В българския Синод започват все по-отчетливо да се оформят две групи - русофили и патриоти. Коя ще има решаващата дума?

Архим. Никанор (Мишков), прес сайта Християнство.бг. Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

Казват, че след окупацията на България от съветската армия (през септември 1944г.) на една салфетка в Ялта Чърчил написал числото 25% – толкова е трябвало да бъде влиянието на западните съюзници в нова България. Разбира се, написаното си останало само едно пожелание. Само след две години и последният опозиционен политик бил обесен, а съветското влияние в страната било толкова всеобхватно, че за нея говорели като за „16-тата република“ (на бившия СССР).

След крушението на  комунистическия режим и налагането на Новия световен ред – версия 1991 г., България премина в западния лагер и стана член първо на НАТО, а скоро след това и на ЕС. Едни 25% обаче, останаха за СССР, впоследствие – Русия. Едно от имената на тези 25% е Българска православна църква.

Българската църква често е наричана първородната дъщеря на Константинополската патриаршия, защото българите първи сред славяноезичния свят приемат християнството, получават своя автономна църква на Константинополския събор в 870 г., а скоро след това – в 927г., официално е призната и първата от трите им патриаршии. Шестдесет години преди кръщението на Киевска Рус България е имала свой патриарх. Шестстотин и шестдесет години, преди Московска Рус да получи нейния. Отношенията между майката и дъщерята обаче никак не били лесни, и всеки път, когато българите губели своята държавност, Константинополската патриаршия връщала българския диоцез под свое управление. Така впрочем, се родила и Охридската архиепископия. Съответно, щом българите добивали свой собствен цар, те веднага възобновявали своята автокефална църква… и в крайна сметка Константинопол се виждал принуден да я признае. За последен път тази драма се разиграла преди 150 години, с тази разлика, че вместо свой цар, българите използвали авторитета на османския султан, за да възстановят своята автокефалия. Имало, впрочем, още една сериозна разлика, а именно – включването в играта на Руската православна църква, имаща зад гърба си мощната православна империя.

Поради това, че за разлика от старите времена, този път и българските, и гръцките духовници били доволно затънали в национализъм, противопоставянето добило изключително остър характер и в каноничното поле Константинополската църква на събор през 1872 г. осъдила българите като еретици-етнофилетисти, а на терен се леела кръвта на свещеници и от двете народности. Руската църква заела двойнствена позиция, като от една страна признала осъждането на българите като схизматици и не общувала евхаристийно със самообявилата се Българска екзархия, а от друга – приемала на обучение в своите духовни школи български клирици, извършвала ръкоположения над български студенти в тях, и им разрешавала да служат. Впрочем, духовни връзки между българите и Русия съществували и преди това – по едно време духовен съветник на царското семейство бил българинът архимандрит Анатолий, първоначално игумен на Бигорския манастир в съвеременната Северна Македония, а впоследствие игумен и на обитаваният и до днес от българи Зографски манастир на Атон. Само че, след схизмата, тези духовни връзки се трансформирали в духовно влияние на руската църква над българската, което с времето се засилвало все повече. Един от ефектите на това влияние е възприемането в България на руски богослужебни практики, като западното многогласно пеене, и някои други, които разстроили традиционно възприетият византийски богослужебен порядък и допринесли за отчуждаването на българите от литургичния живот. Тук заслужава да споменем и ликвидирането на монашеската самостоятелност на ставропигиалните манастири, по руски образец, което впоследствие се отразило по най-неблагоприятен начин върху българското монашество като цяло.

