Българе, българе... Как съм ся аз озовал сред вазе?

В рубриката Артджунгла на Frognews.bg спорадично публикуваме и откъси от произведения на класици и съвременни автори, които си заслужава да бъдат прочетени. Милен Русков е един от интересните съвременни български автори. За онези, които не го познават - приятно четене:

Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. Живее в София. Завършил е българска филология през 1995 г. в СУ "Св. Климент Охридски". Писател и преводач. Автор на три книги: "Джобна енциклопедия на мистериите" (2004), за която получава наградата за дебют "Южна пролет", "Захвърлен в природата" (2008; 2011 - издание на английски в САЩ), за която получава наградата "Вик" за роман на годината, и "Възвишение" (2011), за който получава наградата "Златен век" на Министерство на културата (2012) и Награда "Христо Г. Данов" (2012). Превел е над 20 книги от английски, в т.ч. "Изповедите на един английски пушач на опиум" на Томас де Куинси, "Пари" на Мартин Еймис, "Как да гледаме философски на живота" на Джеръм Джеръм, и др. Носител на наградата "Кръстан Дянков" за превод от английски (2009).
----------------------------------------------------------------------------------------------------
ИЗ "ВЪЗВИШЕНИЕ"
Милен Русков

На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът - един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна - викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.

Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз френец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница... Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! Англичане горди британци са сичко у Анадола яко овладели - кое струва повече от пет пари, имам под вид; те затова за Турско толкоз милеят, защо за собствений си джоб милеят. Макар да не съчувствувам, туй го аз разбирам (Je comprendre) - аз тоже за собствений си джоб милея, кога даже не съм англичанин. А те са и англичане, и горди европейци, кое ще рече - имат търговска Висша цел (меркантилическа), коя им като пътеводна звезда служи в черное небе дивой Азии и коя те следват с ненащърбаема енергия в юнашкото това овладевание и яко цицание на сякакви диви народности и държавности, от чиито едни прости гърди те благо бозаят златное мляко благополучия, за върховното процветание и всяческо успевание на ненадминатата тази европейска сивилизация, като която втора никога не е и имало. И на която и ний сме ся сърдцем устремили и духом наострили да бъдеме членове. Но никакви членове не сме, ами сме проста народност. Коя ще я яко опоскат, защо това и заслужава.

Но ти Анадола го махни, ами гледай, че от таз страна на ибания Възпор аустрийци са зели сичко да овладяват. „Край Възпора шум ся дига, лъскат саби, щитове. Ей го, Симеон пристига, воеводи си зове.” Зове той, на шуря си учинайката. Виж, аустрийци, и въобще европейци, здраво пипат. На сичко ръка слагат. И тоз вишеречений френец ся е доброволно посветил на чуждия аустрийски народ с ежемесечно служение против едно заплащане, за осъществяването и реализирването (фр.!) на споменатата Висша цел. Нощя иба ли го що прави, но деня ходи да обикаля околние пространства, проучваейки землемерно, откъде, как разправят тукашни местни хора селяци, ще минава так називаемата железница. Аз таквоз нещо никогаш не съм виждал. За Асенчо хич даже не ма и питай. Ш’та шамаросам, заде ми задаваш глупави въпроси и ми ценно револуционно време губиш. Ибах та! Мисли малко!

Българе, българе... Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!

Та значи тоз французой, за кой ви ся издума отгоре, ся помещава на вторий кат при нас, в отсрещний край на пътеката. И гледай Съдба как разпореди, че като ся наспахме ний с Асенча, ставам аз в ранния следобед и отидох долу на двора да пия вода от чешмата и да зема нещо от гостилницата, и го гледам френеца насреща ми, прибира ся чиляка и като ся разминавахме, дружески ми кимна и бомбе си от глава надигна. Аз ся след няколко стъпки бързо врътнах да видя где ще отиде, и го видях че ся качва по стълбите и после чух врата да ся затваря - явно си в стая отишъл. Аче ся замислих и отидох, та пих вода, и като ся връщах, заслушах ся тъй пред вратата му да видим дали ще чуя нещо - тишина, брате, чилякът спи ли, кой го знай. Като ся прибрах в наша си одая, рекох на Асенчо:

- Асенчо - рекох, - иди, братко, долу и запрегни Дяда Ювана, да сме готови немедленно да тръгнем.

