Кристо, опаковай Лувъра на Вежди преди да е построен

Здравейте. Казвам се Курт Куренбах-Кюртлер. Аз съм турист от Судетия. Посетих вашата държава България, защото ми споделиха, че у вас има много красиви и прости момичета. А на мен това ми е твърде интересно. Прости в смисъл - непринудени. Забелязах, че колкото по-красива е една девойка, която дава интервю в България, води предаване или е известна, защото е известна, тя винаги е много опростена. В смисъл не принудена. Никой, никога във вашата държава не принуждава даващите интервюта или водещи предаване девойки да са прости. Има водещи, които не са вече девойки, но са също толкова прости. Те са си прости от време оно. В смисъл - непринудени. Моля, обръщайте внимание, че невинаги лепя „не“-то до „принудени“.

Докато пиша есето-пътепис, което, когато се върна в Германия, ще прочета само на конете си, едно момиче от телевизора заяви, че иска да стане манекенка. Аз затова и започнах да пиша есето. Наострих вестготските си вандалски уши
и се заслушах. Тя искаше да участва в български филм и да има своя модна линия. Толкова е непринудена. Клепачите и се затваряха и отваряха бавно и ясно и синхронно, все едно е кукла и някой я клати под 45 градуса. Вместо „мама“ казва - Плей ми, че съм мейтка. После се вкопчи да говори за каузи и взе да повтаря буквосъчетанието „В смисъл“! Всичко в нея имаше смисъл. Тя дори пръцна леко и пръцването й веднага придоби смисъл. Просто зениците и станаха други.
Тя искаше да участва в „някви каузи“. Ама „квито и да са“. И тя, манекенката, се разхлипа и хлъцна. В смисъл, насра се да се бори и да убеждава хората в каузи. Толкова е проста, че от нея са по-прости само еуглената, на второ място, и журито, което я оценяваше, на първо. Говорителката (бивша мис), която ни информира за манекенския конкурс, също беше много непринудена.

Затова пристигнах у вас. В България. И разбрах, че няма смисъл да осмисляте това, което никога не е имало смисъл. В смисъл, че вие винаги търсите смисъл, когато няма смисъл. И не разпознавате и ползвате смисъла, когато е явен. Прогнозата за времето я разказа бивша модело- манекенка, завършила публична опростизация в НБУ. Тя осмисли прогнозата я опрости. Написах това, защото гледах малко от телевизията ви. На другия ден аз пренощувах у един приятел, който срещнах по поречието на Места. Той ловеше някакви рибки и ги пускаше във водата. Преди да ги пусне, наричаше всяка с име. Запознахме се, когато пусна последната (кръсти я Лъчостинка Мозъкова, по баща Наглостинка) и веднага след това ме приюти у тях. Ето какво ми разказа той, моят домакин.

Родил се в София през седемдесета. Това било достатъчно да се изгуби като поколение Докато разказваше, ядеше некръстени рибки и около устните му непрестанно се лепяха трохи. Тревожен беше, защото у вас в България имало гигантичен проблем с паметник на Съветската армия. Някой го бил осмислил с цветове и сега търсели вандала, за да го накажат. Разказа ми домакинът, че този паметник преди двадесетина години гледал на запад, но после бавно взел да се върти по часовниковата стрелка и сега гледал на североизток. Като че войниците от паметника, чийто израз се променял през времето към намръщено, искали вече да се приберат. Всеки войник иска да се прибере.

През Румъния и Молдова, та чак в Украйна и Русия. По пътя си щели да минат през Турската легация на ул. Царя, сладкарница „Пролет“, БНТ, Шейново и Ботунец. Градските легенди разказват, че когато идели избори у вашата страна, в ранните часове на деня от паметника се чувало щракане на автоматичен затвор. Щракането било толкова силно, че конят от друг паметник наблизо съвсем пощурявал. Конят наблизо, съсредоточено от сто години слушал внимателно с щръкнали уши какво става в сградата на метри от юздата му. А сега кажете ми, кой крак е вдигнал? Левия или десния? Това е стар тест за софиянци. Нито един. Конят бил от една по-полезна за вас, българите, Руска армия. Пръхтял неспокойно, предчувствайки болшинството. Конят също често бели поглед на североизток….