Тъй като схизмата не намерила бързо своето излекуване, дипломатическите представителства на православните държави в българската столица получили възможност да изградят храмове за нуждите на своя персонал. Така възникнали гръцката, румънската и руската църква в София. През 1915 г. дипломатическите отношения между Царство България и Руската империя били прекъснати, понеже империята обявила война на царството. А след колапса на Русия, България в продължение на много години не признавала новата държава, възникнала на нейно място – СССР. По тази причина руската дипломатическа църква „Св. Николай“ останала под управление на българите, когато те в 1915 г. изгонили от страната си нейният предстоятел (нищо ново под слънцето). А след войната, когато в България намират убежище много руски емигранти, храмът им е предаден и в него е образувана енория на Руската задгранична църква, възглавявана от архиепископ Серафим Соболев (канонизиран през 2016 г.). Независимо от политическите турбуленции, връзките между българската и руската църкви останали повече от сърдечни, свидетелство за което е възвръщането на името на патриаршеската катедрала в София. Започната като „Св. Александър Невски“, през 1916 г. тя е преименувана на „Св.Кирил и Методий“, но по волята на българския Синод в крайна сметка през 1924 г. е осветена именно като „Св. Александър Невски“ – в памет на руския император Александър II. Освен това, в редица случаи архиепископ Серафим влиза в съслужение със считаната за схизматична българска йерархия.

Нещата се променят драматично след знаменателната дата 4 септември 1943 г., когато по волята на Сталин е основана днешната централизирана религиозна организация, известна по света с името „Руска православна църква – Московска патриаршия“ под зоркия контрол на съветските тайни служби, посредством специализирано легално звено, оглавено от чекиста полк. Карпов. Тоталитарната държава решава вместо да унищожи църквата, да я подчини и да я използва за своите (първоначално) външнополитически цели. Така след установяването на комунистическия режим в България нейната църква, съвсем естествено предразположена към това, попада под пълния контрол на Московската патриаршия. През 1945 г. схизмата, която по думите на Вселенския патриарх Вениамин отдавна се е превърнала в „пизма“, е вдигната – частично благодарение на натиска на Руската църква, частично поради закъсняло осъзнаване в Константинопол на пагубните последици от дългогодишното противопоставяне и отчуждаване между майката и първородната ѝ дъщеря. Но е твърде късно за възстановяване на братските връзки и общуване между Българската и Константинополската църкви – желязната завеса в Европа вече е паднала и в продължение на десетилетия връзките между двете ще бъдат невъзможни.

Съвсем не е така по отношение на връзките между Руската и Българската църкви. В духа на традиционния православен цезаропапизъм, те следват модела на отношенията между големия брат – СССР, и малкия брат – Народна република България. Пълното подчинение на българското православие на руското намира израз дори в такива незначителни детайли като възприемането на бялото було от главата на българската църква (нехарактерно за предишния период) – но не патриаршеско, а такова като на редови руски митрополит! А пък българските митрополити започват да носят на своите шапки кръстчета – точно както руските архиепископи (за да се различават от „обикновените“ епископи). Така дори по отношение на отличителните белези българската църква се уеднаквява с руската, демонстрирайки отреденото ѝ място в новата неписана йерархия в православния свят – като на една руска митрополия. Обучението в Москва на перспективните български духовници, предназначени да заемат ключови управленски места в църковната администрация, става задължително. Изборът на митрополити и патриарх, освен с Централния комитет на управляващата Българска комунистическа партия, се съгласува преди всичко с Московската патриаршия, като нивото на това съгласуване понякога стига до протосингелите на ключови епархии. За всички по-банални назначения отговаря местната българска Държавна сигурност.

В институционален план и за видимост руската посолска църква в София е въздигната в ранга на подворие – нещо като „църковно посолство“, в което резидира представител на Московския патриарх. Реципрочно в Москва е учредено подворие на Българската църква, където на изпитание и за наблюдение са изпращани „перспективни“ български духовници. Не всички от тях обаче се оказват „на ниво“ и докато някои впоследствие стават патриарси и митрополити, други до смъртта си остават в „подготвителния“ архимандритски сан. Заслужава да отбележим тук един детайл, на който ще се върнем впоследствие. След едностранното провъзгласяване на българската църква за патриаршия през 1953 г., се поставя въпроса за прославянето на откритите през 1905 г. в Бачковския манастир мощите на последния средновековен български патриарх Евтимий (+1404). Московската патриаршия обаче се противопоставя категорично на тази инициатива: българите трябва да си знаят мястото и да не се възгордяват от славното си минало.

