класици. Това става и в училище. Димчо Дебелянов за мен е изворът, който никога не ме е оставял самотна, уплашена, както и Йовков. От съвременните поети - за мен такъв е Георги Константинов, както и моят много, много любим поет Борис Христов с неговия “Вечерен тромпет”. Това е книга, която би накарала всеки човек, независимо къде живее по света, да се поклони пред България и пред българския език.

Има ли пожелание за 24 май, което искате да отправите?

Да, нека стабилното здраве да бъде основата на целия ни живот. Нека да използваме здравето си така, че да се гордеем от България, да се гордеем от българския език. 

Как може да стане това? Когато създаденото от нас говори по-красноречиво от думите ни.

Това, което създаваме в живота си, да бъде мощно и силно. Да пишем с български достойни дела, за да може където и да отиде български гражданин, да спечели доверието и уважението на хората, с които работи, на хората, с които се среща. Да им внуши обич към България.

Илияна Маринкова