Композиторът Вида Пиронкова за Александровска болница: Оня Свят!

 В тази медицинска академия, освен боледуващите и работещите специалисти на световно ниво в медицината, се обучават и студенти не само от България, а и от доста чужди страни. Тези студенти, като завършат си отиват в родните страни и си окачват дипломите на стените на кабинетите за престиж, но в душите си носят окачени и спомените от обучението си на това място - последен крясък на модата, архитектурата, иновациите, науката .... и прочие.

Попаднах в тази клиника вчера, защото професор Каменов, при когото отидох за консултация и преглед работи там. Той ме чакаше, след уговорка по телефона, защото имах спешно и неотложно щение да ме прегледа и анализира изтрещелите стойности на хормоните ми, след повторно преболедуване на шибания кромид (не искам дори и името му да споменавам, затова го кръщавам на зеленчука, който ни насълзява от "радост").

Та ... тръгвам да обикалям и да търся тази клиника. Табели си имаше. Входът е изотзад някак си, скрит и прилича на противобомбено скривалище. Тотална дегизировка - стари ръждясали врати, порутена и падаща мазилка, паяжина, прах, екскременти, и много мърсотия от планетарен вид ... стълбища .... няма хора.... мъртвило. Решавам, че съм попаднала в моргата на някое село, което води военна операция с драконите на страховете си. Качвам се до трети етаж. Тишина.

Отварям една врата, на която нищо не пише, щото явно такива са правилата за дегизировка и налитам на едно докторче, което снощи ми се мерна по телевизора, дето обясняваше, колко е вредно да взимаме йод, щото ни разрушавал щитовидната жлеза, правел ни уморени и сме напълнявали, безпричинно изнервени. Е те тоа, същия значи го срещам и питам любезно, през черната маска на лицето ми, къде е кабинета или каквото и да е там, и както и да го наричат те, на професор Здравко Каменов. Тоя ми заявява, че току що го е видял из коридорите и да тръгна "натам" (сочи в празното), ама то иначе е забранено (чудех се кво е забранено, като ние сме извън времето и пространството).

Продължих да вървя по коридора и да се пуля на това, което виждам ... и извадих телефона съвсем първосигнално и започнах да снимам. Почувствах се длъжна да го направя. Ей така ми дойде изотвътре. Да покажа истината. И аз не знам на кого, може би само на вас, а може би и някой друг да види, па да си размърда гъза да направи нещо. Та ... както виждате по снимките, има прилежни указания - кой кабинет за какво е, къде да си сложите урината, къде да си поръчате линейка .... и т.н. Продължавам аз и стигам края на коридора, в който има един асансьор.

Както знаете, от стари асансьори вече ме е страх - парен каша духа - оня ден нали се премазах с един, та се пазя. Но виждам една млада, наконтена и много ядосана женичка - докторка ще да беше, която обаче имаше смелостта да се качи на тоя асаньор ... и бързам да я питам: Нагоре ли сте или надолу! Тя тръшва ядосано вратата зад гърба си, вече е успокоена, в клетката на звяра, в която се е вкарала сама и троснато ми отговаря:"Надолу съм, нагоре е за Оня свят"!!!!! Аз се изхилвам, щото виждам, че то, наистина няма накъде нагоре да иде повече тоя ми ти асансьор и в луд кикот ѝ отговарям: Ми то, аз и без това съм за Оня свят!!!!

Продължавам по едни стълбички нагоре, ма превита на две, щото просто няма височина ... на една от снимките се вижда. Таванът е на 1.60 метра ... и там, горките доктори явно лазят.
(Тук вмъквам уточнението, за да не забравя, че моят професор е двуметров мъж, красавец висок ... това после го видях и се чудех, как вирее като гълъб в това таванче ... ма сигурно си е намерил цаката, кво толкоз). Тъкмо да отворя поредната метална врата и от нея цъфва втора жена, която злобно ми казва, че там е забранено за външни хора. Ми как няма да е забранено, то не е за гледане, камо ли за работене и пролазвам по коридорчето - заключени няколко броя вратички, като клетки на гълъби.

