Много обичаме да пазим насилниците си. Тормозът вкъщи е престъпление, не ”семеен въпрос”

Лицемерно е обществото да празнува с цветя и усмивки 8 март, докато България не може да защити собствените си жени от домашното насилие вкъщи. Няма официална статистика за броя на жените, обект на тормоз. Броим ги по черни хроники, когато вече е твърде късно. Броим ги, когато някой ги е натъпкал в куфар и ги е хвърлил в някое дере. Броим сигналите им до полицията, но едва когато е започнало разследване за убийство. И не правим нищо. Държавата ни не прави нищо. Обществото ни не прави нищо. 

Даже напротив. 

Наративът “сигурно тя си е виновна”, “не може да я бие без причина” продължава да упражнява своята хегемония в интернет. Продължава да се чува от уж интелигентни хора, а страхът от имагинерния “джендър”, застрашил традиционните български ценности, накара депутати да не подкрепят промените в Закона за домашното насилие, които щяха да предоставят по-голяма защита на пострадалите. В момента страхът от имагинерния “джендър” е залегнал в основата на предизборни кампании и търсене на подкрепа за референдум, с който "джендър идеологията" да бъде изкоренена от българското училище. Истината обаче е, че никой не пита децата какво става вкъщи и стават ли свидетели на насилие, как се отразява това на психиката им. 

Трябва да пазим насилниците си. И трябва да пазим традиционните български ценности, традиционното българско семейство. 

Но грозната истина е, че в “традиционното българско семейство” жената реже салатата на мъжа си, сипва му ракия и сяда със страх на масата. Двамата вечерят в пълна тишина. Истината е, че всяка четвърта жена в такова “традиционно българско семейство” е обект на насилие, получава шамар заедно с вечерята си. Това е грозната истина. Но не я казваме, защото трябва да пазим насилниците си. 

Не. Трябва да пазим жените си. Да пазим децата им. Да пазим жертвите на домашно насилие, защото така е правилно. Честит празник. 

“Тормоз“ и „независимост“ са две думи с противоположна конотация. Тоест, ако трябва да преплетем значенията на едното и другото, то по-скоро би било в смисъла на това, че в ден, в който светът обръща по-голямо внимание на женската част от населението, то тогава би било подходящо и да се говори на болезнени теми като домашното насилие. Въпреки това, аз съм на мнение, че тази тема е еднакво болна във всеки друг ден от годината и няма най-подходящ момент, в който да се говори за нея. Трябва да се говори за нея постоянно, поради крещящата нужда от съдебна реформа и информираност. В ден, в който празнуваме политическите, обществените и икономическите постижения на жените, някак иронично е, че в напредналия свят има толкова много жени, които нямат право на мнение, не разполагат със собствената си свободна воля и живеят в постоянен страх в собствения си дом”, разказа в интервю за ФрогНюз писателката Цветелина Цекова.

Дебютната й книга “Новата прическа на Вики” излиза през 2021 г. като лична изповед за домашното насилие и се превърна в емблематична за борбата с тормоза вкъщи. 

Ето и останалата част от интервюто: 

Наричате себе си “бивша жертва”. Разказвате откровено за домашното насилие от собствената си призма. Може би е тривиален въпрос, но какво бихте казали на онези жени, които все още не могат да станат “бивши жертви”, а живеят ежедневно в този ад?

Психологията на жертвата е нещо много сложно и деликатно. Трудно разбираемо за хора, които не са го преживяли, или които нямат опит. Онзи катарзис, който е нужен, за да избягаш и да се освободиш, е много личен момент. Доста често жертвата не се влияе от думите и съветите на хората около себе си. Поради тази причина, личният пример е с по-голяма стойност. Той е като доказателство за това, че е възможно да се измъкнеш, че е нещо съвсем реално и постижимо. На всеки човек, който е в позицията на жертва, винаги казвам това – няма по-страшно от страшното, което ти се случва в момента. И насилникът никога не се променя.

