Българският Великден през 1860 г. в Цариград – началото на борбата за църковна независимост

Храмът "Св. Стефан" (известен като Желязната църква) събира стотици българи за празничната служба. Сред тях е митрополит Иларион Макариополски — един от водачите на църковно-националната борба и ключова фигура в движението за независима българска църква.

Пропуск, който се превръща в политически акт

По време на Великденската литургия настъпва моментът за поменаване на Вселенския патриарх – традиционен акт, който символизира подчинението на всички православни общности в Османската империя на Цариградската патриаршия.

Този път обаче името не е произнесено.

Иларион Макариополски съзнателно пропуска патриарха и споменава "всякое православное епископство". Това е ясен демонстративен отказ от духовно подчинение и фактическа декларация за църковна автономия.

През XIX век българите в Османската империя са под духовната власт на Вселенската патриаршия, доминирана от гръцкото духовенство (фанариоти). Богослуженията често се водят на гръцки език, а българската църковна йерархия е почти напълно отсъстваща.

Това поражда дълбоко и трайно недоволство, което постепенно се превръща в организирано движение за църковна независимост.

Основните искания са:

– богослужение на български език
– собствена църковна йерархия
– прекратяване на гръцкия контрол върху българските епархии

Още преди 1860 г. вече съществуват български общини, училища и църковни инициативи, които подготвят почвата за открит разрив.

Великденският акт и последиците

Събитието от 1860 г. остава в историята като Българския Великденски акт. То се приема като първия открит и символичен акт на църковна независимост от Цариградската патриаршия.

След него натискът върху българските духовници се засилва:

Иларион Макариополски е подложен на преследване и по-късно заточен.

Великденският акт има значение, което надхвърля църковния спор – той е израз на формиращо се национално съзнание.

В условия, в които българите нямат собствена държава, църквата се превръща в основен носител на идентичност и обществена организация.

Това събитие ясно показва, че българите вече се възприемат като отделна общност със собствени права и институционални претенции.

След дълъг период на преговори и натиск, през 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман за учредяване на Българската екзархия — първата официално призната автономна българска църковна институция в рамките на империята.