Между Австрия и България – историята на една емигрантка

Навремето бях адски луда глава. В училище, когато си позволявахме да кръшкаме от часове, знаеха, че аз съм била инициаторът. Казваха ми Байрактаря, понеже не е имало жени да носят знамето, а и Байрактарката не е особено благозвучно. Спорех с учителите, негодувах, гонеха ме от клас – не излизаха с мен на глава.

Като започнах работа, почти всеки ден бях при шефа. Той беше много доволен от работата ми, но все ми казваше: „Много си устата, няма ти да оправиш света“. Не гласувах, разказвах как БКП ще се раздели на малки партийки, все бях на страната на правдата и свободата на словото. Затова се стигна дотам, че дори ме заплашиха с Белене. Нямах явни съмишленици – с мен съгласни, а пред шефовете неясни. Исках да се махна от страната, но интернираха фамилиите на избягалите и никой не знаеше къде изчезваха. Не исках заради мен някой да страда. Не бях излизала от страната, но знаех, че на Запад хората живеят по-добре. Исках сама да видя – любопитно ми беше как изглежда този „рай“ навън. На митинга на СДС през 1990-а мой познат ме видя и каза, че не ми е тук (в България – б.р.) мястото – да съм си грабвала шапката и… накъдето ми видели очите.

Е, най-после! Моментът за това настъпи. След една екскурзия се озовах във Виена. Автобусът паркира до Пратера, срещу виенското колело. Леле боже – сънувам ли? В Рая ли попаднах?, се питах сама. Не вярвах на очите си! Не знаех на кой свят се намирам. Гледайки учудено увеселителните атракции, за миг си представих своето дете щастливо точно на тях. Твърдо реших да остана. Исках заради мен то да изживее всички тези удоволствия, да израсне тук, да живее истински в страна с големи възможности.

Всички се насочихме към лагера за емигранти „Трайскирхен“. От най-хубавото – на най-лошото място! Но нямаше иначе друг начин да се остане легално. Огради, полиция, лошо отношение. Всъщност само по тона го разбирахме, никой от нас не говореше немски език. Заради цялата необичайна ситуация всички гледахме като втрещени. Така изглеждаме и на снимките, които ни направиха. Не бях виждала лагер дори и на филм, а се наложи и да го преживея. За да разведря малко поне обстановката, казвах на другите в лагера: „Нали сте в „Трайскирхен“ – трайте си“ – „трай“ на български диалект означава „търпи, мълчи“. Някои обаче не издържаха и се върнаха.

След като ни взеха интервю, отпечатъци и снимки, ни разпределиха по пансиони. Извадила съм била късмет за Баден – така казваха – щом съм била акушерка, значи веднага съм щяла да си намеря работа, независимо че не съм владеела езика. Имали нужда от медицински персонал. Така ме окуражи преводачката. Да, ама не! Получих от министерството разрешението да работя като помощник-акушерка. Започнах да я обикалям тази хубава Виена и околностите ù, но без резултат. Въртях се в омагьосан кръг. От местата, които намирах, искаха да защитя дипломата си с изпити, така наречената нострификация, а за да го направя, трябваше да посоча работно място. Така и не успях да изляза от тази въртележка. Филипинките работеха без нострификация на дипломата. Правителството им беше подписало договор с Австрия, но ние бяхме мнооого далече от Европа. Реших, че няма да се преборя, и се отказах. С „Их зухе арбайт“ („Търся работа“) никъде не исках да се показвам. Ами отговорът – нали ще ми кажат нещо, как ще ги разбера?, се чудех. Отказах да бъда на най-ниското ниво… Тази наша българска гордост!

Трябва да понауча езика и тогава ще търся работа, така реших. Един месец денонощно учех. Ама че език! Казваш „имам нещо“, а до края на фразата вече си го отрекъл – „Аз имам… нямам“, или чакаш края, да знаеш какво да правиш. Бях много упорита и като за начало се справях добре. Като върша нещо, винаги искам да е перфектно или поне да съм доволна от себе си. Работата в Австрия се делеше на „на бяло“ – с документи, и на черно – без такива подробности. Не успях да я намеря тази „бяла работа“. Ами тогава ще работя на черно, си казах. Всъщност тогава за мен нямаше никакво значение, важното беше да работя. Нали оставах все пак заради детето си, а не заради себе си. Като се въоръжих с тази мисъл, както и със списък на всички хотели в града, тръгнах на лов.