Промените през 1989 г. заварват църковниците неподготвени и както един от тях пише на своите куратори от тайните служби: „Другари, случилото се у нас ме радва, и същевременно озадачава… каква позиция трябва да заемем?“. По причини, които историята тепърва ще изяснява, наставленията от вече бившите, но никъде не изчезнали тайни служби, са да бъде организиран разкол и Българската православна църква да се окаже разделена на „червена“ и „синя“ част, подкрепяни от съответните прокомунистически и антикомунистически политически сили. Така нареченият „червен Синод“ продължи да има тесни отношения с Московската патриаршия, а така наречения „Алтернативен Синод“ – с украинските разколници на Филарет Денисенко. Както самият Филарет (агент „Антонов“), така и алтернативният български патриарх Пимен (агент „Пирин“) са сътрудници на комунистическите служби за сигурност. Разколът в българската църква обаче се оказва толкова тежък и катастрофален, че през 1998 г. дъщерята си спомня, че има майка, и моли Вселенския патриарх да организира Всеправославен събор в София, който да реши спора. Под председателството на патр. Вартоломей Съборът утвърждава легитимността на действащия български патриарх, като същевременно опрощава и приема обратно разколниците в същия сан, който са имали в разкола. След няколко години остатъците от разкола, несъгласни с решенията на Всеправославния събор, по стара православна традиция са ликвидирани с помощта на държавата чрез полицейска акция. Векторът на привързаност (и зависимост) на българската църква обаче все така си остава Москва.

Нещата може би щяха да си продължат тихо и незабележимо в духа на старата „братска“ дружба, ако в самата Русия не бяха се случили две знаменателни събития: узурпирането на властта от Путин и избирането на митрополит Кирил за руски патриарх. Полека всичко в Русия се върна на своите места: Западът отново стана враг номер 1, а руската църква – департамент на държавата, отговарящ за правилната идеология (на мястото на КПСС). Това развитие се усети и в България, където избухна църковен скандал, свързан с поставената от ОВЦС задача руската църква (отново?) да се превърне в църковно посолство или агентство, като от нея бъдат отстранени служещите свещеници-българи и българските енориаши. Българските власти първоначално реагираха на скандала по добре познатия от историята начин, като изгониха новоназначения представител на Московския патриарх в София. Впоследствие обаче, не без известен политически натиск, българите позволиха на руския свещеник да се завърне и в крайна сметка акцията успя. Кулминацията на поредното руско-българско църковно сближаване бе през 2016 г., когато двете църкви съвместно канонизираха Серафим Соболев – консервативен православен богослов, почитан като чудотворец от жителите на българската столица. Апогеят бе внезапния и абсолютно немотивиран отказ на Българската православна църква да участва във Всеправославния събор на Крит, което даде удобен повод и на самата Руска църква (заедно с два от сателитите ѝ) също да откаже участие и по този начин да нанесе сериозен удар по авторитета на Събора. Зилотските кръгове в БПЦ, които подобно на своите руски съмишленици ставаха все по-силни в църквата, овладявайки дори официалната интернет-страница на св. Синод и опитвайки се да му диктуват своя дневен ред, ликуваха. В междуправославен план авторитетът на БПЦ се срина.

