Каменните фигури на мадам ТюСОФИЯ

Георги Папакочев

По съседски реших да зърна новото достояние на българската култура ден преди официалното му откриване. В ранната неделна сутрин взвод мургави хигиенисти /досущ както някога!/ съсредоточено миеха с маркуч новия ходник пред поредното комунистическо капище. А върху старателно подстригания райграс в оградения двор отново се кипреха стотината знакови скулпторни фигури, които в продължение на половин век умиляваха, напътстваха, ръководеха и респектираха няколко поколения строители на социализма, сочейки тяхното светло бъдеще.

Попитах се как стана така, че след 22-годишни напъни това минало да бъде някак си позабравено тежките каменни и бронзови фигури на тоталитарната човешка менажерия, тези изпаднали във временна „избена” немилост /но в никакъв случай незабравени от когото трябва!/ „непреходни ценности” на прословутия социалистически реализъм отново получиха поредния си луксозен държавен апартамент срещу „скромната” за данъкоплатците в най-бедната европейска държава сума от 3.5 милиона лева? И защо те отново са огрявани от вездесъщата червена петолъчка от кулата на тежката гранитна крепост, наречена Партиен дом, приютила и днес по законите на пролетарската приемственост демократичното парламентарно представителство?

Правим ботуши с кожа на клиента!

И понеже гледката беше толкова нереално шокираща, инстинктивно насочих фотоапарата си към монументалните чугунени зомбита, но... за първи път откакто снимам не натиснах спусъка. Просто внезапно ме порази мисълта, че, ако нещо все пак е ерозирало каменните тулупи на тези пропагандни комунистически чудовища, това съвсем не са били половинвековните ветрове, дъждове и снегове, а мултиплицирането на изображения им.

Техните вездесъщи образи бяха навсякъде – в учебниците на първолаците, във вестниците и списанията, в агиттаблата и пионерските кътове, в партийните клубове и комсомолските стаи, в кинохрониката, на черно-белия телевизионен екран, по най-оживените места на градове и паланки, покрай пътищата, та дори и по високите планински върхове! Замръзналите им монументални устни като че продължават да скандират поразително актуалните и днес агитационни дивотии, като „БКП – вдъхновител и организатор на всички наши победи”, „Дружба от векове – за векове”, „Рейгън - враг номер едно на Тутраканска селищна система!”, както и вечно зелената тодорживкова мисъл, че „Милицията принадлежи на народа, а народът принадлежи на милицията!”...

ТКЗС: Селянино, ти изми ли си яйцата?

Което впрочем обяснява отчасти защо точно преди избори властта инвестира в създаването на подобни историко-тематични „музейни” обекти, чиито експонати са били старателно съхранявани в препълнените с тях мазета на НХГ и са селекционирани с любовта на преданите познавачи от „град на град, от склад на склад, от мазе в мазе”, за да се спаси всичко онова, което „ромите не са докопали за старо желязо”, според думите на културния министър Рашидов. Както обяснява и сълзите на благодарност в очите на същия онзи твърд електорат, който само преди дни с церемонии откри втория паметник на диктатора Живков в Правец, отбеляза тържествено девети септември и декларира, че е готов с тяло и кръв да брани паметниците на чуждоземни воини с шмайзери, които се извисяват в големите градове. И който с развятите каменни байряци, вдигнатите заплашително метални пестници и сталинските „сърп и чук” изпраща старото си „ново” страховито предупреждение към любопитните, но за радост безразлични млади хора днес, мислещи главно как по-скоро да се махнат далеч от държавата, която вместо да им осигури възможност за прилично образование и работа, продължава да се занимава със странните глупости на техните баби и дядовци?

Вместо мавзолей

Впрочем, още преди няколко години ми направи впечатление, че както в България, така и в източноевропейските държави, бизнесът със сувенирни ушанки с петолъчка, фанелки с надпис „КГБ”  или миниатюрни ленинчета, хитлерчета и сталинчета, катастрофално запада. Просто на западните туристи това отдавна вече не им е интересно.

За българските културен и финансов министър подобно откритие би било вече твърде късно, но частично те биха могли да компенсират гарантираните загуби от своя ретро-социалистически бизнес с обикновена колекция на восъчни фигури, каквито са изложени в музеите на Мадам Тюсо в Европа. Колекция, която да покажат на мястото на новия музей, но вече като истински паноптикум на тоталитарното минало. Актуализиран, естествено и с негови съвременни носталгици. (Deutsche Welle)