След два месеца улучих зайчето. Бях много щастлива. Попаднах на коректна (плащаше ми редовно) шефка, която не ме изгони. От страх да не го направи работех като луда. Не разбирах само защо не ми даваше обедна почивка. Мълчах, само работех, нищо не питах. Аз да мълча?! Леле боже – да не ме беше видял някой познат от България, че щеше да ми се смее, да ме пита какво ми е станало… Понапаснахме си с шефката ми и не исках да я сменям. Като слушах за разни случаи, тя ми се виждаше като ангелче. Само дето това „ангелче“ не искаше да излети до арбайтсамтбюрото за регистрация да ми направи документи. Доста дискусии водехме, но не успях да си извоювам своето. (И така десет години на черно при нея, но поне само на едно място, свикваш с изискванията на шефа си, с капризите му и т.н.) Стрес – чужда страна, език, работа, не спиш, не ми беше и до ядене, детето ми не беше при мен. Отслабнах за девет месеца десетки кила. От експлозивна бомба в България станах… обезличих се. Болно, тъжно, срамно за самата себе си ми беше.

На две годинки детето ми остана в България. Трябваше да измисля как да си го взема при себе си. Нямала съм била статус да моля Червения кръст за това. Доведоха ми го до границата, видяхме се. Ревах, тръшках се, полицаите не разрешиха да си го взема. Не беше вярно, че нямам право на детето си, защото имаше конвенция за събиране на семействата. Полицаите не се съобразиха с нея. Тяхната цел беше по-малко хора да влизат в страната им. Сърцето ми се късаше! Можех да се върна, но целта беше то да остане. След девет месеца срещу една кошница пари една чехкиня ми го доведе уж като свое дете. Името на детето било записано в паспорта ù, но без каквито и да било допълнителни данни и все едно че е нейно. Само това знаех – че по този начин ще си получа детето. За нея нищо. Така и не я видях, такъв беше регламентът. Какви ли не мисли ми минаваха през главата. Треперех, но всичко мина добре. Това моето си беше чиста лудост – можеше никога да не видя сина си!

Сега за мен – от 1992-ра имах право да си пътувам за България. И оттогава като помъкнах едни багажи… то не бе помощ, не бе чудо. И все искат и вечно недоволни (роднините ù в България – б.р.). С по десет чанти в автобуса (тогава нямаше ограничения). По 3–4 пъти в годината съм пътувала. На четвъртата година получих разрешение да работя легално – с документи. Повикаха ме с писмо. Е, браво! Danke! И точно сега ли, когато детето ми ще бъде първокласник. Нямаш право да си оставяш детето самò вкъщи. Трябва да го водиш и да си го вземаш от училище. Ако не спазваш закона, югендамторганизацията (службата за закрила на детето – б.р.) ти го взема. После върви че си го връщай. Държавата винаги има право! Е, сигурно. Толкова мъки преживях за него, че да не спазя сега закона… Правехме диктовки, учехме заедно – отличник. Но всеки ден проблеми. Завиждаха му, биеха го, чупеха му ученическите пособия. За капак на всичко му счупиха пръстчето на ръката. Беше на осем. Как не го… тогава някой, не знам. Карах се с директора, който не взе никакви мерки. Смених училището. Борбата не беше лека. До 11. клас в гимназия с негативно отношение тип „защо чужденец да бъде добър ученик“.

На петата година имах право да подам документи за гражданство. За да имаш право на работа и да се сложи веднъж завинаги край на визите за престой. Измъчваш се, докато събереш всички документи. Опашки, чужденци, но става бързо. Наближавам и чувам защо госпожата зад гишето си върши бързо работата. А тя казва: „Вие няма да получите гражданство“, и чули тези думи, чужденците с документите бързо-бързо си отиват. Идва моят ред – и на мен същото. Този път реших да не мълча – попитах: „Извинете, Вие ли давате гражданство? Вие сте само чиновник – моля, приемете ми документите и ги изпратете на необходимото място или аз сама ще си ги отнеса!“. Така успяха и други след мен. Е, тя си ми го върна де, защото чаках три години да ми се разреши. След много разправии и тичане – успях, станахме австрийски граждани! Ала голямата промяна така и не настъпи! Всъщност се оказа, че не е било необходимо да си правиш всяка година виза – така и така пак ти олекваше джобът с € 2000. Отношението на всички към теб си оставаше същото, дори на този факт – че си с виза – не се обръщаше внимание. И ти приемаш нещата каквито са. Но каквото направих, го направих за детето си – за него щеше да е за добре в бъдеще: нямаше да има никакви пречки да учи, да работи, да живее на австрийска земя. Ех, да, така е – винаги първото поколение на емигрантите прави жертви за следващото.

