Ало, шумкарите!...

Борислав Цеков*

Тъкмо работещите хора да излязат в заслужена августовска ваканция и от прашасалите кьошета на политическата маргиналност се чу пронизителен зов за национализация на частна собственост. Не, не става дума за конфискация на сараи, хотелски комплекси или резиденции на „добре облечени бизнесмени", натрупали по престъпен начин богатства в годините на прехода. Ако беше така - аплодисменти! Но не е - приискало им се е на някои да национализират повторно прословутите „царски имоти" - тоест  наследствените земи и „дворци" на царската фамилия. Тема, по която преди време се градиха много спекулативни тези, изказаха се много правни съображения. И въпреки че след многобройни прокурорски, съдебни, парламентарни и прочие проверки всички основни юридически съмнения отпаднаха, тя все още кънти в главите на неколцина, които се мотаят безцелно из общественото пространство.

Оставям настрана юридическите аспекти, защото т.нар. „казус с царските имоти" вече е решен - и съд, и прокуратура се произнесоха, че няма нищо незаконно. Друг е въпросът, че този факт се заобикаля с гузно мълчание или с псевдоюридически заклинания от онези, чийто интерес им диктува да тръбят, че има нещо гнило в царската реституция. И никой от тях не пита колцина са политическите лидери у нас, чието имуществено състояние е преминало през толкова инстанции и проверки.

В случая обаче не е толкова важен конкретният повод за подобни ретроградни атаки. По-важното е, че в една държава-членка на Европейския съюз и то през 21 век, когато кошмарите на ленинизма и комунизма в Източна Европа са вече напълно избледнели, има хора които продължават да бъдат носители на комунистическия вирус и шумкарското мислене. Тук не става дума само за фасадни герои като Велко Вълканов, например. А за онези все по-хилави, слава Богу, обществени среди, за които НАТО е „агресивен пакт", а американците са „империалисти". За носителите на интелектуалния провинциализъм и дипломираното невежество, които години наред с променлив успех забавяха демократизацията на България - от текезесарите, които искаха да ни мачкат с трактори по време на студентската стачка срещу некадърното управление на Петър Младенов и Луканов, през идеолозите на „възродителния" процес, до виденовата кохорта от противници на пазарните реформи. Това са хората, които после с пяна на уста бранеха режима на Саддам. Създаваха комитети в защита на кръволока Милошевич. Пишеха книги за него и до ден днешен го наричат „велик син на Сърбия, на балканските народи и на света". Него - диктаторът, провокирал най-злокобния геноцид на европейска земя след Втората световна война!

Питам се, не е ли истинско морално уродство и нахално дебелоочие да венцехвалиш масови убийци и същевременно да се изживяваш като морален коректив на обществото!?

И не е ли пък истинско безобразие с такъв мракобесен товар на гърба си, подобни хора да поставят под съмнение един от важните фундаменти на свободния свят - частната собственост и правото на всеки, от царя до пъдаря, по законен път да придобива и съхранява имущество и да развива благосъстоянието си. Включително придобитото от неговите предци.

Отговорът и на двата въпроса е един - да, това е истинско безобразие и историческо нахалство. И е гавра с волята, усилията и надеждите на милионите българи, които въпреки всичко направиха възможно връщането на България в семейството на цивилизованите демократични народи. Въпреки съпротивата на крепителите на стария режим и хората с шумкарски манталитет.

Провокиран съм, като един от тези, които неизменно - от бурните площади на демокрацията до парламентарната трибуна - са отстоявали демократичната кауза, да припомня на все още шаващите сили на ретроградието, някои неща, които най-после трябва да втълпят в бетонните си глави.

Първо, времето на шумкарите, които плячкосват мандри, а след 9-ти изхвърлят царя и „буржоата" от домовете им никога няма да се върне! Частната собственост в България е неприкосновена, а хората, които честно са придобили имотите си са достойни за уважение! Защото за разлика от комунизма, където нискочели номенклатурчици и разни социнтелигенти тънеха в привилегии и охолство, защото бяха „верни на Партията", в пазарното общество добре трябва да живеят най-вече образованите, работливите и инициативните. У нас, разбира се, голяма част от наследниците на комунистическата номенклатура и тоталитарните ченгета, погазиха този принцип и чрез организиран бандитлък ограбиха държавата. И точно в тази насока трябва да бъдат обществените усилия - за справедливо наказание на тези, които са газили закона и са крали. За разлика от тях, царят и стотиците хиляди българи, които реституираха отнетата им от шумкарите собственост, не са придобили нищо чуждо!

Второ, на онези, които бръщолевят за „обезщетения" от страна на царската династия, управлявала България преди преврата на 9 септември 1944 г., трябва да бъде кристално ясно, че ако някой дължи обезщетение на българския народ това са единствено създателите и крепителите на комунистическия режим. За насилието, за погазването на правата и свободите и за некадърното си управление, което докара страната ни дотам, че да внася зеленчуци от държави с полупустинен климат. Само че те не пожелаха даже да се извинят на народа за диктатурата...

Но демократичните хора не искат вече и това от тях. Защото е време да оставим миналото на съда на историята. И да градим съвременна България, като демократична и правова държава, в която правата на хората и неприкосновеността на частната собственост са над всичко.

*Авторът бе депутат от НДСВ и "Новото време" в 39-ото НС