Нишката на Ариадна свързва скинари
Винаги когато се срещам с млади, талантливи и амбициозни хора, които успяват да направят нещо добро, изпитвам някакво особено чувство на доволство. Все едно самият аз съм постигнал успех. Още повече когато това става у нас – нека видят тези, които говорят, че бъдеще има само в напредналите страни. Ето защо многократно по-радостен бях когато се запознах с Дана Добрева – име, което не е особено известно. Дори, когато разбраха, че говоря за театър, някои колеги ме питаха да не би да става дума за Яна или Диана Добрева? А не е толкова познато, защото Дана досега се е занимавала с театър само в САЩ. Израснала е в Париж, после учи и работи в Ню Йорк и в Северна Каролина. Била е актриса, режисьор и продуцент в Америка и иска да приложи и у нас това, което е усвоила там. Може би затова и пиесата, която поставя, е първата у нас, която има собствен трейлър. Родителите на Дана са архитекти и от тях тя се научава да уважава и най-дребния детайл, да бъде перфекционист в работата си и да плува в свои води сред хората на изкуството. Познава добре театралния живот в щатите и като драматургия и като начин на работа – неслучайно у нас първо създава продуцентска къща, а след това се захваща да режисира. Дебютната й за България постановка се нарича „Полароид сторис”, а отзивите, които прочетох за пиесата в интернет говорят добре за избора й.
интервю на Стоян Колев
- Познаваме “Полароид” главно като фотоапаратите, от които снимката излиза след секунда. Има ли това нещо общо с пиесата, която поставяте? Защо “Полароид сторис”?
- Заглавието на пиесата наистина идва от моментните снимки на марката “Полароид”, но няма нищо общо с тях. Става дума за един много разкъсан свят, от който виждаме само парчета. Пиесата е адаптация на метаморфозите на Овидий. Имаме 10 персонажа, които включват Орфей, Евридика, Персефона, Хадес, Зевс, Ариадна и т.н. и от техните истории авторката е създала една съвременна картина, която само отдалеч прилича на митологическата. Това са хора, които живеят на ръба на обществото. Те някак си не се включват в схемата. Те са странни, живеят в собствен свят, в който историите им се преплитат по особен начин. Метаморфозите, по митология, са много поетични трансформации, които най-често се случват на героите когато те се намират в крайна ситуация, където животът им е в голяма опасност и боговете най-често се намесват, за да ги спасят. Те ги превръщат в животни, в цветя, дървета, звезди – в какво ли не. При нашите хора в “Полароид сторис” трансформациите са и поетични и духовни, човешки, тъй като всеки един от тях, по пътя си се сблъсква с реалността и това го променя, прави го или по-корав, или по-слаб, или по-силен, или по-красив...
- Как се вписват в тази романтика, за която говорите, такива персонажи като скинхед гърл или скинхед бой например?
– Тяхната история е много интересна! Тя е вдъхновена от мита за любовта между Тезей и Ариадна, която побеждава чудовището в лабиринта и станалата нарицателно нишка, по която героят намира обратния път. Той обещава на девойката да се ожени за нея когато излезе от там, но не удържа на думата си я изоставя на един остров където боговете я превръщат в звезда. В нашата пиеса скинхед момчето и скинхед момичето са точно Тезей и Ариадна, но те са една много странна двойка. Те ходят заедно, пътуват заедно, но той винаги си тръгва за някъде. Впрочем нещо, което се случва на много хора – постоянно да се разделят и събират отново. Евридика пък /Елен Колева/ отива до долния свят, за да избяга от Орфей, защото неговата любов е толкова обсебваща, че тя се задушава и има нужда да намери себе си. Тя не иска само да си седи вкъщи и да го слуша да рецитира поезия или да я пише за нея. Тя иска да види свят, да открие нови места и хора, а той просто я дърпа назад и затова тя бяга, постоянно бяга... Пътят минава понякога през тъмното, понякога през светлото и в случая Евридика минава през долния свят, за да излезе отново на повърхността. Тя има много белези по тялото си - и душевни и физически, но след като излиза от долния свят, всички те изчезват и тя получава нова, гладка кожа.
- Как попаднахте на тази пиеса? Защо решихте тя да бъде вашия български дебют?
- Аз съм живяла десетина години в Щатите, там съм завършила и имах достъп до много американска драматургия – не, че на други места няма, но този текст на Наоми Изука, американка от японски произход изключително много ми допадна. Тя има и други пиеси, които се играят с голям успех, но този текст, който на първо четене не се разбира, веднага се усеща! Това го казват всички, които го прочетат за първи път. Там логиката не е рационална, а е друга. Времето не е последователно, а е циклично. То говори на ирационално ниво, което мисля, че е по-близо до нас всъщност.
- Обичайно когато става дума за някоя постановка, я свързваме с трупата на някой театър. При Вас не е така. Какво ще кажете за актьорския състав? Това са предимно млади хора, както и почти всички, свързани с постановката – костюми, музика, пластика, сценография...
- Избрахме актьорския състав чрез кастинг – открих нови хора, преоткрих стари приятели. Даниел Рашев, който играе Зевс и Хадес е по-опитния от нас бих казала. Всички други са млади хора. Музиката е на Андрония Попова, която също играе една от ролите и на Михаил Йосифов, който се занимава и с композицията и звука. Танците са дело на Мила Искренова, която преди всичко иска да събуди телата на актьорите, защото пластиката е много важна в този спектакъл, макар и да не е основното. Аз мисля, че модерното изкуство съчетава много различни форми. Не може да се каже, че това е само чисто театрално представление, или музикално представление, или танцувално представление – то съчетава всички тези елементи, което ми се вижда много по-интересно като постановка.
Сценографията е вдъхновена от индустриалните квартали на Ню Йорк, имаме много желязо, което е ръждясало, но също сме търсили леко абстрактен момент – от една страна ни прилича на нещо познато – градска среда с катерушка и метални скелета, а от друга пространството се движи и в леко фееричен план. Това го имаме и като текст – и поезия и уличен говор. По същия начин и в костюмографията има много стриит дизайн, уличен дизайн, но също и дълги платове, изчистени силуети, които са много по-приказни. И тези две противоположности говорят за света, който създаваме тук.
Зала 3 на НДК е едно много голямо и свободно пространство, което дава възможност за мобилност, а цялата сценография се движи постоянно. Освен това тази зала дава възможност за амфитеатрално разположение на публиката, което ни позволява да разчупим пространството, не сцената да е в единия край, а публиката в другия, а да постигнем различни гледни точки, различно движение.
Този спектакъл е организиран от нова продуцентска къща, която създадохме с моя колега Тони Аргиров и това е нашия дебютен проект. Идеята ни е всеки следващ проект да събира екип и актьорски състав, най-подходящи за него, а не да имаме постоянна трупа.
Моля, подкрепете ни.
