Бойко, Доган и другите или защо политическата свобода зависи от икономическата
Фридман дава и рецепта, за да се развива нормално една държава: приватизация на здравеопазването, частна пенсионна система и професионална армия.
Защо ви занимавам с нобеловия лауреат Фридмън точно сега? Защото се сетих за една негова фраза, която много точно отразява ситуацията у нас след първия тур на местните избори: „Политическата свобода пряко зависи от икономическата". Така е. Доказателство е вотът на 28 октомври 2007 г. Политическата класа на тези избори ни показа демонстративно, че тя решава колко да бъдем свободни. На тези избори пред очите ни се роди пореден български феномен - политическа олигархия. Това означава, че партиите вече притежават финансов ресурс да решават изборите. Колкото повече паричен ресурс, толкова повече гласове и влияние. Вече дори и социологическите проучвания са част от партийната поръчка, пиар и аритметика.
Край на практиката партийни емисари да обикалят и молят спонсори за подкрепа. Процесът вече е обратен. Целта е „политическият чадър". Който е под него става недосегаем за прокурорски проверки, ревизии, Сметната палата, икономическа полиция, ГДБОП, всякакви инспекции и т.н. В споменатите институции отдавна има квотно разпределение на кадрите, които се грижат за „безопасността" на дадени фирми. Тази формула на партийно и държавно устройство бе утвърдена окончателно миналата неделя. Принос за нейното процъфтяване имат и Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев, Георги Първанов и разбира се Ахмед Доган. За баща на модела може да бъде считан Андрей Луканов. И ако в ЕС някой си е правил илюзии, че България е нужна на съюза по някакви геополитически причини, то у нас идеята е била съвсем друга: под знака на синия флаг с жълтите звезди политическата олигархия да се утвърди с международно признание. Сметката е много проста: Брюксел научава какво става у нас от свои емисари, от наши евродепутати и от българските медии. Нашите партийни централи обаче владеят всички техники по „завладяване" сърцата на споменатите хора. Така в ЕС научават за нас това, което искат да чуят. Тук обаче се случва друг живот.
Но да се върнем към фразата на Фридман, че „политическата свобода пряко зависи от икономическата". Това може лесно да се докаже. Едно бедно циганско семейство се изхранва от ровене из кофите за боклук, дребни кражби, просия и от време на време с работа „на парче". Всеки лев за това семейство е безценен. Преди изборите главата на рода получава 30, 50 или 100 лева. За хляб, ракия и салам е достатъчно. Махалата обаче си има тартор, който получава 5000 или 10 000 лв., за да ги разпредели надолу. Част остава за него. По-нагоре са циганските лидери, шефове на сдружения, барони. Те получават от големите пари. Освен това имат думата на политиците, че няма да бъдат закачани фирмите им за скрап, заложните им къщи, златарския бизнес, спиртоварните и т.н. Схемата работи отдавна, но вече има наддаване, породено от конкуренцията на политическия пазар. Пазарлъкът се печели от по-дебелите пачки.
Друго доказателство са пенсионерите. Те, както обикновено, зависят от управляващите. Участниците във властта винаги могат да изтъргуват едно увеличение на пенсиите срещу подкрепа на избори. Правят го все по-рафинирано.
А държавните чиновници? Повечето от тях желаят да получават заплатите си поне до края на мандата на това управление. За кого ли ще гласуват тогава, ако се страхуват, че следващите ще назначат свои хора?
Всеки има познати от малкия и среден бизнес, които на чашка са споделяли: „По-добре тия да си изкарат мандата, че таман сме се погодили с хората в разните институции. Плащаме си и не ни закачат. Като дойдат нови, докато се опознаем, ще минат месеци...". Да ви говори това за икономическа и политическа свобода?
Същото се отнася и за големия бизнес.
В новата ситуация на партийните централи не се налага да уговарят някой за „съветска власт" - просто казват за кого да се гласува. Разбира се, в случая става дума за твърдия електорат. Брауновите частици биват купувани. Един студент може да бъде „запленен" от идеите на дадена партия, като му се предложи първоначално пост в младежката организация и му се подскаже, че бъдещето е пред него. Някои от тези младежи заминават да учат в чужбина. После се връщат и поемат по-висок пост в партията, оттам и в партийния бизнес. Постепенно те се превръщат в нови центуриони на партиите или казано на днешен език - юпита. Подборът на кадри се извършва по два признака: богат или беден.
Богатите са мотивирани да развият семейния бизнес и да го опазят от реалната пазарна конкуренция чрез политическа протекция. Така чорбаджиите са възпитавали наследниците си на преклонение пред Високата порта.