- Защо? - учуди ся Асенчо.

- Бе - викам - действувай, не рассуждай! После ш’ти обяснявам.

- Ама защо? - кай.

Та ся принудих да му обясня. Той слезе долу, пък аз ся замислих за френеца. Гледай къде го Съдба зафърлила. Железници да прокарва. Инджинерин человек! Туй не е проста работа. Аз железница може да не съм виждал, но съм чувал какво тя представлява. Железний, кай, кон прогреса! Бре, ибах ва! Тоз ми мяза на человек, що би яздил железний кон. Язди, и с бомбе си народ поздравява.

А ей ти го прочия и Асенчо, що наший кон язди, върна ся и вика: „Готово”, кай. Аз минах един път по пътеката, като ся заслушах пред вратите дали ще чуя някакво движение вътре, да видим хора дали има, но нищо не чух. По-длъжко ся застоях пред вратата на френеца и там нещо чух, някакво движение ми ся счу, ил’ затварянето на някоя си вратничка на долап, такова някакво нещо.

После ся върнах, зех другаря си Колта и другите си багажи и с бърза стъпка с Асенчо влязохме в стаята на френеца. Ти си представяш, че той бая ся изненада. Стои в средата на одаята и ни гледа учудено. Аз отидох, та го фанах приятелски за лакътят.

- Дай - викам, - друже, туй сако. И бомбе някое, ако имаш.

А той ся дърпа и говори нещо, но не можеш му разбра. На французки нещо. Нещо като „жужу-мужу, жуа-муа, он-бон”. Но една дума му ясно разбрах - „терибль, терибль”. Не знам що ще рече. Ще видя после в речника на Богоров. Но мисълта ми е - не му ся разбира, европейский человек. Аз си дръпнах кесията и извадих от нея една жълтица, като му обясних, доколкото можах, че повече не можем му даде, защо тия пари ни трябат за револуциата. И като казах това, подадох му жълтицата и зех да му свалям сакото. А той:

- Он-бон - нещо, - жуа-муа - и бърка в кесията, още жълтици иска.

- Е, не - викам, - ще прощаваш, но повече не можем ти даде. Туй е за нашта револуциа. - И ся надигнах към него, приближих си главата до него, белким ма разбере, и му викам: - Револуциа, револуциа.

А той пак:

- Терибль, терибль.

- Аче туй нали е французка дума, и нея ли не разбираш? - разперих ръце аз. - В чудо ся видях от тебе, братко!

И тогаз мен ма осени тая, да не кажа, блестяща мисъл, и викам на Асенча:

- Я дай „Старината”!

А и на него бързо му сече пипето и ся веднага сети, че аз имам под вид списанието на Раковскаго, „Българската старина”, чийто единът брой аз си носех в торбата. И бръкна Асенчо, та ми го даде. А аз го отворих в самото начало, дето е уводът, и показах на френеца онуй място, където пише:

„Ето що говори о тому един учен:

La philosophie Indienne est tellement vaste, que tous les systèmes de philosophie s’y rencontrent, qu’elle forme un monde philosophique, et qu’on peut dire à la lettre que l’histoire de la philosophie de l’Inde est un abrégé de l’histoire entière de la philosophie.”

А туй ще рече, както отдолу ся е пояснило:

„Индийското мъдрословие е толкова обширно, штото сичките системи мъдрословия ся срештат в него; то съставля един цял свят мъдрословия и можи ся каза буквално, чи повестността Индийскаго мъдрословия е едно съкраштение на цялата повестност мъдрословия.”

Ей туй му показах на френеца, на неговия си язик хем написано, и не е нещо страшно, да речеш, ами за мъдрословието мисъл, а той ма гледа, като че ли е кон с три крака видял, или не знам си що. Аз му викам:

- Ний с добро идим, разбираш ли? Разбираш ли? Хабер алмак?

