Идеята за т.нар. „центрове за връщане“ се превърна в една от основните посоки на новата миграционна политика на ЕС. Тя е заложена в наскоро договорения Регламент за връщането.
„Трябва да създадем центрове за репатриране в трети държави, както и други иновативни решения извън Европа. Работим усилено по това“, заявиха по-рано този месец италианският премиер Джорджа Мелони и датският ѝ колега Мете Фредериксен.
Общо 19 държави от ЕС подкрепят подобен подход. През юни те изпратиха общо писмо до европейските лидери, в което настояха за разработването на такива решения.
Темата ще бъде сред основните въпроси на следващото заседание на Европейския съвет.
Какво представляват центровете за връщане
Това са съоръжения в държави извън ЕС, в които могат да бъдат изпращани хора без законно право да останат на европейска територия. Те могат да бъдат прехвърлени там дори ако нямат никаква връзка със съответната държава.
Центровете могат да служат като транзитни места, в които мигрантите чакат връщането си в страната на произход.
Възможен е и модел, при който хората остават в третата държава без гаранция, че впоследствие ще бъдат репатрирани.
Самият термин „центрове за връщане“ не присъства в текста на регламента. Законодателството обаче позволява ЕС или отделни държави членки да сключват споразумения с трети страни за създаването на подобни съоръжения.
Италия вече опита сходен модел в Албания. Центровете там заработиха през октомври 2024 г. и първоначално трябваше да приемат кандидати за убежище, спасени или прихванати в морето от италианските власти.
След серия съдебни спорове правителството на Мелони промени предназначението им през март 2025 г. Те започнаха да се използват и за задържане на мигранти, за които вече има решение за връщане.
Албанският модел обаче не е класически „център за връщане“, защото управлението остава в ръцете на италианските власти. Италия носи и отговорността за окончателното репатриране.
Уганда и Руанда сред обсъжданите държави
Германия, Австрия, Дания, Гърция и Нидерландия потвърдиха, че водят преговори за създаване на подобни центрове извън ЕС.
Целта е първото партньорство да бъде договорено до края на 2026 г., а споразумението да бъде подписано в началото на 2027 г., съобщава Euronews, позовавайки се на дипломатически източник.
Според гръцкия вестник „Катимерини“ петте държави вече водят напреднали разговори с Уганда. Планът предвижда съоръжението да започне работа през следващата година. Правителствата не потвърждават информацията с аргумента, че публичността може да попречи на преговорите.
Обсъжда се и Руанда. Именно там Великобритания планираше да изпраща кандидати за убежище, докато молбите им бъдат разглеждани. Проектът беше прекратен след продължителни съдебни спорове и смяната на британското правителство.
Министрите по миграцията на петте европейски държави трябва да обсъдят напредъка на среща в Копенхаген на 4 септември.
Сред потенциалните държави домакини беше споменаван и Узбекистан. Властите в Ташкент обаче отрекоха пред Euronews да се водят преговори за център за връщане.
Сериозни правни препятствия
Един от основните проблеми е защитата на човешките права.
Комисарят по правата на човека на Съвета на Европа Майкъл О'Флеърти призова Германия, Австрия, Дания, Гърция и Нидерландия предварително да оценят всички рискове от бъдещите споразумения.
Новият европейски регламент предвижда подобни договорености да бъдат сключвани само с държави, които спазват международните стандарти за правата на човека и принципа за забрана на връщането на хора там, където са изложени на риск от преследване или малтретиране.
Подобни проблеми вече провалиха британския план за Руанда. През ноември 2023 г. Върховният съд на Великобритания реши, че страната не може да бъде смятана за достатъчно безопасна за прехвърляне на кандидати за убежище.
Италианският модел в Албания също попадна в съдебна задънена улица. Италиански съдии оспориха определянето на държави като Бангладеш и Египет за „безопасни“, което беше основа за ускорено разглеждане на молбите за убежище.
Свързани с албанските центрове дела вече стигнаха до Съда на ЕС. Един от ключовите въпроси е дали Италия може да изпраща извън територията на Съюза човек, за когото има заповед за задържане.
Огромни разходи, малко преместени мигранти
Съмненията не са само юридически. Предишните подобни проекти се оказаха изключително скъпи и с ограничен практически ефект.
„Предишният опит с изнасянето на миграционното управление извън Европа беше изключително скъп, оспорван по съдебен път и много ограничен от оперативна гледна точка“, коментира пред Euronews Давиде Коломби от Центъра за европейски политически изследвания в Брюксел.
Великобритания инвестира значителни средства в плана си за Руанда, но преди прекратяването му едва четирима души доброволно бяха преместени в страната.
Италия първоначално прогнозираше, че центровете ѝ в Албания ще приемат около 3000 мигранти месечно. От превръщането им в центрове за депортация през март 2025 г. досега там са били настанени едва около 500 души.
Общата стойност на италианския проект надхвърля 670 млн. евро. Според изследване на италиански университет задържането на мигранти в центровете в Албания излиза значително по-скъпо, отколкото ако те бъдат настанени на територията на Италия.
Въпреки това все повече европейски правителства настояват моделът да бъде изпробван. Според поддръжниците му юридическите и практическите препятствия могат да бъдат преодолени. Досегашният опит обаче показва голяма разлика между политическите обещания и броя на хората, които действително могат да бъдат върнати чрез подобни центрове.
