За два месеца България губи две дела в Страсбург

По едната жалба съдът е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 евро, а по втората – в размер на 3000 евро. За направени разходи общо на жалбоподателите им е присъдена сумата от 4500 евро.

Едната жалба е на затворника Бисер Манолов.

През 1996 г., след като е признат за виновен в извършването на редица тежки престъпления, на жалбоподателя Бисер Манолов е наложено смъртно на казание, което през 1999 г. е заменено с наказание доживотен затвор без замяна. Към момента той изтърпява наказанието си в Затвора в Бобов дол. Оплакванията на жалбоподателя са свързани с изтърпяваното от него наказание доживотен затвор без замяна и по-конкретно условията на задържане и специалния режим на изтърпяване на наказанието, включващ изолация, пише в бюлетина.

Жалбоподателят твърди, че условията на задържане са били неадекватни. Той  посочва, че храната е била лоша и недостатъчна, дейностите на открито са били ограничени, в килията му е имало плъхове, а през зимата температурата в нея е била под 12 градуса. Манолов твърди, че тези условия, в съвкупност с изолацията и системното използване на белезници при извеждането му от килията, съставляват нарушение на чл. 3 от Конвенцията (забрана на нечовешкото и унизително отношение).

За установените нарушения на чл. 3 от Конвенцията във връзка с условията и режима, при които жалбоподателят изтърпява наказанието си, Съдът присъжда на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди и в размер на 3000 евро. Присъдени са и 500 евро занаправените разходи и разноски, които да бъдат платени на процесуалните представители на жалбоподателя.

Другата жалба е на Димчо Димов. Ето каква е неговата история.

На 29 април 2008 г., след като жалбоподателят (който страдал от личностно разстройство) посочил, че възнамерява да се самонарани, началникът на Варненския затвора наредил обездвижването му на легло в Медицинския център към затвора. На следващия ден, жалбоподателят подписал декларация, че няма да извършва актове на самонаранява не. Въпреки това, останал обездвижен до 7 май 2008 г. включително, период от девет последователни дни, през които е отвързван само три пъти на ден, за да посещава тоалетна и да се храни. През юни 2009 г. жалбоподателят подал оплакване до Варненската окръжна прокуратура срещу затворническия персонал и

започнала предварителна проверка по случая. През юли 2009 г. прокурорът отказал образуването на наказателно производство.  

Димов обжалвал постановлението, но без успех. Междувременно, на 17 май 2008 г., затворническите власти отказали изпращането на писмо от Димов до ЕСПЧ, в което изразявал намерението си да подаде жалба, с довода, че самият той трябвало да плати пощенските разходи. Също така, върху няколко писма на жалбоподателя до

неговите процесуални представители през 2008 г. и 2009 г., затворническите власти поставили печати, като към две от тях добавили писмени бележки по повдигнатите в писмата въпроси.

Позовавайки се на чл. 3 от Конвенцията (забрана на изтезанията и нечовешкото и унизително отношение) Димов се оплаква от това, че е бил обездвижен в продължение на девет дни и не е проведено ефективно разследване по случая. На основание чл. 8 от Конвенцията (право на зачитане на личния и семейния живот) той

повдига оплакване, че затворническите власти са контролирали неговата кореспонденция и са отказали да изпратят на техни разноски едно от писмата му до ЕСПЧ. На последно място, Димов се оплаква от отказа на властите да дадат на процесуалните му представители документи, свързани с посочената мярка и да изпратят едно от писмата му до ЕСПЧ, като по този начин са възпрепятствали

подаването на жалба до Съда в нарушение на чл. 34 от Конвенцията

(право на индивидуална жалба).

От документите по делото действително се установява, че затворническите власти са отказали да изпратят до Съда писмото на жалбоподателя от 17 май 2008 г. Съдът отбелязва, че релевантното законодателство относно кореспонденцията на лишените от свобода се ограничавало само до посочването, че те имат право да изпращат и получават писма, безограничение на техния брой, без конкретизиране кой трябва да поема разходите. Нито ЗИН от 1969 г., нито Правилника по прилагането му изрично регламентирали разликата между „официална кореспонденция“ и „частна  кореспонденция“. Тази празнота в законодателството директно засегнала  жалбоподателя, защото изпращането на неговото писмо било отказано поради частния му характер. Съдът отбелязва, че въпреки гореизложеното, на 6 ноември 2008 г. е получил настоящата жалба чрез Българския Хелзинкски комитет – неправителствена организация, на която затворническите власти често изпращали писма от жалбоподателя. Следователно, той не е бил възпрепятстван да подаде жалба.

Освен това, Съдът установява, че неправителствената организация, представляваща жалбоподателя не е била възпрепятствана да получи необходимата информация относно наложената на жалбоподателя мярка, както и че администрацията на затвора и прокуратурата добросъвестно са ѝ съдействали. С оглед изложеното Съдът приема, че властите не са нарушили задължението си, произтичащо от чл. 34, изречение второ от Конвенцията.

Съдът е присъдил на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 евро, както и 4 000 евро за разходи и разноски, които да бъдат платени на Български Хелзинкски комитет.