150 години от Априлското въстание: Революционерът Стоян Заимов

Родих се в чирпанското село Рупките през 1853 г. В класното училище в Стара Загора се запознах с Васил Левски. Впоследствие станах член на Тайния централен български комитет. След завършен педагогически курс в Пловдив работих като учител в българското мъжко училище в Хасково и бях един от най-дейните членове на местното революционно съзаклятие. Арестуваха ме заедно с Атанас Узунов и други съратници във връзка с неуспешното покушение над хасковския чорбаджия хаджи Ставри Примо, когото подозирахме в предателство. Осъдиха ме на заточение в Диарбекир, Мала Азия.

На 25 ноември 1874 г. успях да избягам оттам и се установих в Румъния. След като се запознах с Любен Каравелов и Христо Ботев, се включих активно в дейността на българската революционна емиграция. С Георги Бенковски и още някои сподвижници заминахме за Цариград с идеята да подпалим и да убием султан Абдул Азис. Целта беше да подпомогнем Задграничното въстание. Не успяхме да осъществим акцията и се завърнахме в Букурещ...

На заседанията в Гюргево ме определиха за главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. Когато избухна бунтът, той не последва примера на останалите три окръга. Във Враца научихме за събитията в Панагюрище на 24 април. Аз и съратниците ми смятахме, че е най-подходящо да обявим въстанието на 11 май. Очаквахме появата на подготвена в Румъния чета, която трябваше да донесе необходимото оръжие и да вдигне масово на борба населението от региона.

Когато се получи известието, че Ботевата дружина е стъпила на българския бряг, в града се събрахме около 500 души.

Липсата на оръжие обаче и слухът, че към Враца настъпва многобройна турска войска, ни накараха безславно да се разпръснем. Впоследствие ме обвиниха в слабост и малодушие...

Турците ме заловиха и изпратиха на доживотно заточение в крепостта Сен Жан д’Акр. Освободиха ме по общата амнистия след Санстефанския мирен договор и се завърнах в България. По-късно завърших Педагогическия институт в Москва и отново учителствах в Шумен, Варна, Кюстендил и София. Издавах сп. „Училищен преглед“. През годините бях директор на Народната библиотека. От 1908 г. се установих и работих в Плевен. Подобно на Захари Стоянов, спомените си пресъздадох в „Миналото“, което окончателно завърших през 1895 г.

Починах на 9 септември 1932 г.

От сборника „150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват“ от чл.-кор. проф. Атанас Семов, издателство „Българска история“.