Реклама / Ads
Frognews
0| 4441 |26.12.2019

Бягството

.
Николай Милчев
Когато бягаш надолу по стръмна улица, когато краката ти се изпаряват и изчезват, и не ги помниш, когато искаш да си по-далече и по-далече, винаги ще се намери едно камъче, което да е точно там – на улицата. И ако бягаш от детската градина още в първия ден, когато са те оставили, това камъче непременно ще те подхлъзне и ти ще паднеш.

Ще паднеш така, че няма да усетиш нищо, абсолютно нищо, защото ще полетиш.

Всяко дете си мечтае да избяга от детската градина. Мечтае да е невидимо, да се разтвори във въздуха, без да знае, че на този свят всичко се вижда. Мечтае да се залепи за майка си, да е парче от роклята ѝ, огледалце в чантата ѝ или гривна на ръката ѝ.

Всяко дете иска никога, никога да не го оставят никъде, защото то обича толкова майка си, колкото вие изобщо не можете да си представите. Освен ако не сте тичали от детската градина по стръмна улица към къщи и ако не сте паднали по очи, хлъзгайки се на едно камъче. Тогава ви става ясно, че животът е раздяла на агънцето с майка му и че както тича от кошарата към майка си, агънцето може да падне и да си обели коляното.

Така паднах аз и си обелих коляното, и кръв капеше от коляното ми, и ми прилоша, и плаках, и лицето ми стана на бразди от плаченето.
„Защо, защо мама трябваше да ме оставя?” – си мислех, куцайки с обелено коляно. „Какво съм направил, какво съм направил?”

И мирисът на мамината кожа ме блъскаше в носа и ме замайваше. Виждах как мама се облича, чувах как припукват найлоновите ѝ чорапи, как ги закопчава с бели ластични закопчалки, виждах как си слага сутиена и си криви ръцете отзад, за да намери закопчалката. Виждах как нахлузва роклята си презглава и как от роклята ѝ подскачат искри, как си реши косата с гребен и как гледа да не би да са останали косми по гребена. И как блясва широката ѝ сребърна гривна.

Спомних си как мама маже лицето си с крем и как опъва устни и бузи, за да размаже крема навсякъде. И виждам как кремът попива в кожата ѝ поне по половин минута. После слага на показалеца си капка парфюм и тази капка става точка парфюм зад ухото й.

Спомних си и как се готви да ме остави в градината, как ми шушне в ухото, а аз съм оглушал и нищо не разбирам от това шушнене, и как накрая ме оставя.
Всички тези подробности аз, естествено, си ги спомням сега. С разбито коляно от падането и с разбито сърце от градината, тогава аз помнех само мириса на мама и това, че сега този мирис го няма. И тичах, тичах по стръмната улица, за да го намеря.

Бягах от градината, защото другите агънца там ме блъскаха, докато аз исках само да съм тъжен и да плача. Бягах, защото млякото с ориз нямаше да има канела, защото лелката не беше мама, защото пердетата на прозорците не бяха като нашите. Бягах, защото играчките не бяха книги и защото килимът нямаше ресни като нашия вкъщи.
Исках да ме няма там, защото звуците бяха много силни. По циментовия под в коридора се чуваше как тракат обувките на жени, а нито една от тях не беше мама.
И най-непоносимото беше, че всички в градината си имаха имена, а аз не исках да помня нито едно, освен на мама.

Исках да избягам, защото трябваше да спя на обяд, а да спиш на обяд, когато си на четири години, е все едно да те накарат да си изядеш млякото с ориз и то да няма канела. Няма на света по-голяма причина да избягаш от детската градина от тази, че те карат да спиш на обяд и то още от първия ден. А истината е тази, че докато спиш, не можеш да си мислиш за мама – това е непоносимо.

И аз избягах. И тичах, тичах към къщи и за една минута коляното ми оздравя и спрях да куцам, и полетях. Полетях като врабче, което не иска да е агънце в кошара, не иска да помни други имена освен на майка си, което не иска мляко с ориз без канела.

И докато тичах и бягах от градината, и докато летях, кацнах зад печката в стаята на една комшийка. Може би съм се чувствал като премръзнало врабче, като парченце дърво, което иска да изгори – не знам. Но зад печката и зад огъня малко се успокоих. И като се разревах – ревах цял следобед.

Комшийката първо се уплаши и пребледня, но като ѝ казах на пресекулки и подсмърчайки: „И-и-из-бя-я-га-а-х от гра-а-ди-и-на-а-та-а”, тя се смя и пляска с ръце от смях.
Проми ми коляното с кислородна вода, превърза ме с бинт и мама долетя. Толкова бях горд със себе си. Бях бинтован, имах рана заради мама, кръвта ми течеше за нея до преди малко.

Никога не е имало за мен по-голяма награда от бинта. За едно момче бинтът е повече от грамота, повече от медал. Да си бинтован е голяма радост - бинтованото момче е голямо момче.

После у нас мама ме разпитва защо съм избягал. Съблича си мама роклята и тя хвърля искри, събува си чорапите и те пукат, разкопчава си сутиена и той се свива, тръсва си косите и те трептят, оставя си гривната и тя проблясва. И пак ме пита:

– Кажи ми сега, ти защо избяга?

И аз все още не знам, докато тя нехайно отваря шишенцето с парфюм и леко го помирисва.

И аз вече знам – ето заради това шишенце и заради всичко друго, мамо. Заради това.

 

Николай Милчев

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay Donate now
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. Легенда за коледната елха 0| 4566 |22.12.2019 . ”Юлски разкази” на Здравка Евтимова са най-четени в Столичната библиотека през 2019 г. 0| 4109 |19.12.2019 . Осъденият на доживотен затвор Илхам Тохти получи наградата ”Сахаров” за свобода на мисълта 0| 4308 |18.12.2019 . Стефан Данаилов увековечен на сребърна медална емисия 7| 5253 |18.12.2019

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads

НАЙ-ЧЕТЕНИ

    Реклама / Ads

    БЛОГОВЕ