От 10-ти ноември 1989 г. помня…

Може би това са най-истинските разкази, за това какво се е случило тогава.

Ето какво научих от тях:

Константин Йорданов: Бил съм почти на 8 години.

Ако трябва да съм честен, нямам никакъв спомен за конкретната дата. Може би причината е, че на следващия ден съм имал рожден ден и едва ли нещо друго ме е вълнувало повече.

Марин Димов: Тогава съм бил 8-9 годишен.

Не си спомням точно какво се е случило и какво е било. Помня реакцията на майка ми. Беше много щастлива, казваше, че е дошла демокрацията. Водеше ме на митингите в София, с нейни приятелки и децата им. Носехме плакати, но не помня какво имаше на тях. Беше страхотна еуфория и емоция, положителна, хората се радваха. Не си спомням да е имало напрежение или да ме е било страх от толкова много хора, които викат. С мой приятел ходехме и късахме плакати на БСП. Не мисля, че е било с някаква злоба или мъст. Да, това си спомням, че хората са радваха, че идва демокрацията.

Теодор Йосифов: Тогава съм бил на 10 години.

Спомням си празненството за рождения ден на  баща ми, на 11.11. 1989 г. В оборотния панелен апартамент в краен квартал, в който живеехме, след като събориха двуетажната ни къщата, която беше на  почти централна улицата с много липи. Аз пусках Бийтълс, а той се смееше и казваше да намаля, че ще ни чуят и може да дойдат да ни приберат, че празнуваме…

Питах сестра си, която тогава е била на 9, какво си спомня. Смяхме се, защото тя си спомня същото – рождения ден на баща ни и как е можело да ни приберат в полицията, че има голям купон у нас. За съжаление, родителите ни не са сред нас днес, но и двамата със сестра ми си спомняме, че се радваха, без да е ясно за нас защо. Не сме си говорили до сега за това. После помним, че имаше митинги, еуфория.

Павлин Ботев: Тогава съм бил на достолепните 11 години.

Това което помня е голямо объркване сред възрастните. Никой не прояви търпение и желание да ми обясни какво става. Може би няколко дни по-късно разбрах, че другарят Тодор Живков е свален от власт. После се знае какво следва, но емоцията в момента на 10-ти ноември е все още по детски комунистическа. Осъзнаването дойде доста по-късно. Не мога да се сетя детайли, за което съжалявам

Сергей Василев: 7 или 8 клас бях.

От този период си спомням някакво земетресението във Варна. Тогава се случи да съм в училище, бяхме в час по география и трябваше да ме изпитват… сякаш Господ ми го прати, нямахме учебни занятия два дни. Моето поколение, не усети 10 ноември, не ни вълнуваше особено, по скоро възрастните, родителите ни са били потресени и изненадани, досущ като моето земетресение.

Боряна Стефанова: Почти на 11 години съм била на тази дата.

Много ме замисли с този въпрос. Ще ти разкажа, но искам да се обадя после на дядо ми и да ти разкажа и той какво ми е казал. 10-ти ноември е малко преди рождения ми ден, което означава, че съм била  почти на 11 години. Спомням си, че родителите ми отиваха на гости. Аз лично, какво точно се е случило не мисля, че имам ясен спомен, но много ясно помня тях. Помня радостта им и еуфорията им. Сега пак ги питах да ми разкажат – казаха, че са отворили прозорците  и са викали навън от радост. Но също така казаха, че изобщо не са очаквали да се случи нещо такова. Абсолютна изненада е било, но пък надеждата им за свобода и по-добър живот си го спомнят много ясно. И сега да отвориш прозореца и да крещиш от радост не е нещо обичайно, а тогава сигурно е било немислимо. Родителите ми са били щастливи от това което се случва. Може би по-късно е дошло разочарованието им, че, както в свободата си, така и в демокрацията си, хората не са се отърсили от негативите на комунизма.  Не са ме водили на митинги, но знам, че баща ми носеше чай на хората на площада в София. Истината е, че не сме говорили много за тези събития.

