69-Едно преждевременно остаряло поколение

Родих се през 1969-а. По-малко от два месеца преди първия фестивал в Удсток. Малко преди началото едноименното градче се възпротивило на кротката му американска територия да се изсипят петдесетте хиляди хипита, купили си билети за събитието. И ако не бил местният фермер Макс Ясгур, който предоставил своите шестотин акра земеделска земя на организаторите, за малко фестивалът да се срине.

Но Удсток се случил по забележителен начин: пристигнали над четиристотин и петдесет хиляди души, бандите пеели като за последно, а замислен просто като музикален, форумът се превърнал в революция срещу празни от съдържание догми, фалшив морал и вкаменени мозъци.
 

След Удсток младостта и нейният исторически смисъл вече ни били същите. Само че в онзи свят, където обществените промени се случват благодарение на отделни личности и с активното участие на цели генерации. Или поне на тази част от тях, която не изпада в битов конформизъм при първото спречкване с материалната страна на живота.
 

Докато това се случвало в Америка, у нас ставали разни други неща. През 1969-а в Сатиричния театър се състои вътрешна премиера (казано с езика на онова време - художествено-творчески съвет) на пиесата на Георги Марков Аз бях той, поставена от Методи Андонов. Спектакълът е определен като неподходящ за публика и е спрян. Още същия ден Марков заминава за Италия при брат си с идеята да постои там, докато идеологическата буря около скандалното му творение поотмине. И повече никога не се връща. В следващите двайсет години името му се споменава с шептене и със страх, а цели генерации се научават да треперят при мисълта колко дълга е ръката на социалистическата справедливост и как изобретателно може да те убие.

В тези две събития от една и съща година, но в две различни действителности се побира смисълът на историко-политическото клише „желязна завеса". За родените през 1969-а (а и тези малко преди и малко след това, разбира се) то имаше съвсем реален, ежедневен образ, защото беше част от нашето възпитание и детство. И някак мистично оксиморонът „желязна завеса" придоби своето метафорично изражение в последните две цифри от годината - с тяхната огледалност, преобърнатост и дори сексуална символика.
 

Децата 69
Нашето поколение в по-голямата си част е гледано от държавата. Родителите ни ходеха на работа, защото безработица нямаше. Подпираха бюрата по учрежденията си, но пък ни забождаха в детската градина всяка сутрин от понеделник до събота включително. Майка ти да си стои вкъщи, за да те гледа, си беше истински позор.

В онези детски години си разказвахме страшни вицове и най-големият криминален кошмар за нас беше Жоро Павето - единственият публично известен тогава престъпник. В училище ни учеха да сме добри чавдарчетата, да помагаме, да се трудим, да сме весели и да мечтаем да станем пионери. Като пионери ни учеха на горе-долу същото, доукрасено с някои и други партийни тезиси. Помежду си ги наричахме тестиси, но бяхме наясно с обратната страна на подобно чувство за хумор, затова внимавахме да не се изтървем пред дружинната. В годините на Комсомола продължавахме иронично „да вярваме" на идеологията и затвърдихме възпитанието си на хора, които не се борят за кариера и позиция, а за „благото на всички". Научихме се да сочим с пръст всеки, който говори за себе си като „аз", вместо „ние". Въпреки това обаче у всяка една от тези детски души остана един неосъществен копнеж - все пак някак да бъдеш различен. И най-важното - всички да го разберат.

Възрастните 69
През 1989-а бяхме двайсетгодишни млади хора, от които се очакваше да продължат „социалистическия възход". Момчетата ни тъкмо излизаха от казармите, където системата се беше погрижила да стъпка още по-добре поникналото младежко его. Момичетата вече търкахме университетските банки и мечтаехме за истински любови. Настана времето на дългите „сериозни" връзки, в които наричахме секса „правене на любов". Бяхме възпитавани, че любовта, ако е истинска, непременно трябва да бъде облечена в брак, а от нея да се родят деца. Женехме се на по 22-25 години, защото подлежахме на работно разпределение из страната и това физически ни разделяше.

През 1989-а бях студентка в Софийския университет. Имах сериозно гадже, което бях изчакала да се върне от казармата и тъкмо започваше да учи за инженер. Разполагахме с малко пари и малко места да ги харчим. Имахме много приятели, в които се кълняхме. Нямахме кой знае какви идеи за бъдещето си, но бяхме сигурни, че ще имаме работа, рано или късно ще ни дадат апартамент, може би ще получим и кола, пък току-виж и сме попътували някъде, някога... Идеята за свободата беше дошла до гърлата ни, но нямахме нито волята, нито начините да я изкрещим. Просто твърде дълго бяхме възпитавани да сме добри деца.

