Люба Кулезич за Фрог: Един човек не спря на протеста за Ваня Рибчева. Умираме!

Думата „протест” се опорочи след големите протести през 2013 г. срещу Пеевски и КОЙ, когато се оказа, че тези които сме подкрепяли, са се съюзили с тези, срещу които сме се борили. Това беше много тежка и жестока подмяна, която отврати хората.

Борисов и Цветанов бяха уплашени, когато паднаха от власт, че ще бъдат преследвани, арестувани, убивани. Сами говореха, че прокуратурата на Цацаров се използва с политическа цел. Още щом успяха да се докопат до втория си мандат, забравиха за протестите на хората, за искрените им възмущения и се съюзиха с тези, срещу които хората протестираха. Това ще остане най-голямото клеймо на тази управленска групировка. Оттам нататък протестът се превърна в съмнително начинание, защото с характерния си скепсис и с характерната си страхливост българите подозират измама и клопка.

Днес десет души подкрепиха Ваня Рибчева – групичката на БОЕЦ с още трима-четирима. Стояхме, за да настояваме да не бъде изгонена Ваня Рибчева – майката на убития командос, застрелян заради некадърността на ръководството на МВР, което не получи никакво наказание за смъртта на това момче. Сега тя е заплашена, че ще я изхвърлят от дома й.  Нито един човек не спря. Нито един човек не спря да й каже: „Майко, ние сме с теб!”. Мафията да се маха!

Онзи ден прочетох в блога на български лекар, който живее в Индианаполис, каква диагноза е поставил на България. Когато един организъм умира и духът умира, и той спира да се бори с болестта. Болестта го побеждава и той става безразличен към страданията на другите. Съсредоточен е единствено в собственото си самоунищожение. Лекарят казва: „Аз съм виждал смъртта на много хора. Това, което се случва в България, прилича на смъртта на един човек”.

Отказът от състрадание, отказът от кауза, която да сплотява, нежеланието да се помогне на една майка да остане в жилището си, за което плаща, само защото то е панелка в „Люлин”. Красимир Каракачанов два пъти ме излъга, че ще търси законови начини да се разреши този проблем. Да обвиниш майките на дечицата, че вземали пари, за да протестират и шефът на един профсъюз да каже: „Защо ми тикате в очите тези уроди!”... Като събера всичките тези фактори, мога да кажа, че ще се съглася с доктора от Индианаполис. Умираме! Когато има такава болест, когато организмът се съсредоточава в собствената си смърт, единственият изход е чудото – някой да дойде и да каже: „Лазаре, стани!”

Хората в парламента всички вкупом трябва да си вървят. Абсолютно непотребни хора – нито отляво, нито отдясно, нито от центъра. Превърнали са думите в някакъв срам. Слушаме как едни хора издевателстват със словото, а това означава, че издевателстват със смисъла. Тези да се махат.

Подиграват се с очевидните неща. Едните не могат да намерят оратори, за да запълнят 40- минутното парламентарно време и да се аргументират защо искат вот на недоверие за сигурността, при положение че бабите на улицата знаят, че нямат никаква елементарна сигурност. Да не говорим, че сигурността отдолу - догоре, от битовата до високите нива на обществото, е съсипана. Тези, които внасят вота, не могат да го аргументират, а тези, които трябва да носят отговорност, се държат като хора на мегдана. Заявяват ни: "Ще ви мълчим, ще ви игнорираме”. Така както игнорират протестите, така както игнорират недоволствата.

Вотът на недоверие е тест за това, че цялата политическа пасмина, трябва да се маха. Тя ще се махне – въпросът е дали това ще стане с осъзнат граждански натиск, или с лумпенска революция. На ръба сме. Не може да се правиш, че не забелязваш проблемите, които те унищожават психически и физически. И Борисов да се гневи, че семейството му е страдало, защото някакви жълтаци, написали, че имал остров. Защо се гневи? Ако това е неистина – изсмей се. А той има повишена реакция, което означава, че го е страх. Когато имаме уплашен човек на върха на властовата пирамида, това означава, че сме пред земетресение.

Възхитена съм от това, което правят БОЕЦ. От това, че сигнализираха за откраднатите 16 милиарда лева от ДДС, че сезират КОНПИ и другите празни институции. Те не се отказват и тяхната информация достига до обществото, колкото и да е умряло то. Отново са спечелили дело в Административния съд. Много са ефикасни и човек е трудно да не ги подкрепи.