А през 2017 г., във връзка с поставянето на въпроса за автокефалията на православната църква в Северна Македония, започва пропукването на историческата дружба между руската и българската църкви. В контекста на подписаният договор за приятелство между двете съседни балкански страни, Синодът в Скопие се обръща към Българската църква с особена молба: българите да признаят автокефалията на църквата в Северна Македония, а тя на своя страна да признае Българската църква за своя майка-църква. Това предложение има своите исторически основания, тъй като последният патриарх на Първото българско царство резидира в Скопие и накрая Охрид – два града в съвременната Северна Македония, а учредената от император Василий II през 1020г. Архиепископия с център в Охрид до самия край на своето съществуване през 1767 г. носи името „Българска“. И при възобновяването на българската автокефалия през 1870 г. под формата на Българска Екзархия, цялата територия на днешна Северна Македония става част от нея. Българската църква управлява тези земи от 1870 до 1913 г., а също така и в периодите 1915-1918 и 1941-1944. Именно от средите на екзархийското духовенство излизат основателите на новата църква на Северна Македония през 1957 г. Само че, историческите основания нямат канонично покритие. Българската църква не може по каноничен път да удовлетвори молбата на Синода в Скопие. Затова тя се обръща към останалите поместни църкви, и на първо място към Вселенската патриаршия, която съгласно традицията има право да учредява автокефални църкви.

Забележете, че този процес тече една година преди да се повдигне украинският църковен въпрос! Българската държава негласно оказва силен натиск върху българската църква да работи по решаването на македонския църковен въпрос. Руската църква обаче е против, защото има свой план за Северна Македония. За пореден път в историята Русия ще предпочете да подкрепи своята вярна съюзница Сърбия в ущърб на българските интереси. Затова, че не е успял да противодейства навреме на тези опити на българите, руският църковен представител в София е нахокан, освободен от длъжност и изпратен на „заточение“ в Бейрут. В българската столица на негово място идва доверено лице на патриарх Кирил. Самият руски патриарх пристига в България през 2018 г., за да се скара на българските архиереи, а заедно с тях и на българския президент. Става политически скандал, понеже един от лидерите на управляващата по това време коалиция не му остава длъжен и публично го нарича „агент на КГБ“ и „табачен митрополит“, намеквайки за сенчестия бизнес на патр. Кирил.

Тези действия на главата на руската църква силно раздразнят патриотично настроените български митрополити и в българския Синод започват все по-отчетливо да се оформят две групи – русофили и патриоти. Даването на автокефалия на Украинската църква през 2019 г. води до задълбочаване на това разделение, което постепенно обхваща и низовото духовенство и вярващите. В българската църква за пръв път от 150 години се формира крило, което условно може да се нарече про-фанариотско, при все, че фанариотите са считани традиционно за най-големи неприятели на българския народ. Все повече духовници и богослови започват публично да посочват грешките на новата руска еклезиология и на практиките на руската църква, като същевременно подчертават единството на Вселенската църква и особената роля, която Вселенските събори чрез своите канонични разпоредби са отредили на Константинополския патриарх в нея. Така, макар че и до днес все още Синодът на БПЦ не е признал новата украинска църква, той категорично отказва да участва в многобройните московски инициативи, насочени срещу Вселенската патриаршия. С нея, както и с всички поместни църкви, признали ПЦУ, Българската православна църква поддържа евхаристийно общение, и в България често гостуват и служат архиереи и свещеници, които у дома си приемат и съслужават с клирици на ПЦУ. Счита се, че признанието на новата украинска църква от страна на българите не е въпрос на „дали“, а на „кога“.

След началото на руската инвазия в Украйна процесът на еманципация на Българската църква от Москва се засили, като в свои официални обръщения както българският патриарх, така и някои от най-авторитетните български митрополити, еднозначно осъдиха войната и изразиха солидарност с украинския народ.