А той само маха с ръка и нещо бързо-бързо блещореви, жуа-муа, не знам що си, че зе и да ся дърпа да излиза, та аз трябаше да го придържам за ревера.

- Ей - викам му на Асенча, - ний сме попаднали на най-тъпия френец в цяло Френско.

А Асенчо вика:

- Ох - кай, - с тоз чиляк не можем са разбра. Поради язиците голяма разлика има и полное недоумение.

Но мен вече ми узря мисълта и му рекох:

- Ще зема - викам - да го чукна по главата с тъпото на пищовът, че да ся свърши работата. Той иначе не ни разбира, чилякът.

А през туй време френецът бърка в кесията и си сочи сакото и нещо говори - он-мон, туй-онуй.

Е, пресегнах ся аз и го чукнах с приклада по челото, като внимавах да го не нараня, а той ся дръпна назад и изпищя нещо, но не падна, понеже твърде леко го бях ударил. Наложи ся втори път да го чукна, вече по-ячко, и той падна на земята в безсъзнание, като чувал някой. А Асенчо ся наведе над него, разглежда го и вика:

- Бачо Гичо, ти да го не повреди чиляка? Нидей тъй!

- Нищо му няма! - викам. Туй е европейски чиляк. Ще ся оправи той. Но иначе нямаше как да ся разберем с него, нали виждаш. Ще полежи тъй и ще ся оправи.

Не че бях чак пък съвсем сигурен, но какво да река?

После ний свалихме на френеца сакото, панталонките с раетата свалихме, а тоже ризата. Боямбата и бомбето видях на една окачалка провесени, та ги зех и тях. Накрая и чепичките свалихме. Другите неща как да е, панталоните като ся леко подгънат, направо ми лепват, га че ли някой терзия ги е нарочно за мен по мярка правил, обаче обувките му на мене са ми леко големшки, и туй то. Чиляка малко по-едър от нас пада. Туй е тъй, защо е той от германските народи. Те са едри хора, снажни и левенти, да ги иба в чукундурите.

- Тук ний нещо ще тряба да сложим - викам му на Асенчо, - да запълниме петите.

Той зе да ся оглежда, горкий, па изведнаж лице му светна, и вика:

- Дай да изтръбушиме възглавниците, па да пълниме.

Ний зехме по една възглавница и ги изтръбушихме, но после аз ся сетих, та му викам „Бе защо са ни на нас две, тя и една стига”, и едната я оставихме настрани, а от другата зехме перушина и напълнихме тъй-тъй където тряба, и ми лепнаха тия чепици като изляти направо!

После аз ся поколебах малко, пък оставих две жълтици на масичката. Ибах та, туй са двесте гроша! Ако не стигат за сичките тез дрехи, то почти за сичките сигур стигат. Иначе ще значи, че не мож’ да ся ти пазариш. А като не можеш да ся пазариш, къде си в тоз свят тръгнал! Пък тряба и да ся има под вид, че туй са носени дрехи, употребени. Двесте гроша може и в повече да дойдат биля. Но хайде, от мен да мине, и да е жив и здрав Араба-Конашкий проход.

Освен туй и мои си дрехи внимателно сгънах, та оставих, ако няма що да облече той на първо време, макар че никак не ми ся вярва той да няма друг чифт дрехи. Но все пак, че знае ли чиляк. Да не ходи по вътрешни гащи из улиците. Само кундурите си задържах и навущата, ако ми трябат за Балкана, едно-друго.

После проверих в чекмеджетата на писалището му - защо в таз стая и писалище има - и намерих там едни франкове. Скрити тъй между книжата, множество каймета. Аз книжни пари рядко съм виждал, па и много ги не тача, но тез ми станаха интересни, че са французки пари - едни хора най-различни, изобразени на тях, орли и прочия. Зех по едно-две каймета от секи вид, да имам за спомен, а другите ги оставих. Най-големите бяха по петдесет франка, две парчета. Колко ли ще е туй в грошове? Е, зех ги. Макар те да не са най-красиви, мен ако питаш. Но ний и числата тряба да уважаваме, не е ли тъй?