Бедните пък нямат много шансове, ако не приемат ръката на „чичкото" от партията. За тях той се превръща във втори баща, патрон, човек, който е направил повече за бъдещето им, отколкото семейство им. Това е еничарският подход. Подобно явление е имало в Полша и Съветския съюз. Бедни деца и сираци полската католическа църква е отглеждала и възпитавала, давала им е хляб и образование. Те са отвръщали с вярност. От домовете за сираци в СССР пък са излезли предани до смърт командири в Червената армия.
У нас трудно може да се говори за някакъв модел, който дори да е несъвсем почтен и морален, все пак да носи някаква полза на обществото. Бихме преглътнали някои практики, ако те има някакъв, макар и малък, социален и обществен принос. За съжаление виждаме желание за възпроизвеждане на партийна аристокрация (наследниците на сегашните партийни велможи) и партийна олигархия (отгледаните външни бедни и богати кадри). В този модел няма място за просперираща държава, в която гласоподавателите да живеят нормално и да изповядват различни идеи и разбирания. Тук даже желязната Маргарет Тачър не ни върши работа. Дън Сяопин също не подхожда с неговите теории за изкореняване на корупцията чрез смъртното наказание. На партийната олигархия у нас са нужни три вида избиратели: едните омерзени от случващото се и неотиващи пред урните, вторите - младата политическа асамблея и третите - лумпените, които продават гласа си.
Засега никой не дава заявка за борба с този модел, защото той не е признат за съществуващ. Който и български политик да попитате, той ще ви отговори, че може да има някъде някакви изключения, но като цяло вотът у нас е демократичен. Никакви аргументи и примери няма да го накарат да си промени мнението. В тази ситуация нашите политици се държат като онази млада съпруга, на която майка й казала: „На калъп да те хване твоя - няма да признаваш!"
Засега знак, че иска да хвърли камък в блатото, дава единствен Бойко Борисов. Като начало отиде да гласува, придружен от огромен пес и няколко бодигарда. С каракачанката ни каза, че е силен и има силен съюзник в нелеката борба, която е започнал, а с гардовете ни показва, че всички останали са срещу него и трябва да се пази, защото те не си поплюват. В момента това е печеливш сюжет.
Според мен обаче Борисов демонстрира една друга сила, която сякаш се премълчава. Той единствен обърна внимание и разче откритата заплаха, която Доган отправи не само към политическите силуети, а към цялото общество и дори към Европа в изборната нощ. Лидерът на ДПС заяви в отговор на „жълта" идея за референдум за задължително гласуване, че това може да се окаже много по-сериозно нещо, отколкото всички ние си представяме. Не спря до тук и поясни, че след 50 години ДПС може да е в позиция да управлява държавата завинаги. Нито Станишев, нито Сакскобургготски, нито Костов показаха, че са разбрали „червената нишка" на казаното от Доган. Все по-неоправдано мълчание запази и президентът Георги Първанов. Само Бойко разбра, че докато другите се надмерват с броя на общински съветници по села и паланки, докато се вдига врява за автобуси с изселници, една партия се готви за вечно управление, опирайки се открито на демографския срив, географските и геополитическите дадености на страната ни. Защото етническият мир винаги е бил всъщност етническа карта от съдбовно значение за политическия покер, в който са ни вкарали. Доган препоръча на НДСВ да погледнат картата на България с етническите райони. Време е да я погледнем всички, за да видим какво е общото ни „утре".
Това са тъжните изводи от 28 октомври 2007 г. Очертават се два политически курса, които ще променят държавата ни до неузнаваемост в следващите години. Единият е на Доган, който е преполовил похода си към заветната цел. В нея българите играят роля, несъмнено, но не тази, която си представят.
Другият курс е този, за който намеква Борисов. Не съм сигурен дали е напълно осъзнат, дали не тръгва повече по интуиция. Липсва му все още екип и доктрина.
Иска ми се да му припомня 6 човешки грешки, описани преди над 2000 г. от Марк Тулий Цицерон:
1. Заблудата, че личният напредък
се постига чрез потъпкване на другите.
2. Склонността да се тревожим за неща,
които не могат да бъдат променени или поправени.
3. Твърдението, че нещо е невъзможно,
защото ние не сме способни да го направим.
4. Отказът да оставим настрана
дребнавите си предпочитания.
5. Пренебрежението към развитието
и усъвършенстването на духа и липсата
на навика да четем и да учим.
6. Опитите да натрапваме на другите
своите убеждения и своя начин на живот.
Бащата на турския народ Кемал Ататюрк пък казва: „Историята никога не може да отрече кръвта, правото и богатството на един народ."
Политиците често се отнасят надменно към подобни послания. Този път ситуацията е такава, че не е лошо да чуят какво са казали силните и мъдрите преди нас. Защото, заслушани в песента на успехите и беквокалите на социолозите, рискуваме да се събудим някой ден в живот, който не зависи от нас.
Огнян Стефанов
Моля, подкрепете ни.