Какво всъщност означава думата “жертва”? Може ли това да бъде демотивиращо за жените, които са обект на насилие, да потърсят изход?

Думата "жертва“ означава човек, който е пострадал от насилие/бедствие/порок, ако не я разглеждаме от религиозна гледна точка. Масово я приемаме като нещо срамно, което е много погрешно. Жертвата не носи вина, че някой я наранява, мачка, заплашва. Жертвата не носи отговорност за страданието си.

Смятам, че по-скоро е демотивираща нагласата на обществото спрямо жертвите на насилие. Все още те носят по-голяма вина от насилника си. Ние много обичаме да пазим и да се грижим за нашите насилници. Този стереотип трябва да се пречупи. Освен това, тъй като имаме много висок праг на търпимост към насилието, често една жертва сама не осъзнава, че е такава. Затова образованието по темата е от изключителна важност и под ”образование“ имам предвид, че трябва темата да бъде изучавана още в училищна възраст.

Колко трудно беше да застанете с лицето си и да разкажете от първо лице за сблъсъка с тормоза?

За всеки човек, минал през физическо или психическо насилие, е изключително трудно да говори за това, особено публично. На мен ми отне много време да се осмеля да разкажа, но го направих, защото чувствах, че е необходимо да го направя. Когато видиш, че някой е успял да се справи с нещо, това те вдъхновява и те кара да вярваш, че и ти ще се справиш. Аз знаех, че има много хора, които се нуждаят от моята история с щастлив край и се оказах права. 

Какво Ви накара да напишете "Новата прическа на Вики"?

"Новата прическа на Вики“ е книга-изповед. Роди се от болката ми с мисия. Когато завърших последните редове се разплаках, както когато виждаш новороденото си бебе за първи път и знаеш, че вече никога нищо няма да бъде същото. Когато за първи път я хванах в ръцете си си казах, че дори да помогне само на един единствен човек, ще е имало смисъл. А до този момент тя помогна на много, много повече. Това е един от най-важните и смислени проекти в живота ми и съм щастлива, че го направих.

Колко голяма е вината на обществото в задълбочаването на този проблем? Къде е границата между широко затворените очи, токсичното схващане, че онова, което става вкъщи, остава вкъщи и “не е наша работа”? Има ли изобщо такава граница и кога трябва да се намесим?

Когато си свидетел на несправедливост и не се намесиш, заемаш страната на злото. Обществото има огромна роля. За момента схващането, че домашното насилие е семеен, а не обществен проблем е много зловредно. Ние не спираме да повтаряме, че семейството е най-важната клетка на едно общество и въпреки всичко затваряме очите си, когато в тази клетка атмосферата е болна и някой бие, унижава и доста често убива другия.

Когато има насилие и сме свидетели, трябва да се намесим при всички положения. Насилието е престъпление, не е „семеен въпрос.“ Когато има посегателство над личността, няма нищо по-обезкуражаващо за жертвата от това насилникът ѝ да не бъде осъден. И не само от обществото, а и от политиките и институциите. Едното не може да работи пълноценно без другото.

Защо липсва държавна политика за решаването на този проблем? Бяха направени опити за промени в Закона за домашното насилие, които обаче не минаха в отишлия си парламент. Колко важна е превенцията и какво

В момента липсва държавна политика, защото липсва и натиск от обществото, за да има такава, а тези дълго чакани изменения и промени не се случват, защото на определени хора не им е достатъчно важно. Смятам, че това е очевидно. Масово се шири нелепото схващане, че законодателните промени, свързани с домашното насилие ще донесат нещо много страшно на българския народ. Темата се отклонява в съвсем друга посока и се преплита с неверни теории, които са вменени на българина през последните години без никакви доказателства или реални обосновки.

Няма как, докато политици обслужват интересите на определени маси, в името на това да спечелят гласоподаватели, да очакваме адекватни промени. Както казах преди малко, обществото и политиката са взаимосвързани. За мен ключовата дума за промяна на статистиката, свързана с домашното насилие е „образование“ във всичките му възможни аспекти.

Джесика Вълчева