Разбира се, този процес не е съвсем гладък, тъй като както казахме, в българския Синод, както и сред духовенството и сред вярващите, има силна про-московска група. Определен успех както за новия руски представител в София, така и за новия председател на ОВЦС, беше решението на Българската църква да признае „томосът“, издаден от Сръбската патриаршия за автокефалия на Скопие. Българският патриарх започна да споменава главата на църквата в Северна Македония архиепископ Стефан, като „северномакедонски“. Същевременно Българската църква стана една от малкото, наред с Еладската архиепископия, която откликна със съчувствие на писмото на Александрийската патриаршия и забрани на своето духовенство да съслужава с низвергнатия от последната бивш клински митрополит Леонид.

Най-емблематичен за новия курс на Българската църква обаче е отказът ѝ да изрази каквато и да е солидарност с наскоро изгонения от българските власти представител на Московския патриарх в София архимандрит Васиан, обвинен от службите за сигурност в шпионаж. Този неособено забележим, тих, скромен и вежлив духовник, изпълняваше внимателно и акуратно своите задачи като служител на ОВЦС както в България, така и в съседната Република Северна Македония. Там, след като на 9 май 2022 г. Вселенският патриарх прие  поместната църква в канонично общение, а малко след това Сръбската патриаршия я „удостои“ с „томос за автокефалия“, възникна каноничен вакуум. След 55 години схизма нейните духовници вече могат да съслужават с останалите православни клирици от целия свят. Същевременно, без да е получила каноничен Томос от Вселенския патриарх, църквата на Северна Македония все още не е призната като автокефална от много от останалите църкви и практически няма възможност да участва на междуправославни и всеправославни форуми, бидейки считана просто за една сръбска митрополия. Това състояние на нещата обаче удовлетворява част от нейните архиереи, разбира се – просръбски и проруски настроените.

Те се борят активно против издаването на Томос за автокефалия от страна на Вселенския патриарх, като са удовлетоврени от новата форма на „автокефалия“, измислена в Москва и приложена от сръбския Синод, при която „сръбските светини“ в Северна Македония са преотстъпени за „ползване“ от северномакедонската църква, като същевременно в Устава на СПЦ като неразделна част от нейния диоцез продължават да фигурират епархиите в Северна Македония, както и самата „Православна Охридска Архиепископия“ към СПЦ, чиито клир беше „отпуснат“ да премине в юрисдикцията на  скопския Синод, но самата тя като църковно учрежение продължава да съществува. Нещо много подобно на „практическата автокефалия“ на УПЦ, при което нейният предстоятел продължава да фигурира като постоянен член на московския Синод, а епархиите й се считат за неразделна част от диоцеза на Руската църква.

Е, този подход се разглежда като крайно неудовлетворителен и вреден за националната идентичност от страна на властите в Северна Македония, които реагираха твърдо и изгониха от страната си архимандрит Васиан, показвайки по този начин силното си неудовлетворение от руската църковна политика.

Забележително е, че в българското медийно пространство този важен факт беше игнориран, и те оповестиха само за изгонването на двама цивилни служители от руското посолство в Скопие. Информацията за взетите спрямо архимандрит Васиан крайни мерки беше разкрита първоначално в портала за църковни новини hristianstvo.bg, откъдето тя се разпространи и достигна отново до един от лидерите на сега управляващата в София коалиция от проевропейски партии, който повдигна въпроса пред обществото и пред държавните институции. Само след няколко дни, и най-неочаквано за всички, архимандрит Васиан беше обвинен от българските власти в шпионаж и беше изгонен от страната в рамките на няколко часа, заедно с двамата му помощници. Това може би щеше да остане незабелязано за широката публика, ако руското посолство в София не беше предприело един нестандартен ход, а именно – да заключи вратите на руската църква в София. А там, както споменахме, се покоят мощите на почитаният като чудотворец архиепископ Серафим. Ако целта на посолството беше да се вдигне шум, то наистина успя. Скандалът се получи голям и продължи доста повече от три дни, като придоби и политически характер.