После го погледнах тъй френеца, един вид да ся на ум с него сбогувам, а той си лежи в безсъзнание, уста си леко отворил, га че ли спи като бебе невинно, но сърдце му тупка, как аз на шия му проверих, ще ся оправи.

- Е - рекох, - ако има нещо, прощавай!

- Ако има нещо, няма нищо - обади ся и Асенчо.

След туй ний вече излязохме от там. Като минавахме през гостилницата, няколко души ма изненадано изгледаха, но не рекоха нищо, аз ся разплатих с ханджията, като сложих пръст на устата си, да не казва нищо, и той само ми написа сметката на един лист, аз му платих, като му оставих и добра поддавка (бакшиш), и нали Асенчо беше вече запрегнал Дяда Ювана, мигом отпрашихме от там. Дядо Юван си нравът сменил, сякаш разбира, че работата вече сериозна иди, че ся е Дело мощно вече зафанало, и затуй в необходимата минута препуска като млад някой юнак. Бравос, Дядо Юване! Намерихме си късметя ний с тоз кон, туй ще ви река. Защо е вече той възрастен, опит има, и ума си опича и знай кога що да прави. Сякаш му скрито чувство правилно подсказва - туй направи, онуй направи.

Абе ометохме ся, с една дума, за нула време от там, и скоро стигнахме до Н-ското село, а по-право е да ся рече до Н-ската махала, къде спряхме пред една чешма да напълним вода. Аз слязох с една бъклица, как съм тъй с сакото и бомбето, и златочерната боямба на врата ми ся от вятъра планински свежо вей, а до чешмата един праз лук потуранко седи и ма гледа, като че ли е попската щерка гола видял. Аз го търпях, търпях, докато пълня от чучура (кой слабо тече), пък накрая му казах:

- Какво ма гледаш? Европейски чиляк не си ли виждал?

А той га че ли ся стресна, като му проговорих на български, и отскочи назад и бързешката ся отдалечи.

- Неразбрано племе! - викам на Асенча.

- Че той френец кога е виждал! - отвърна Асенчо. - Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’ видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.

- Туй бача ти Паиси го е казал - поправих го аз.

- Тъй ли беше? - рече Асенчо. Аче може, може. Но добър чиляк е бил.

- Кой това?

- Аче и Софрони, и Паиси.

- Тъй е съгласих ся аз, - право думаш.

А после, докато пътувахме с каруцата, ся сетих, че туй го има някъде и у Раковски казано, май у „Горския пътник” казано. И тъй му и рекох на Асенчо:

- Абе туй - викам - го има някъде у Раковски казано, май че у „Горския пътник” казано, но къде ли е?

Асенчо обаче не разбра за какво му говоря.

- Ибах та, сега ще го намеря - рекох аз и запрелиствах „Пътника”. Туй ся нарича на французки „амбиция”: кога много ти ся иска нещо да сториш, и мамичката им би ибал на сички, кои ти на пътя стоят. Туй ся зове амбиция. Та, рекох, фана ма амбицията и ся затърсих в „Пътника”, и го намерих не ами, оттатък даже! - Ей го - рекох на Асенчо - що дума Раковски: „Аз съм запомнил в Цариград преди 20 години, кога минеше някой си Европейц с висока шапка, от Пера насреща в Турские отделения (махали), и самия цариградски кучета, кто с изобилие лежат по цариградски улици, втурваха ся и лаяха того тям непозната госта; а на другии народи турски нищо не струваха, ако и да ги настъпваха лежаще.”

- Тц, тц, тц - поклати глава Асенчо, - сичко е в турско царство объркано. Даже и животни са невредни, даже и кучета е закачило, виж на! Сичко е невредно в турска държава.

- Европата те мразят - завъртях глава и аз. - Душевно неразположение към нея чувствуват, не щат като нея да бъдат. Техний си азиатский начин обичат, тъй им иди отвътре. Правят, струват, преструват ся, но накрай все към азиатский им нагон ги влече.

- Те и наште хора са таквиз - рече Асенчо.

- Наште хора ш’ся оправят - отговорих аз. - Азиатско им е на тях чуждо, но са го много попили. Петстотин години са туй. Не е шега работа. Но пъп им е другаде фърлен, нагон ги на другаде влече, душевно им разположение на другаде бий.

