Долу ръцете от цар Самуил!

Пламен Павлов

Величавият и трагичен образ на цар Самуил има своето особено, съкровено място в съзнанието на много, и много поколения българи. Човекът, владетелят, който е олицетворение са България в един от най-тежките периоди на историята.
След столетия на възходящо развитие и драматични събития, «Златния век» на цар Симеон Велики (893-927) и "застоя" при цар Петър (927-969), третата «велика сила» в тогавашна Европа е изправена пред тежки изпитания. По думите на Презвитер Козма настъпват "дни на ратни (военни) беди". Гибелният удар е нанесен от традиционния противник Византия, която хвърля срещу своите единоверци езическата Киевска Рус на Светослав. С ловки и коварни политически интриги Византия пречупва северната си съседка. През 971 г. цар Борис ІІ е пленен и детрониран, а източните български земи със столицата Велики Преслав са окупирани. От гледна точка на византийските представи Българското царство престава да съществува.

Не така стоят нещата в западната половина на царството – не само географската област Македония! В свободната територия влизат както Охрид, Битоля, Прилеп, Скопие и т.н., така и Средец (София), Перник, Велбъжд (Кюстендил), Видин, Белград (български град до ХІV в.), Ниш (с български облик до 1878 г.), вкл. и български крепости на север от Дунав. В съпротивата се включват хиляди българи от цялото етническо пространство. В свободните земи търси спасение главата на българската православна църква патриарх Дамян. Към Средец, Скопие и Охрид поемат и други представители на разгромената от Византия дотогавашна централна власт във Велики Преслав. Надали е случайно, че през ХІ в. потомците на “кавханския род” – втория по ранг в държавата след Крумовата династия, живеят именно в Скопие.
Българите в свободната територия на “народен събор” избират наместничество, което управлява от името на пленения цар Борис ІІ. То е съставено от синовете на «могъщия комит Никола», управител на Средец (София). Според византийските съвременници на събитията братята Комитопули («синовете на комита») – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, са не само най-авторитетните личности на тогавашния български политически елит, но и близки роднини на Плисковско-Преславската (Крумовата) династия с нейните прабългарски корени. През 971 г. Никола явно не е бил между живите, но името му се е помнело и в България, и във византийската столица. И ако “велемощният комит” е управлявал дълги години една голяма провинция /”комитат”/ с център днешната ни столица София, то къде са били родени синовете му, включително Самуил, ако не именно в София?

Търсейки подкрепа, подобно на своите предшественици от Плиска и Велики Преслав, Комитопулите изпращат дипломатическа мисия в Германската империя – традиционният български съюзник в Централна Европа през ІХ-Х в. Улеснени от избухналата борба за власт във Византия, през 976 г. българите преминават в мощно контранастъпление. Давид и Мойсей загиват още в самото начало, но въпреки тежките жертви офанзивата не спира. Най-ярки са успехите на най-младия брат, смелият и енергичен Самуил, който още в онези години става водещата личност в борбата за отстояване на българската независимост. През 978 г. цар Борис II и брат му Роман бягат от византийски плен. Борис загива при нелепа грешка на граничната стража, но Роман, макар да е превърнат от византийците в евнух, е признат за български цар. Той се установява в град Скопие, който за две десетилетия е столица на България – от 978 до около 997 г. Българската военна активност е свързана преди всичко със Самуил. Неговите дръзки действия мотивират император Василий II (976-1025) да нахлуе в България и да обсади Средец (София) – родния град на Комитопулите и Самуил!

Българският отпор и многото загуби от ромейска страна принуждават Василий да отстъпи. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата Василий ІІ търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник (811 г.). Известният византийски поет Йоан Геометър оплаква ромейския позор с думите: "Дунав грабна венеца на Рим!"
Както сме подчертавали и друг път, българите на Самуил са отъждествени не с Вардар, не със Струма или някоя друга река в югозападните предели на царството, а именно с... Дунав! И това нито е необичайно, още по-малко пък е случайно – българската държава на Балканите още от времето на своя създател кан Аспарух (680-701) заема двата бряга на голямата европейска река. През ІХ-Х в. държавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Така или иначе, Дунав си остава най-подходящият символ на страната, на нейния народ, както Рим остава вечният символ на византийците («ромеите») и тяхната империя. Пък и откъде е можел да знае Йоан Геометър, както и всички средновековни автори, че след девет века някой ще «изобрети» нова «нация» с нова, «македонска» история, в която цар Самуил заема централното място?! И че хора, обладани от черната магия на македонизма, ще му правят грандиозни паметници, наричайки го “македонски” цар?! Естествено, не са го «знаели» нито самият Самуил, нито неговия племенник Иван Владислав («самодържец български» и «родом българин»), нито пък император Василий ІІ Българоубиец...
Неуспеха си от 986 г. Василий II се опитва да компенсира чрез интриги. Самуил е непоколебим – той екзекутира уличения в измяна Арон (14 юни 987 г.) с цялото му семейство, като е пощаден е единствено Иван Владислав. На практика Самуил е подкрепян от цялото българско общество. Известни са имената на неговите верни военачалници – Кракра (в Перник), Ивац (Прилеп), Николица (Лариса), Драгшан (Воден), Драгомъж (Струмица), Добромир Млади (Скопие), кавкан Дометиан, Несторица и др. в столицата Охрид.

