Естрадата трябва да мирише на Лили Иванова

Тези дни публикувах откритите си писма до Лили Иванова, по повод пенсионирането и и наложително ли е подобно изобщо. Наложи се да примеся възпитание и истини, да спестя вместо да разхищавам, да обмисля глаголни и съществителни форми в тон с учтивостта. Това , обаче, изглежда не допринася за нишките на персийския килим, съставляващ българската естрада, нито качеството, което се очаква от нея.

Звездите ни са тъжни, притеснени,

подложени на публично шамаросване, което допълнително ги дресира да си налягат парцалите, да именно- парцалите, с които понякога се обличат. Ако рибата се вмирисва от главата, то тогава естрадното тяло би трябвало да мирише на самата Лили Иванова- ексцентрична, дълголетна, преуспяла и борбена и толкова недискретно напарфюмирана, колкото е съдържанието на флакона . Такъв аромат обаче, аз не улавям. И днешната ми проповед ще се устреми към дешифриране и потърсване на лек за този симптом, предизвикал синдромите на плахостта и отегчеността на българските звезди. Наслушахме се на Калоянчев и неговите финансови, човешки и простатни притеснения. Един шедьовър на комунистическото разбиране за звездност, който сме длъжни да държим ако не на DVD или видеолента, то като носна кърпичка, с която да бършим сълзите си.

Калоянчев реве,

той се оплаква от каквото му се присъни, сополите му хлипат тържествено по страниците на печата и изискват ако не съжаление, то лично съпричастие от всеки, отраснал с ролите му а впоследствие и с хленча му. Ще очаквате да кажа- моите уважения към актьора и вероятно някои от вас ще бъдат прави да настояват за подобно лицемерие. Но детството ми ме е възпитало с фрази като- Красив като актьор. А красотата, както е казал поетът е в мислите ,чувствата, в дрехите…За съжаление г-н Калоянчев не ми внуши подобна тържественост нито в детството, нито в зрелостта ми. Такава тържественост /а тя е необходима за ранното естетско израстване/, не ми причиниха нито Васил Найденов с неговият вехт житейски и сценичен вид, нито Стефка Берова, нито дори Йорданка Христова, чиято физическа свежест нито веднъж не съответстваше на облеклото и.

Тъга и естетическа отегченост

плиснаха по естрадния харман Панайот. Панайотов а от по –съвременните – Джанго Зе. По Живково време имаше комисия по музиката, по текста и прочие, но нямаше естетически ценз, който да бъде валиден и днес, заедно с отговорността за музиката и текста. Но това са лични изказвания, зад които заставам и които изказвам гласно, само като пример на една провалена значимост, дори за онези, които почитат гореспоменатите. Гилдията на звездите много обича да се прави на френски аристократ, отегчен , присмехулен, отричащ и отхвърлящ настоящето, префасонирайки бъдещето с неясни щрихи, но с абдалска амбиция. Атрибут на всичко това са провисналите, понякога нечисти, евтини и непретенциозни дрехи. Аксесоар към това са изказванията, че светът , ако не започва от тях, то поне им дължи внимание, липсата на което е като липсата на имунитет за туберколоза. Каква е читателю, ролята на актьора- само да пресъздаде нечий образ, да играе по свирката или самият той да е свирката в устата на един режисьор… Да прави свирки на публиката, износвайки старите и навици, повечето от които архаични или неосмислени, относно театъра, филма или монолога след бутилката водка? Драмата, в която българските актьори играят е със съмнителен срок на годност и трябва да поставят на гърба на всеки билет крайната дата. Защото актьорът може да предизвика и усмивка и главоболие, зависи колко от него можеш да преглътнеш и какъв ти е имунитета към непостоянността му. А иначе са продажни и точно там започват да ми харесват искрено. Идват чужди продукции, вземат малки роли, имат снимки с Морган Фрийман или Арман Асанте и се връщат отново в панелните ограничения на съвестта си, на ежедневието си. Всички почитат чужбина и всички някак си мразят България- тихо, подсъзнателно, венозно, дори ректално, като някак си сълзливо и обременително се облягат на Запада. Българските звезди на младото поколение - Миро, Любо, Графа и Калин Врачански,

прекопирват чрез младежкото си индиго

най-несъстоятелните абзаци от своите по-зрели колеги. Отново преследват дрипавото, отново се оплакват /сълзите на Кеца ще направят осмото рилско езеро а пък на Лили- деветото/, крият се в дупките си и го дават по народному , по човешкому – искат да приличат на онези, които искат да приличат на тях. И стават епицентъра на един омагьосан кръг, пелтечещ между поколенията и храчещ от главата на двуглав змей, който отново е организмът на същите поколения. Нито една секира- нито на промените, нито на кризите, нито на образованието , не успя да пререже пъпната връв , по която се стичат безжизнените сокове на навика, вливащи се в инсталацията на цялото ни общество. И точно тези безжизнени сокове придобиват власт и подхранват търбуха на една паразитна сфера – тази на поп фолка. И отговорността за този безпрепятствен растеж на поп фолка е отново на статуса и поколението, което описах по-горе. Те произвеждат рафинираната храна за гракналите гърла на изрусените и едрогърди чалга чудовища с пасивността и равнодушието си. Не мога да напиша рецепта как горното да се преобрази. Просто го имайте предвид.Благодаря.