Домакинът изпържи още няколко рибки, които, докато придобиваха златист цвят, тананикаха от тигана химни. Той ги осоли, те запляскаха с перки в синхрон с продължаващия на домакина разказ.

- Момчето, което нацапало паметника (моят домакин предполагал, че е момче заради комикс-героите, с които е нацветил солдатите, в смисъл, нямало барбита и рапунцели) било сравнено с вандал от министър на културатаааа. Тц, тц,тц!
Аз се учудих защо  у вас наричат вандали хора, които рисуват Ние имахме една стена, която не ние сме строили, а ни я построиха, и която след много години неизбежно дойде време да изрисуваме, прескочим и разрушим. И целият свят ни похвали и заобича. Нищо, че преди това ние се пошегувахме със света. Два пъти. Автори сме на първо световно шегуване и второ световно шегуване.

Даже раздадохме парчета от стената, за да си спомня Европа во веки за шегите.Както и да е. Мисля, че ни простиха.
Паметник на Съветската армия трябва да има и той да е на територията на руското посолство - разсъждава моят домакин с клечка между зъбите. Както направиха американците с паметника на свалените си бомбардиращи София пилоти. Ние германците май още не трябва да имаме претенции за паметници, макар че заради нас карахте москвичи петдесет години. Що ни трябваше тая Червена брада…

Изядохме с моя домакин рибките. После домакинът ми заговори за една безумна сграда на единствения завой на ул. „Раковски“, която била като лайно в торта. Цялата улица в стари и красиви сгради, на единствения си завой - лайно. Е, това не е ли архитектурен вандализъм?

Заспахме. Само аз спах. Моят домакин цяла нощ беше рисувал скици за мултимедийни проекти относно паметника. Скиците изобразяваха и включваха следното: Проект за мултипликация и раздвижвация на паметника. Така и така паметникът си седи, но не може ли всяка седмица да е различен - фантазирал домакинът. С кратки усилия. Боя, Дейвид Копърфийлд на хонорар при Фандъкова. Всяка седмица нова визия и откриване. Толкова е подходящ. Светлини, ресурс, реклама и трикольорна лента. Къса ми се сърцето, когато режат знамето с ножица. Откъде е дошла тази простотия?

Първа седмица: На мястото на боеца с шпагин - Борисов държи в ръка магистрала и тръбопровод. Отдолу правителството гледа на североизток.

Втора седмица - Станишев държи пелени. Отдолу – без промяна.

Трета седмица - Слави високо вдигнал очила - неговите ли, на Кунева ли - няма значение. Отдолу сценаристите си шепнат. Сиромахов е с граната. Четвърта седмица - Доган държи дюнер. В шинела има уиски. Прави усилия да се извърне на югоизток, ама шията му е от бетон. От консервата на автомата падат созополски копърки… И т.н. ...

Домакинът ми извади от ухото си мастика, изпи я и изкрещя: - Такива като вас, рисувачи, трябва не да бъдат преследвани от закона, а да се прикоткват. Фантазията им е ценна. Това са съветниците по културата, които са ни нужни! Намерете ги и ги наградете, мухали такива Защото за два дни Комиксът на Съветската армия бе сто пъти по-посетен от Националната галерия за месец. Кристо, моля те опаковай бъдещия Лувър, преди да е построен. Е те това е арт! А, де!

Домакинът ми се успокои, пусна телевизията и се загледахме в зъбатата водеща. Аз потънах и замигах отново срещу новите блъвнали манекенки. Заслушах се в нови каузи… Приготвих се да ходя за рибки. Отскубнах си косъм от носа.

Иван Ласкин
drememminamadurite@abv.bg