159 години от рождението на Алеко Константинов

Алеко е роден в семейството на видния български търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Още от малък проявява интерес към самоусъвършестването си. Учи първо като частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после и като редовен такъв в Свищовското училище. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874–1877). Началото на Руско-турската война прекъсва учението на Алеко. След приключване на войната заминава за руския град Николаев, където завършва образованието си през 1881 година. След това записва и завършва право в Одеса и се връща в родината.

В България започва работа в столицата. Практикува като съдия (1885–1886) и прокурор (1886 година) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. През 1896 година е юрисконсулт на Софийското градско управление. Поради променливата политическа обстановка в България бъдещият известен писател двукратно е уволняван от длъжност. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Известно е, че по време на адвокатската си кариера многократно защитава бедни българи, които не могат да си позволят хонорарите на изявените софийски негови колеги. Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет.

Писателят обича да пътешества и посещава различни части на света. Взема участие в международните изложения в Париж (1889), Прага (1891) и Чикаго (1893). По време на пътуванията си търси добрите примери от европейската и американската култура, за да ги приложи у дома. От тези визити авторът черпи идеи и за някои от най-емблематичните си произведения, голяма част от които съдържат критика към типичните балкански черти на българина. Въпреки това творецът продължава силно да вярва в България и да работи за нея.

Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет и на редица други организации като настоятелството на дружество „Славянска беседа“, Българското народообразователно дружество, Комисията за насърчаване на местната индустрия, Дружеството за насърчаване на изкуствата, Музикалното общество, Театралния комитет. По негова инициатива се основава първото туристическо дружество в България. Поставя началото на организирания туризъм с изкачването на Черни връх на 27 август 1894 година. Не остава безразличен и към политическия живот в страната – членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, участва в изготвянето на нейната програма, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в партийния орган вестник „Знаме“ от създаването му (1894).

Творчеството на Алеко е посветено най-вече на недотам приятните черти на българина, които той осмива доста сполучливо. Въпреки че е известен предимно с пътеписите и фейлетоните си, авторът започва творческата си кариера с поезия. Стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо“ (1881) са изпратени от град Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях авторът не крие отношението си към политическата обстановка в родината и проявява чувствителност към социалните пороци.

Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893). Той е изпълнен с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. Пътеписът му донася литературна известност и е създаден след пътуването на Алеко Константинов до Новия свят, а като самостоятелно издание излиза през 1894 година. „До Чикаго и назад“ е първото произведение, което пресъздава пътуване извън границите на България. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др. Тези произведения, в които с остро критично чувство са засегнати битови неуредици и обществени проблеми, носят белезите и на фейлетона, и на репортажа.

Докато те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му „Бай Ганьо“ носи съвсем друго послание. Тази поредица от фейлетони представя на преден план сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето — пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Те служат като болезнен пример и днес, защото значението им без никаква промяна може да бъде отнесено и към съвременната българска действителност.

Друга важна част от Алековото творчество са разказът „Пази Боже сляпо да прогледа“, фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“. Те са емблематични за гражданския му патос, тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония. Именно от тях произлиза прозвището, с което всички го наричаме и днес – Щастливеца.

Заслуга на Алеко Константинов са и много преводи на световни автори, сред които са шедьоврите „Бахчисарайски фонтан“, „Полтава“ и „Цигани“ от Александър Пушкин, „Демон“ и „Беглец“ от Михаил Лермонтов; „Руските жени“ и „Кой е строил железния мост? “ от Николай Некрасов и „Тартюф“ от Молиер.

Щастливеца среща смъртта си на 23 май 1897 година при неуспешен атентат срещу неговия съпартиец Михаил Такев. В землището на село Кочагово, на пътя между Пещера и Пазарджик, наемните убийци Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона на писателя и го пронизват смъртоносно.

Така на 34 година си отива Алеко Константинов – юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература.

В памет на големия българин са именувани редица географски обекти като нос Алеко на антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в Рила и местността с туристически център „Алеко“ на Витоша.

Източник: Българска история