Имах късмета да бъда част от екипа на „Часът на Милен Цветков“. Достатъчно дълго, за да разбера, че човекът пред камерата почти не се различаваше от човека извън нея. Милен не играеше роля. Не слагаше маска, когато светнеше червената лампа на камерата. Беше същият – прям, емоционален, понякога рязък, винаги искрен.
Мнозина го определяха като избухлив. Да, случваше се да повиши тон, да се ядоса, когато нещо в работата не върви или когато смяташе, че някой не е дал най-доброто от себе си. Но гневът му никога не беше самоцел. След бурята животът в редакцията продължаваше нормално, без дребнави обиди.
Той не умееше да премълчава. Казваше в очите точно това, което мисли – независимо дали събеседникът му беше министър, известна личност или човек от екипа. Понякога това беше трудно за приемане, но поне знаеше, че думите му са истински.
Имаше рядката способност да преценява хората почти мигновено. Наблюдаваше внимателно, задаваше няколко въпроса и сякаш вече знаеше кой стои срещу него. Спомням си как веднъж ми разказа, че когато навремето организирал купони, най-важното за него било не кой какъв е, а дали хората ще си паснат. Искал да е сигурен, че компанията ще се получи. По същия начин подбираше и хората, с които работеше – търсеше личности, които могат да бъдат добър екип.
Когато избираше хора за екипа, рядко гледаше първо автобиографията. По-важно му беше да работи с колеги, с които има химия – интересни, будни, с чувство за хумор и характер. Вярваше, че на професия можеш да научиш човек, но не можеш да го научиш да бъде истински.
„Часът на Милен Цветков“ беше повече от телевизионно предаване. Беше малко семейство. Почти всеки ден обядвахме заедно, обсъждахме идеи, спорехме. Имаше усещане за общност, което трудно се създава и още по-трудно се забравя.
Работата беше огромна част от живота му. Влагаше в нея почти цялата си енергия.
Но когато идваше лятото, нямаше търпение да се качи в кемпера и да поеме към морето.
Там сякаш оставяше телевизията зад гърба си. Обичаше свободата, морето и времето със семейството си. За сина си говореше с особена топлота и личеше колко много означава той за него.
Днес, шест години след като Милен Цветков си отиде, много хора си спомнят журналиста, който задаваше неудобните въпроси. Аз си спомням и човека – сложен, темпераментен, понякога труден, но истински. От онези хора, които не умеят да бъдат различни според това дали са пред камера или извън нея.
Може би точно затова и днес липсва. Не само като журналист. А като човек, който не правеше компромис със себе си.