Каква обаче бе реакцията на Българската православна църква? Никаква. Никаква солидарност с изгонените руски свещеници, никакви думи на подкрепа за руското подворие. На практика българската църква изцяло зае страната на българската държава. Нещо повече, в рамките на броени дни българският патриарх в качеството си на софийски митрополит назначи четирима свещенослужители, които да възобновят богослуженията в затворената църква, и поиска от руското посолство храмът незабавно да бъде отворен. С това той подкрепи българските власти, като сне от тях обвиненията за затварянето на храма и ги насочи към посолството. Патриот на своята страна, няма какво друго да кажем. След седмица българският Синод застана зад действията на патриарха. В негова подкрепа гласуваха дори митрополитите от руското лоби, с изключение на най-яростния привърженик на руската църковна политика, боготвореният от зилотските кръгове Видински митрополит Даниил. Моментът беше изключително напрегнат и българската държава беше готова да превземе и да предаде храма в ръцете на българските свещеници, стига Синодът да беше поискал това. Архиереите не пожелаха да задълбочават конфронтацията с руската страна, но на същото си заседание взеха знаменателното решение да бъдат прославени мощите на св. патр. Евтимий – същите, за които руснаците забраниха през 1950-те. При това Синодът учреди и специален празник в календара на българската църква, който ще се отбелязва всяка година на 22 октомври по този повод.

Въпреки силното промосковско лоби, особено сред вярващите, които в продължение на десетилетия бяха подлагани на антизападна и антифенерска пропаганда, българската църква няма друг избор, освен да следва общата политика на българската държава, която от 2019 г. насам изцяло е поела нейната издръжка.

Антиевропейската риторика на българските почитатели на руския свят се сблъсква с реалността на няколкостотин църкви и манастири, основно отремонтирани с европейски субсидии през последните 12 години. Програмата за ремонти и реставрация на православни храмове продължава, Българската църква, освен това, не може да си позволи по никакъв начин да влиза в конфронтация с Вселенската патриаршия, в чиито диоцез се намират много важни за българската национална и културна идентичност светини, като църквите в Истанбул и Одрин, Зографският манастир на Атон и др. Тяхното опазване и съхраняването на българския им характер най-вероятно ще станат предмет на пазарлъци с Вселенската патриаршия, която ще поиска българският Синод не само да признае и да влезе в литургично общение с Православната църква на Украйна, но и да признае решенията на Всеправославния събор на Крит. Българите имат още една причина да се съобразяват с Вселенския патриарх, и това е начинът, по които църквата на Северна Македония ще бъде наименована в Томоса за автокефалия.

Българската православна църква се счита за приемница на Охридската архиепископия и ще търси начин това название да не бъде екслклузивно присвоено на църквата в Северна Македония. Какво би могла да предложи Москва срещу всички тези изгоди, които българите биха имали от поддържането на приятелски отношения с Вселенската патриаршия? Нищо.

Моментът е такъв, че дори повторното отваряне на руското подворие е проблематично, понеже от една страна българските власти може да не дадат работна виза на новоназначения представител на Московския патриарх, а от друга – на всички стана ясно, че руската църква (в София, бел. ред.) е функционирала в нарушение на действащия в България Закон за вероизповеданията, според който само регистрираните религиозни entities имат право да провеждат публични религиозни служби, каквато е литургията.

На този етап патриотите в българския Синод и техните съюзници имат решаващата дума, а проруското лоби е в отстъпление. Москва няма какво да предложи на българската църква, за да продължи тя да я следва. Единственото, което може да направят руските църковни „дипломати“, е да предложат нещо конкретно на конкретни митрополити. Това обаче никак не е безопасно и може да завърши с намесата на службите за сигурност и прокуратурата. Няма кой да се хване на тази игра.

Българската църква очевидно все повече ще демонстрира на руската, че не е неин по-малък брат, е а нейна по-голяма сестра. Първородната дъщеря на общата им майка.

Текстът е публикуван за първи път със заглавие:

How and Why the Friendship of the Russian and Bulgarian Churches Ended – Public Orthodoxy