Асенчо си мълчи, но май много-много ми не вярва.

По едно време спряхме на една пъстра сянка да похапнем и Асенчо извади от багажът ни наште зимни аби, да ги използуваме като постелки, че да седнем на тях, и докато ги той застилаше, аз го някак неволно тъй огледах, и му рекох:

- Я ся виж какъв си потуранко! - викам му.

- Защо? Аз тъй си ся поминувам - вика той и ся оглежда.

А аз го гледам как ся тъй оглежда учуден що му има - не разбира, прост чиляк, тъй свикнал, - и като го гледах такъв смях юнашки ма напуши, че бая силно ся засмях.

Той ся обиди момчето - ама на, не можах да ся воздържа!, - лице му ся издължи, натъжи ся, и ми вика:

- Ти хич не си прав, бачо Гичо, тъй да ся присмиваш!

Аз му ся извиних. И от сърдце - наистина не исках тъй да става.

- Туй, бачо Гичо, и в буквареца го пише - каза Асенчо. - „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай.” Тъй пише. От Петра Берона речено.

- Прощавай! Право дума Берона.

А той пак повтори:

- „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай” - и даже пръст подигна, като даскал някой. Я го глей пишлемето, какви движения (жъстове) научил!

Аз си замълчах, защо аслъ не исках да го обиждам момчето. Хубавото на Асенчо е, че бързо му минава. Докато свършим вечерята, аз пуснах няколко майтапа, един от друг по-глупи - но нà, друго не ми дойде на акъла, - а той ся смей от все сърдце, чистосърдечно, глас му звъни в корията. Асенчова работа.

Аче ся дигнахме от там и отидохме за вечерта в град К. (друг един), къде отседнахме у един комитетски чиляк. Не щеш ли, оттука минал куриер с писмо от Тетевене, и им разправил какво става с Араба-Конашката работа. Брате, турци са съвсем изветрели! Турци оплескали сичко! Какво ся бях аз притеснил да крия в тефтера имена, места, таквиз работи - дивотии. Малко остана сите уличаващи обстоятелства да задраскам, едната леност ма спаси. Но тез не могат нищо направи! Вечно ся нещо объркали, сичко забалтачили. Не могат ся никогиш с нас справи. Виж какво направили с Араба-Конашката работа:

Като разбрали за обира, пуснали потери да обикалят наоколо, да гонят Михаля, защо наште хора, начело с Тодора, ся били благополучно измъкнали рано-рано, та онез там само бродят по баирите вятъра да измерват. А още орханийският каймакамин подкупил шпиони да слухтят и да му докладват нещо за обира на хазната, ако разберат. И тъй му докладвали, че четирма някакви си етрополски бейчета, към 18-20-годишни, в деня на обира ся намирали в Преведенската клисура, от другата страна на прохода, и там дигнали голяма гюрюлтия. Защо те зели някакви си гювендии - помакини и циганки - и ги завели на Преведена да мърсоват с тях. Там ся напили, фанали едни овчари, па зели да издевателствуват над тях, яздили ги и ги били, заклали си един овен да ядат, че накрай и запалили една кошара. Тамошний овчарин ги заплашил, че ще ги обади на бащите им, и тез го почти до смърт пребили. Аче не стига туй, ами и пукали с пищови у клисурата. Туй като го разбрал Масхар паша, софийският мютесариф (управител), веднага ся дигнал за Етрополе, и ила, че ми трябаш! Тез етрополски чапкъни, рекъл той, щом мърсоват с гювендии и бият овчарите и пукат с пищовите за собствено удоволствие, те може за собствено удоволствие и царската хазна да са обрали. Аче после бой и вик до небесата, прахан им палили под нохтите, гладни ги с дни държали, - казвайте, думали им, къде скрихте хазната. Онез ся в чудо видяли. А бащите им, етрополски бегове и агалари, кои там земята държат и под наем я дават, и тъй си рахат живеят, мамка им дембелска, бащите им, викам, отишли да ся молят Масхару, но той ги изгонил. Казвайте, рекъл, къде е хазната. Че инак първо синчетата ви, пък после вас ще подпукам. С царските работи, кай, игра си играйте! Тогаз те решили да пратят писмо до Дунавския вилает да ся оплакват на валията в Русчук, Масхаровий началник, обаче телеграфистът бил нещо чиляк на Масхара и го предупредил. Мале! Тез си вече намерили белята! Аче пашата зел телеграмата и я скъсал пред очите на онез и рекъл:

- От мен ще ся оплаквате, а, чапкъни с чапкъни? Следващия път вас тъй ще ви скъсам, живи!