Паяжини, разруха, ад. Но с инсталиран дезинфектант, под който е положено картонче, та като капе, да не вземе случайно да дезинфекцира "стерилния" под, оакан от гълъбите!
Изтощена, потна, нервна, решавам, че съм пълен идиот, да се самоподлагам на тези мъки, па и прескъпо платени от продрания ми джоб на композиторка, и че ще е добре да си умра по-спокойно с високите ми хормонални стойности и в компанията на "японеца", отколкото да се тормозя така жестоко приживе. И без това, вече съм се добрала до Оня свят!!!! Ще си дебелея на спокойствие с мистър Хашимото и ще се разправям и бия с хората като махленски сумист, от нервите, които той ми предизвиква!

От зор реализмът ми ме връща на Долния свят и се сещам, че телефона с който снимам, може да бъде използван и за обаждане на професора, и му звъня! Като чува, къде го търся и му призлява. Чакал ме долу на двора, в градинката, на прохлада ... баси идиотката съм понякога и все по-често.

Слизам, намираме се. Той ме води в същата клиника, ама от преден вход ... някак си е по-прилична. Откъде 1939 година ще да е, щото задния беше от 1898 ... баси ужаса.
Прегледът започва. Докторът е уникално, свръх любезен и мил. Огромен специалист - аз ви го казвам, щото имам челен опит с лекарите и знам кво говоря. Да не казвам, колко е красив, висок, строен, с гъста коса, големи ръце, супер приятен баритонов глас - направо забравих, за кво съм отишла и лежах в блаженство, да ме маже с гел и да ми опипва шията, и исках това удоволствие да не свършва.

Но ... свърши. Прегледът. С позитивен край за мен. Ще живея! Ще живея още на Долния свят. Увеличи ми дозите и ми даде надежда, че след 10 дена ще го видя пак за преглед - хахахахаха! Завиждайте! Закопча ми собственоръчно всички синджирчета и колиенца дето съм се окичила като циганка ... и с това ме спечели завинаги! Разбира се и с това, че ми премахна напрежението от очакване на негативна диагоза, ма то аз съм си страхлива, понякога, не винаги, еле па, кат се отнася до мен!

Излизаме навън, за да отидам на майната си (разбирай през 4-5 сгради) до касата, за да си платя удоволствието. С радост си платих двойно по-скъпата сума от Гърция, където освен, че те приемат в кабинет с кожени фотьойли и само фойерверки не валят, те черпят и с вода, и кафе, ма карай да върви. Все пак сме в Долния свят. Плащам аз на касата тази добра сума бих казала и питам къде е тоалетната, щото ще се напикая, то не бе зор, не бе чудо. Оная, касиерчицата, мамицата ѝ недна, ми отговаря, че не била за външни хора. Викам ѝ: Ми добре, аз проблеми нямам! Ще се изпикая на двора, пред професора! И без това си станахме близки! ( По шията са ми ерогенните зони ... и се сещате, колко превъзбудена бях с тия гелове и това опипване интимно, но и секси - през маските).

Но пътьом, съзирам вратата на кенефа, казвам едно бързо: Докторе, чао, до скоро, ма се напикавам и той си тръгава, а аз се облекчавам. После седнах на една пейка, запалих цигара и се сетих за Пауло Куельо и неговия роман "Седнах край река Пиедра и заплаках" ... ми, кво ... така си беше.

Само искам да добавя, защото обещах на професора, че ще пиша и си имам мои си начини да уведомявам хората, че ще опиша това, което видях. Докато вървяхме, си говорихме и го питах, как е възможно да се работи при такива условия. Че по време на война дори е по-милостив пейзажа. Той ми каза, че от края на 19 век, когато е строена болницата не е пипана тази клиника, че е "антика" (смеем се), и може би затова не я ремонтират и, че е безмислено - правили са многохилядни опити - само обещания и нищо!

Обещах на човека и го изпълних. Дано някой види, прочете, направи нещо или поне да задейства машината. Имало било нов директор от вчера - на целия комплекс. А да видим, какво аджеба ще направи!
А иначе, по пътя си видях хора - зомбита. Тотално отчаяни и отхвърлени. Седят по пейчиците, смачкани, бедни, прегърбени, с масчици, с изпити душички, с изпити и болни телца ... седнали да чакат асансьора за Оня свят, По-Добрия Свят!

Композиторът Вида Пиронкова, Фейсбук