Попита ме за дъщеря ми, която сега е на десет, дали сме говорили за това и какво учат в училище. Не, не учат в училище за 10-ти ноември, но тя знае какво е комунизъм, че това е невъзможността да говориш свободно, да казваш какво мислиш. Уча я де не позволява никой, никога да не й дава възможност да го прави. Тя знае за лагерите, в които са затваряли интелигентни хора, само защото са знаели няколко езика или са свирили на пиано, защото са имали много богати библиотеки и са били с интелект и духовност, която тогава се е приемала като нещо лошо. Имаме роднини, които са били в такива лагери. Сега тя знае кой е президентът, министър - председателят и много други неща, които ние на 10 години не сме знаели толкова добре. Имам предвид за политиката, за управлението на страната ни. Да, всички знаехме кой е Тодор Живков. Сега децата са много по- умни, много по- отворени и знаят, за разлика от нас, че да четеш, да получаваш информация и да си любопитен е голяма ценност. Нашите родители, когато са били на 10 години са знаели дори по-малко от нас сигурно. Мисля, че това е хубаво, че децата ни ще променят света в добра посока, защото са умни и различни от нас.

Росен Радев: – на 10 ноември 1989 г. бях на 18 години, бях ученик в 12-ти клас.

Помня, че отидох на гости у един приятел. Говорехме си нещо и баща му влезе и каза тържествуващо: "Воеводата Янко падна". По-късно, когато се прибрах у нас пуснах новините по телевизията и видях изненаданата и/или дрогирана физиономия на Живков. Стана ми ясно,че са го отстранили от управлението. Не е било доброволно, а е имало някакъв натиск или измама. Помня, че на другия ден, дойде някакъв голям партиен шеф в училище да ни интервюират. Искаше да разбере какъв е отзвукът сред младежите. Изглеждаше много плах.  Беше първи секретар на БКП в Шумен.

Аз, по принцип, бях споделил публично, че системата е недъгава, по-специално тогавашният комсомол и псевдоморалът му, че е отживелица. Може би месец(и) преди това. Слушах редовно Свободна Европа, VOA, BBC, DW, т.е. имах прозорец навън, а и вече беше започнал разпада на морално ниво. Хората си искаха западните стоки, музика и т.н. Комунистическата идеология си беше загубила привлекателността, беше фасада. Нямаше репресивна реакция на думите ми, поне видима, но това е друга тема.

Сега се сещам, че скоро след това негласно отмениха униформите в училище.

Можеше да си изразиш индивидуалността, ако пожелаеш в дрехите, разбира се. Но се усещаше освободеност у хората.

Интересно е, че въпросният секретар е бил доктор по икономика. И на мен ми направи впечатление на интелигентен човек. Потвърждава думите ми, че са били побъркани и изплашени, не е бил сред посветените в преврата, явно.

Георги Йорданова: Тогава бях в казармата,  трябва да съм бил 19 или 20 годишен, малко преди уволнението ми беше това.

Нямам лоши спомени от онова поколение и от онзи ден. Бях в гранични войски, а там много не се говорят такива неща. Всъщност изобщо не се говореше на тема политика. Разбрахме от телевизията, от новините чухме, че Тодор Живков е подал оставка, прословутия преврат, както го наричат. После нищо, абсолютна тишина, военните по същия начин продължаваха да са си гадове. Принципно, когато свалиха Живков, започнаха да говорят за демокрацията, което не е демокрация, а свободия. Говореше за това как ще си малко по-свободен, не толкова ограничен. От друга страна се разбра как всичко потъва повече и повече. Влязохме в кризите.

След като се уволних, започнах да уча, започна и частният бизнес и така наречената демокрация. Беше началото на свободията, а малко след това установихме, извинявам се за израза, но… как става по-голям...

Наистина казвам, че няма лошо отношение към времето на Тодор Живков. Да, не съм работил тогава, учил съм, но имам хубави спомени. Майка ми си позволяваше да ходи на санаториум, защото беше инвалид. Ходехме на почивки. Разполагали сме с някакви финансови средства, които не са били най-големите в България. Сигурно родителите ми са взимали в порядъка на 160 -180 лева, дори не знам каква заплата са получавали. Имахме много по-спокоен и по-осигурен живот. Да, може да сме чакали 8 години или 10, за да си купим кола "Лада" 7 , но имахме такава. Живеехме там, където сега е новият мост „Чавдар“ в София, имахме много фантастична къща на два етажа, която бутнаха, отчуждиха терена и ни дадоха един апартамент за нея. Дори от гледна точка на храната - сега пътувам до Турция, за да си пазарувам хранителни продукти, защото  вкусът им е някъде от детството ми, какъвто си го спомням.

Много назад ме върна във времето. Като дете, по комунизма, съм играл навън, на улицата, до 9, до 10 вечерта, без никой да се притеснява от каквото и да било. А сега в 11 часа се оглеждам, когато се прибирам нощем, защото не знаеш какво може да ти се случи. Ако това е демокрацията, на мен не бих казал, че ми харесва много.

Ралица Златкова: `89-ма година сме били на по 21 години.