Мари Марийке! Представям си Общий как ся смей сега!

Аче после онез, като видели Масхаровий дебел край (кой бая дебел може да бъде!), решили да пишат „мъдра просба” до Масхара, да го молят за милост, и отишли да им я напише при кого? - При даскал Тодора Пеев, кой е прочия председател на револуционниа комитет в Етрополе, и му ся примолили да им напише такваз просба, и той ся съгласил и написал една дълбокомисленна молба, къде сравнявал Масхар паша с някое си дългожданно мюслюманско божество, кое след много векове най-сетне слязло на земята да въздаде правда и милост, но най-повече милост, и изобщо толкоз дълбокомисленно и оплескано го написал, че сам Масхар паша не могъл нищо да разбере, но ся заинтересовал и рекъл да му доведат тоя человек да му обясни що е написал. А освен това ся смилил и наредил да пуснат онез пезевенци, - а те, брате, цели охърбавели от глад, само глави им подути и посинели, но туй от бой, аче и пръсти им изгорени от прахана. Абе! Тебе шега, мене истина, но аслъ не си е работа ти с Масхару работа да си имаш! Аче и опитвали да ся оплакват от него на русчушкия валия! Представям си!...

Както и да е, срещнали ся Масхар и Тодор Пеев, разговорили ся на французки - кой Тодор не знам откъде, но Масхар го знай, защо е у Франца в лицей учил, - и с една дума пашата го много харесал, стиснал му ръката и му рекъл всякакси да го има за свой приятел, и ако му тряба някоя си услуга, едно-друго, без стеснение да ся към него обръща. А прочия Тодор им пуснал мухата, че ся разправяло - и наистина наште хора туй разпространявали насам-натам, - разправяло ся, че хазната е обрана от влашки някои си хаирсъзи, в смисъл българи или други, не ся знай, но дошли от Влашко, обрали хазната и пак у Влашко ся върнали. Туй като разбрали турци, орханийският каймакамин свикал парламенто-меджлиси (съвещателно събрание) на първенците от околността, 20 души, от кои 7 наши комитетски членове, да обсъждат що да правят. И Тодор Пеев бил там. „Тез келеши - рекъл каймакаминът - криле ли имаха, та ся в небето издигнаха, или в дън земя пропаднаха!” „Ни са ся в небе издигнали, ни са в дън земя пропаднали - рекли наште хора, - най са у Влашко отишли, да си хазна поделят.” Тогаз ся решило да ся изпратят хора в Влашко да шпионствуват и да ся запознаят къде е хазната. Етрополските бегове зели всячески да убеждават събранието да ся изпрати там Тодор Пеев, като най-достоин и съобразителен чиляк. Тодор рекъл, че не иска, защо има млада булка, само от месец, дето ся вика, чифтосват ся още, та не щял да я оставя саминка да копней, в желание едно-друго, но в таз минута ся обадил по телеграфа сам Масхар паша от София, да разбере що става, и като ся уведомил каква е работата, лично помолил Тодора да поеме таз мисия, и Тодор тогаз вече ся съгласил. Аче после етрополските бегове дали в негова чест голям банкет в „Шарения хан” в Орхание, след което той заминал за Влашко. И сега търси там хазната.

Мале! Мен ми в джоба дрънкат Араба-Конашките жълтички, тез ги у Влашко търсят. Търсете, търсете! Аче и като знам кой ги търси, бая работи ще намерят те у Влашко и Богданско. Ще найдете вие капелата на свети Георги, наш мъжествователен защитник, дето викаше гложенский игумен.

Турци сичко оплескали, брате, казвам ти!