Десети ноември 1989-а ме „хвана" в едно студио на БНТ, където с Наталия Симеонова, Асен Григоров и Георги Ангелов записвахме издание на младежкото предаване Формула 5. Изведнъж от апаратната гласовете изчезнаха, а на мониторите в студиото пуснаха онзи запис, в който Тодор Живков гледа с полуотворена уста. Колегите ми започнаха да се радват, а аз, с моето стреснато комсомолско възпитание, започнах да им викам да не се радват, защото това със сигурност е провокация и ни проверяват... Страхът от социалистическата справедливост така ме беше завладял, че въпреки бунтарската си възраст, нямах сетива да се възпротивявам. И далеч не бях само аз.

Реалността за поколение 69
Ние сме хората, които трябваше да влязат в реалния живот на новото време с моралните ценности от своето социалистическо детство. Трябваше не само да участваме, но и да създаваме революции. Не знаехме как се прави това, но се приехме за герои и се строихме в малка армия. Повярвахме, че сме спечелили, защото от приказките знаехме, че доброто побеждава.

В края на следването си, въпреки че вече нямаше разпределение, се женехме един през друг. Правехме сватби, забременявахме и раждахме деца в най-големите икономически кризи. Трябваше да се редим за кисело мляко от четири сутринта. Изведнъж ни се наложи да търсим работа, защото вече никой не я даваше. Загубихме всички устои, на които разчитахме - сигурните доходи, предначертаното бъдеще, ведомствените жилища, жигулитата... Научихме се да сме сърдити и да се борим, но не знаехме как да превърнем това в стратегия на живота си. В рамките на две-три години от студенти окупатори (бях сред множеството в окупацията през 1990-а), свалили цяло управление, станахме твърде млади и уморени от бита си родители. Не знаехме как да се борим за кариерата си, защото социализмът ни беше научил, че е важно да си един от групата. Не можехме да преговаряме за пари, не знаехме как да изтъкваме постиженията си и да защитаваме интересите си. Бяхме готови да работим повече за по-малко, само защото подкожно вярвахме в общото благо.

След това дойде времето на мутрите. Те излязоха от нашите редици, неусетно и неуловимо бързо. Подкараха огромни дебели автомобили, имаха пари, имаха и места да ги харчат. Можеха да си купят почти всичко, което бяха гледали по телевизията в детството си. Само те осъществяваха тайния копнеж на поколение 69 - да бъдеш различен и всички да го разберат. Направиха го демонстративно и започнаха да плащат за това с животите си.

Останалите преживяхме своите бури. Наложи се да се справяме с пазарната икономика и да я разбираме в движение. Живяхме в режим на водата и в режим на тока. За ден обеднявахме двайсет пъти. Децата ни тръгнаха на частни детски градини и училища, ние създавахме фирми или работехме за някого с типичната за социализма преструвка, че даваме всичко от себе си. Започнахме да планираме това и онова, да купуваме, да продаваме, да сменяме с по-нови модели и да искаме още и още, защото това бяха нещата, за които бяхме мечтали като деца. Научихме се отново да се оплакваме така, че новата дружинна да не ни чуе - иначе току-виж ни дръпнали килимчето изпод краката. Повярвахме, че примирението е част от пътя и нищо не зависи от нас. Без да усетим подменихме студентските си лозунги с едно единствено изречение „Не ми пука!". Станахме млади конформисти. Притихнали, разочаровани кариеристи, чието недоволство обитава разбитите ни семейства, обърканите ни деца и безсънните ни нощи. Оказахме се извън собственото си време, неспособни да го живеем адекватно.

Бъдещето 69
Днес сме едни уморени хора на средна възраст. Децата ни, ако не са в чужбина, окупират университетите, както го правехме ние. За разлика от нас, те не са наивни. Говорят, планират и гледат на действията си като на проект, който трябва да се развие по определен начин.

Ние, родителите им, гледаме на наследниците си като на тези, които разбират по-добре какво трябва да се прави. Вярваме в тяхното гражданско чувство, защото им е по рождение. Разчитаме на усещането им за самоценност, защото самите ние сме ги учили да казват „аз". От позицията на затънали във финансови схеми и емоционална несвобода хора се надяваме да не ги повлече онова голямо, тежко нещо, наречено бит. И като мантра повтаряме: „То, нашето, мина, дано поне децата променят нещо..."

А всъщност сме само на по четиридесет и нещо... На тази възраст хората в онзи „другия" свят тепърва започват да променят обществото си, с ясното съзнание, че могат, знаят, работят и им се полага по-доброто. Защото в гражданското общество няма критерий „възраст", а времето принадлежи на всички, които го живеят.

Наша обща задача е да го променяме така, че да е уютно за идващите след нас. Време е ние, децата на Удсток и на Пионерската организация, на партийните тезиси и на капиталистическия кариеризъм да излезем от преждевременната си старост и да изпълним най-важната си задача - тази да бъдем съвременници и автори на историята, която някой се опитва да пише вместо нас.

Мария Касимова (www.sofialive.bg/)