Беше много смешно, защото тогава нямаше телефони така, както сега под път и над път. В Студентски град в София, където ние живеехме на квартира, аз чаках на опашка в пощата, за да се обадя в Русе на майка и на татко. Някаква такава система имахме, на седмица – две. Чувахме се да си кажем, че сме добре, че сме здрави, да напомня да ни пратят храна и консерви. Такива, обичайни студентски неволи. Когато стоях на опашката, се усети, че нещо се случва. Всеки нещо на някого шушукаше. За всички беше много странно, защото никой, никога не си е представял, че това, че времето на Бай Тошо, ще свърши.

 Това не можехме да си го представим, както и че нещо друго, различно от това, в което сме живели е възможно. Че изобщо има друго възможно. Когато се чух с майка по телефона, тя беше много развълнувана, беше много объркана дали изобщо това е вярно. Може би, цялата следваща седмица беше много объркваща за всички около нас. Първо, защото трябваше да повярват, че това се е случило. Освен това, всички знаят, че цялата тази дандания тръгна от Русе, от родния ми град. Мислехме само, как ще спрат завода в Румъния, как  ще спре да мирише на хлор в града. Надявахме се, че целият ритъм на живот – икономически и емоционално-психически, ще се промени за всички ни. Това не можехме да си го представим. Всъщност много дълго време бяхме в това състояние.

Не мога да кажа, че е имало радост, еуфория, чувство на победа и щастие. Не, нямаше такова нещо. Просто имаше прилив на енергия, като в подножието на някакъв връх, който ей сега ще го изкачим, ей така, дружно, за нула време. Ей сега ще стане. Ама нямаме провизии, ама не сме екипирани  - Хайде! Няма значение, не се гевезете! - сякаш такъв беше поривът.  Някакво такова настроение имаше и витаеше във въздуха.

Ние бяхме много свободни хора в едно нещо – не познавахме парите. Разменяхме кон за кокошка. Говоря за такива случаи в които примерно, аз правя бюра, а ти имаш радио, в смисъл влизаш на хората в радиоточките, защото това с радиата беше също забавно. И така - ти ми даваш време за реклама в твоето радиото, а аз ще ти донеса едно бюро, на което да сложиш компютъра, който ще вземеш от друга фирма. За съжаление обаче, това бартерно мислене смятам, че остана и до ден днешен, което не е хубаво и се отразява лошо. Ние все още не можем да разделяме труда си, интелектуалния от размяната на някакви предмети и стоки. Това ни остана ненаучено и още се люшкаме в това положение.

Цвети Ненова: Била съм на 37.

Помня, че много се радвахме, че вече сме свободни. С колегите ходихме на митинг в центъра на Варна, беше голяма еуфория. Мислехме, че за няколко години всичко ще стане по-хубаво. Но стана много по зле и съсипването продължава…

Таня Симонова: – Тогава бях на 38 години.

Бях много объркана. Съпругът ми, който е лекар, в този ден тръгна за  Румъния, за да помага в болница на хората, които бяха пострадали от събитията там. Може би си спомняте, че там имаше кръв по площадите. Не бях щастлива от това, което се случва. Не бях подготвена. За мен това е преврат. Искали сме много неща, но за мен не трябваше да става така, не по този начин. Майка съм на три деца, такава промяна е много сериозно нещо.Пътувала съм, имала съм тази възможност. Не бях подготвена и за мен, това което се случи, беше шок. Не съм сигурна, че това беше правилното решение.

Стефан Маринов: - Сега съм на 90 години, тогава бях много по-млад.

Бях съсед и приятел с тогавашния председател на ЦК. Очаквах, това което се случи. Имахме надежда, че ние ще вървим с европейците, че ще се даде път на младите. Предполагам, че съм оценявал някои неща в онази система. Не говоря за лагерите и гадните неща. Имаше ценности. Но в същото време с приятели осмивахме Бай Тошо и си разказвахме вицове. Не мога обаче, да простя на държавата, че я ограбиха по варварски начин. Участвал съм в процеса на приватизацията, не мога да приема начина, по който се случи това.

**

Явно младите не помнят, родителите им не са го очаквали, а най-възрастните са го чакали с огромни надежди. За мен, въпреки, че говорих с много малко хора, най-интересното, е че почти всеки си призна, че никой не го е питал за това, не е говорил с родителите, децата или внуците си.  А това е денят, след който се промени всичко.

Вие какво си спомняте? На колко години бяхте тогава?

Защо не допълните с вашия разказ?

Спомените събра Диана Йонкова

Вижте Тодор Живков през ноември 1989 г.