В драматичната борба, която с право е наричана "Българската епопея" (не от българските учени, от френските византолози!), България има срещу себе си стопанският, демографски и военен потенциал на Византийска империя. Цар Роман е пленен през 991 г. и умира в затвора (997 г.). Едва тогава Самуил, чиято лоялност към стародавните български традиции е несъмнена, приема царската корона.
Активните военни действия продължават на широк фронт, а Самуил достига в своите походи до Пелопонес и дори до гр. Зара (дн. Задар, Хърватско). Независимо от тези усилия, международната обстановка е неблагоприятна, а византийското надмощие става все по-осезаемо. От 1000/1001 г. нататък Василий II започва систематично да завладява българските земи, а от север българите са нападани от маджарите. Отново са завзети Велики Преслав, Плиска и Дръстър, последвани от Видин, Скопие и ред други крепости. Развръзката настъпва с битката при Ключ (29 юли 1014), когато 15 хиляди войници от армията на Самуил са пленени и ослепени - престъпление, което спечелва на Василий II зловещото прозвище "Българоубиец".
Както е известно, при вида на своите войници Самуил получава сърдечен удар и умира на 6 октомври 1014 г. в Преспа. Той е погребан в построената от него катедрала "Св. Ахил", а гробът му беше открит преди три десетилетия от гръцкия археолог Н. Муцопулос.
Вътрешните борби при Гаврил Радомир (1014-1015) и Иван Владислав (1015-1018), натрупаната умора и отчаяние водят държавата към гибел. След смъртта на Иван Владислав (февруари 1018) неговият син и престолонаследникът Пресиан (носещ името на един от най-ярките ни владетели от ІХ в.!) шест месеца се съпротивлява в планините на днешна Албания. Отново по онези места се укрепяват Ивац и Николица, но постепенно последните огнища на съпротива са ликвидирани.
Цар Самуил отрано влиза в средновековния пантеон от владетели и епични герои, които олицетворяват българската свобода и държавност. Ярка илюстрация на тези стремежи са въстанията през ХІ в., водени от Самуиловия истински или мним внук Петър Делян (1040-1041), от далечния му правнук Константин Бодин (1072-1073 г.). Потомък на «славния наш цар Самуил» и продължител на делата му се е чувствал живелият цели два века по-късно цар Калоян (1197-1207), когото съвремениците възприемат като отмъстител за злодеянията на Василий ІІ и български «Ромеоубиец»... И едва ли може да се даде по-точна оценка от думите на византийския писател Йоан Ставракий (XIII в.), съвременник на цар Калоян: "... оня прочут Самуил, който и до днес е в устата на българите..."
Нека отново припомним казаното от световноизвестния британски историк Стивън Рънсиман: "Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде горда със своята история. Първата българска империя й е завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония, през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (...) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император (...); през Аспарух и братята му и техния баща, кан Кубрат."

Друг блестящ познавач на епохата, известният гръцки византолог Йоанис Караянопулос, като разсъждава за съдбата на България при Самуил, прави следните важни обобщения: "Дългата, продължила повече от 40 години война, водена и от двете страни така сурово и упорито, показва и нещо друго: народностният елемент, който водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори фанатизъм. Касае е се следователно за български народностен елемент. По своята същност държавата на Самуил била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които били и подчертано български."

Личностната и общонародна българска трагедия, олицетворявана от цар Самуил, надали има паралел в световната култура. Пред нея, нека ми бъде простено, бледнеят дори героите на Шекспировите драми... Реших да припомня накратко онези далечни и драматични времена, защото днес пак и за кой ли път нечисти ръце се опитват да го отнемат, да го откраднат от България, от неговата собствена българска същност. Отново безогледни фалшификатори и брутални, малокултурни лъжци превръщат великия български цар в създател въображаема "македонска" държава, в антипод на дълбоко залегналата в целия му живот българска държавна идея! Те имат нахалството да материализират своята наглост и интелектуална клептомания в култовски по съдържание и естетика “споменици” /паметници/, опитвайки се да скрият истината и да превърнат безогледната лъжа в закон! С други думи, още веднъж да убият Самуил, а с него и нас, както и самите себе си. “О, неразумни и юроде...” – както беше казал един велик българин преди близо двеста и петдесет години...
Тези хорица в днешната държава Македония, които са способни на подобна низост, за мене не могат да бъдат нормални художници, “историчари”, политици, журналисти... Тази “н”-та по ред провокация, тази наглост не трябва и не може да бъде търпяна. Българското правителство и президент, Академия на науките и творчески съюзи, червени, сини, зелени, жълти и т.н. може би се колебаят какво да сторят. Или пък, поне някои от тях, са равнодушни към великата българска идея (за някои от тях тя е пълна архаика, нали?!), за предците и потомците, за истината, за паметта на самия Самуил и армията от ослепени български войници. Как да реагираме обаче ние – онези българи, за които този въпрос не е никак маловажен? Колкото и да сме, където и да сме...

Ако българската дипломация неизвестно защо е преценила, че днес нямало нужда от дори от една протестна нота, от най-малък знак на несъгласие, аз, а сигурен съм, и много други хора, не мислим така. Нещо повече, една формална нота няма да свърши никаква работа – напротив, на самозабравилите се и самозомбиращи се управници в Скопие трябва категорично да се каже, че тяхното поведение повече няма да бъде търпяно. Че спорът с Гърция ще им се види детска игра, ако продължават с антибългарската истерия, с лъжите и провокациите.

Нашата гражданска “нота”, поне според моето скромно мнение, трябва да бъде гневна и груба, друг език вече е невъзможен... Тя трябва да бъде коренно различна от стандартния и стерилен “дипломатически” език. И не може да бъде иначе, защото нашата реакция е израз на обида, на засегнато достойнство – ако не нашето собствено, то онова на Самуил и другите великани от историята ни. Текстът й не подлежи на редактиране и преговори, защото е кратък и ясен:
“Долу ръцете от цар Самуил!”