Най-сетне успях малко да поработя „на бяло“. То си беше същото де, само че с документи. Че преди като беше излязъл законът и не можех да се възползвам, беше само за „брой до три“ – за кратко време. А в пансиона, в който работех десет години, твърдо отказваха да ме регистрират. Впрочем, „интеграция“ означава обединение в едно цяло. С австрийците не съм се обединила. Това да имаш жилище, работа, пенсия, социални и някои привилегии като гражданин на страната, да спазваш законите и т.н. за мен не е интеграция. Най-важно е да се чувстваш добре. Няма ги роднините, приятелите, отдалечихме се. Разминаваме се тотално!

Австрия е като чифт нови лачени, лъскави обувки, които обаче стягат, неудобни са и чакаш с нетърпение да ги събуеш. Да ходиш бос. В България ходя боса. За мен по-точната дума е „напасване“, „натъкмяване“. Трябва да се влееш в този живот. Не можеш да останеш встрани. Сега не се двоумя дали да се върна. Късно е за връщане!

20 години се боря да доказвам себе си. Нищо не остана от мен, от това, което аз бях преди – борбената, устатата – такава, каквато дойдох, каквато се харесвах и каквато ме харесваха. Но аз вече съм друга! Принудена съм да остана тук. Но не си мълча както в началото. Работя към Червения кръст на свободни начала. Доставя ми удоволствие. Най-после в работата ми да има нещичко от медицината, която ми липсваше цели двайсет години. Искам да съм полезна на хората. Да имам чувството, че някой има нужда от моята помощ. Това за мен е върховното усещане от това, че съм жива!

Длъжна съм на Австрия. Прие ме, ползвам привилегиите ù на австрийска гражданка. Въпреки неудачите съм доволна, радвам се, че живея тук. За такава уредена държава по редица параграфи другите страни само могат да си мечтаят. В едно от запитванията в европейски мащаб отпреди година и нещо къде най-добре живеят пенсионерите, на първо място беше поставена Австрия. Истина е! Аз съм една от тях, коментарът е излишен.

Казваха ми: „Ти си забравила какво е в България, ти няма да можеш да живееш тук“. Мислех си – защо пък да не мога да се устроя наново – каквото за другите, такова и за мен. След един месец престой в България обаче установих, че другите са имали право.

Разбирам напълно защо австрийците не искат чужденци. Зная как изглеждаше Виена преди две години от гледна точка на хигиената, на сигурността. Мисля, че съм ясна – стана по-лошо. Е, ако имаш гости, които замърсяват и крадат, ще искаш единствено да им покажеш вратата, нали! Лошото е, че заради единици страдаме всички. Трудно ще им докажеш на австрийците, че не си лош и че не е страшно да те допуснат до себе си. Когато разговарям с един местен, горе-долу е добре, но няколко ли са, придобиват смелост и започват да ти дават съвети да си отиваш оттук. Да обиждат всички емигранти под общ знаменател.

За 20 години никой от двете страни не ме попита как се чувствам… като че ли нямам душа. Има ли на какво да се посмея?! Това май изчезна… Рядко ще видиш усмихнат емигрант, а и ние сме хора! Имаме същите потребности както всички останали. Обречени на много, много лишения, борещи се за по-добър живот. На кого дължим мъките си? На България! Безкрайно много сме ù благодарни!

За себе си съжалявам, че останах в Австрия заради професията си, която наистина много обичам, но която нямах правото да упражнявам. За детето – не! Синът ми няма да има нужда да си нострифицира дипломата и слава богу никога няма да изпита моите „български терзания“. Целта ми е изпълнена – той има по-добър живот! Стана компютърен специалист, но като мен, и той иска да бъде в по-голяма полза на хората и затова продължи да следва молекулярна микробиология. Тя ще му даде познания да работи върху нови лекарства, имунизации, генни изследвания. Иска научна работа, поставил си е високи цели. Радвам се, но не постъпвам като майка ми – той сам иска това!

Бих желала да дам един скромен съвет от личния си опит към всички българи, които живеят в чужбина и четат тези редове – българи, търсете си правата, борете се за тях! Задълженията ви всеки ще ви ги каже. Пазете се и от фалшива информация! Препоръчително е да сменяте периодично изворите, от които черпите информация. Не се отказвайте, ако сте решили да емигрирате. Но знайте, че всяко начало е трудно! Успехите, удоволствията идват не веднага, а малко по-късно.

ТРУДЕН Е ЖИВОТЪТ КАТО ЕМИГРАНТ!!!
Затова много, много умувайте!
Тогава (не) емигрирайте!
На никого не го желая!
За родината си мечтая!

За Melange Bulgaren разказа Мариана Лазарова

(със съкращения от блога на сп. Българите в Австрия)