Да се обединиш с Първанов

Понякога си задавам въпроса дали съм патриот. По принцип обичам България, радвам се искрено на успехите на българите в чужбина. Дори харесвам да ходя на мачовете на българските футболни отбори, въпреки че били „безинтересни” и „продадени”. Не обичам „Левски” и „ЦСКА”, но когато играят в европейските турнири, викам за тях с цялото си сърце. Радвам се, когато бият и жалея, когато паднат. Очевидно обичам футбола, но и извън него имам някакви чувства към родината си. Живея в България, защото тук съм роден, това е моето място и знам, че трябва да се боря за по-справедлив живот за народа си. Не че съм политик или някаква друга значима фигура. Просто се старая да бъда достоен гражданин и да дам своя малък принос за развитието на страната си. Понякога чувствам, че трябва да водя неравна битка с други българи, които са с много власт и малко морал. За да можем да заживеем малко по-добре и може би малко по-щастливо, така както могат да го правят нациите и държавите на запад от нас.

Общо взето има нещо патриотично у мен. Това не може да се отрече. При все това, аз не се чувствам патриот. Може би съм твърде взискателен към себе си. Едно от нещата, които ме дразнят и смущават, е, че не мога да се зарадвам истински по време на националните празници. Няма го онова приповдигнато чувство на национална гордост и вътрешен трепет на 3 март, 6 септември, 22 септември. Най-често в деня преди тези празници излизам с приятели да се почерпим, но не си говорим за България. Просто излизаме да се забавляваме, понеже на следващия ден не сме на работа и можем да си позволим „по-тежка” вечер. Все пак има някои дни, като 24 май, 19 февруари или 2 юни, в които българското у мен проговаря отново по някакъв по-особен начин. Изпитвам особено чувство на гордост от това, че сме дали цяла азбука на славянските народи. А на последния 2 юни наблюдавах от дома си как, след включването на сирената в 12 ч на обяд, за почит на Христо Ботев и падналите за свободата на България, колите и хората застиваха на улицата и си спомняха за великите българи. Почувствах в себе си истинско страхопочитание пред гигантската личност на поета-революционер, която кара цяла България в един момент да затихне, повече от 130 години след смъртта си. Дори се просълзих смутено.

Но, както казах, някои национални празници не успяват да ме развълнуват толкова много, та дори и за един кратък и свещен миг. Така беше тръгнало и на последния 6-ти септември – деня на Съединението (между другото наистина достойна дата за нас българите, след като на практика сме се опълчили срещу целия свят в името на смелата идея за единна България). Както обикновено, не бях в особено приповдигнато настроение, когато почти случайно включих БНТ, за да гледам празничната церемония в Пловдив. И знаех, че Славчо Атанасов, пловдивският кмет, бе дръзнал да покани политическите си противници Сергей Станишев, Георги Пирински и Георги Седефчов (както самият Атанасов обяви по „Дарик”) Първанов. Искрено се забавлявах, когато слушах по „Дарик” няколко дни по-рано как г-н Атанасов обясняваше с типичния си акцент защо е поканил тримата големци и как те не били просто хора, а институции. И като се позамислих, нямаше как да не се съглася. Прав беше човекът. В крайна сметка тия хора са избрани да ни управляват не от Съветска Русия или от Политбюро на ЦК на БКП (дали наистина?), а от българския народ - на свободни и демократични избори. Е, нямаше как, трябваше да се примиря с положението. Фактите са си факти.

Но да се върна на телевизионното предаване от Пловдив. Когато включих „Канал 1”, реч държеше именно въпросният кмет на Пловдив. Добре говореше човекът, възторжено някак си. Постара се, общо взето. Аз седнах с гръб към телевизора, щракайки нещо на компютъра, а церемонията се превърна в сив фон за моите възприятия. По едно време, както можеше да се очаква, на трибуната, пред микрофона се изтъпани президентът на републиката Георги Първанов. Най-забележителното е, че началото на речта на президента ме накара незабавно да прекратя това, с което се занимавах и да се втурна със завиден ентусиазъм към телевизора. Стоях прав благоговейно, с дистанционно в ръка и усилих звука, за да мога отчетливо да чуя дали това, което звучеше в бекграунда на президентската реч, е истина. Истина беше! Освиркваха Първанов и скандираха „Оставка", "Червени боклуци", "Мафия", "Долу БСП". А човекът, с когото гледах предаването, каза че го е срам да слуша скандиранията и излезе от стаята. Аз пък, за сметка на това, изпитвах истински възторг от случващото се. Не знам за срам ли, за гордост ли? И други хора ми казаха, че не е трябвало да се радвам. Трябвало в такъв ден да сме обединени, за да почетем предците си, постигнали националния подвиг. Аз пък продължих да изпитвам вътрешното си чувство на радост, усещах, че съм прав. 

А това, което ставаше на трибуната наистина бе вълнуващо. Президентът лееше речите си дълго и гладко, даваше си вид, че нищо особено не се случва, макар че започна да прави лапсуси, а лицето му в един момент започна да изглежда необичайно грубо и ядосано. Малко зад него, фронтално срещу камерата, зам.-председателят на НДСВ Милен Велчев се усмихваше лукаво, очевидно също развълнуван от скандиранията. В този момент, за миг бях забравил кой е Милен Велчев. Спомнях си единствено как неговата партия бе изключила от редиците си многобройните вклинили се в нея агенти на ДС - в подигравателната усмивка на цариста виждах само това, макар и вероятно измамно самовнушавайки си го. Първанов, колкото и да се правеше на хладнокръвен и незаинтересоват от случващото се, накрая смутолеви нещо от рода, че хората, които създавали шум, трябвало да преодолеят тяснопартийните си интереси в ден като днешния. Понеже трябвало да бъдем обединени.

Съжалявам, г-н Първанов, но на тоя ден не можах да се обединя с Вас. За хубаво или за лошо, усетих някаква непреодолима бариера. Не можах да надскоча себе си и да се съединя с радостта ви, вашата и на височайшата ви компания – Станишев, Пирински, Румен Петков… Паднах „ниско” и мислено се присъединих към радостната възбуда и искреното негодувание на пловдивската тълпа, състояща се в крайна сметка от български граждани, която не се уплаши да ви каже директно в очите какво мисли за вас и че всъщност не ви уважава. Па било то и на 6-ти септември.

И още нещо. Тук въпросът изобщо не опира до тяснопартийните интереси, за които вие говорите. Не става въпрос за леви политики, десни политики, Костов, Бойко, „Атака” или Юруков. Проблемът е далеч надпартиен, а вие в типичния си стил решихте да го омаловажите и разфокусирате. Той се състои в това, че не може ония, които градиха комунизъм в една от най-мрачните тоталитарни системи на света, днес да изградят модерна европейска държава, с работеща съдебна система и неолигархичен бизнес. А агентите на техните тайни служби да бъдат президенти и министри. Това е абсолютен нонсенс. Затова освиркванията и скандиранията бяха повече от адекватни на ситуацията, нещо повече – те дори бяха твърде слаби за мащабите на лъжата и беззаконието, в които вие и подобните на вас ни принудихте да живеем.

Лъчезар Антонов