1980-те бяха особено време за старите прогресив рок банди, които разклатиха тектонично света в първата половина на 1970-те. Някои просто приключиха с музиката, а други прегърнаха синтетично-радиофоничния звук на новата декада – силно омекотили авангардните си музикални търсения. Yes например зазвучаха като The Police, Emerson, Lake & Palmer вече ги нямаше, а музиканти, преминали през светата троица King Crimson, Yes и ELP, създадоха синтезаторно ориентирания поп-рок проект Asia, макар и да не изоставиха изцяло своята виртуозност.
Робърт Фрип обаче е замесен от различно тесто. След убийствения албум “Red” през 1974-та той разпусна King Crimson и колаборира с различни музиканти в силно експериментални записи – включително с Брайън Ино, Дейвид Боуи и Питър Гейбриъл. Запази интереса си към нестандартното звучене, асинхронно музициране и музикални експерименти. Работата му с Гейбриъл го срещна с басиста Тони Левин. С присъединяването на китариста и певец Ейдриън Белу от групите на Франк Запа и Дейвид Боуи, и стария колега на Робърт Фрип – Бил Бръфърд, зад барабаните, китаристът реши, че това ще e реинкарнацията на King Crimson. Квартетът, за разлика от повечето други големи от прогресив сцената от 1970-те, задълба в авангардизма, като използва възможностите на новите звуци и технологии по експериментален и неочакван начин. Издадоха три албума и пак се разделиха за цели 10 години до 1994 г. Но това е друга музикална приказка.
Именно Тони Левин и Ейдриън Белу решават да върнат към живот песните на групата от онези три албума. След разпадането на King Crimson, Робърт Фрип не излиза на сцена, барабанистът Бръфърд се пенсионира и двамата "оцелели" се обръщат към услугите на китарния майстор Стив Вай и виртуозния барабанист на Tool Дани Кери – самият той голям фен на King Crimson.
Групата взима името на втория албум на състава през 1980-те – “Beat”, и прави изключително успешно турне в Щатите преди година. А тази година Beat долетяха и в Европа.
Зала 1 на НДК се запълва предимно от хора над 40-те си години, но прави впечатление присъствието и на музиканти от съвременната рок сцена – хора от Odd Crew, Muddy, Млък!, дошли, за да попият за пръв път на живо у нас музиката на една от най-влиятелните и неконвенционални групи на експерименталната сцена.
Познатият слон виси на бекдропа над сцената, зазвучава интро и един след друг четиримата заемат местата си. “Neurotica” е музикално-нервозно начало и става ясно какво ще чуем тази вечер – експресивен и втежнен прочит на песни, записвани преди повече от 40 години.
Звукът е впечатляващ и подчертава прецизността на музиката, която ни залива от сцената. Beat не разчитат на пищно визуално шоу, освен на няколко прожектора. Другаде е акцентът – изключителните композиции, които държат под напрежение слушателя, особено ако е незапознат и неподготвен. Музиката на King Crimson никога не е подлежала на стандартни радиофонични схеми. Атонални пиеси, неочаквани акорди, неравноделно темпо, джаз метъл ръченици.
Тони Левин
Тони Левин сменя патентования си чапман стик – бас инструмент, който е просто един широк гриф, с класическа бас китара, като ту свири с пръсти, ту с приставки и придава перкусионно звучене на инструмента. Той е един от най-знаковите и обичани бас китаристи в последните над 50 години.
Ейдриън Белу сякаш не е мръднал през годините, освен че е леко посивял. Стойката му, свиренето и най-вече гласът са непокътнати от времето.
Ейдриън Белу
Докато Ейдриън никога не е бил типичният рок китарист и движенията му на сцената по-скоро смущават публиката, Стив Вай прави свиренето на китара да изглежда секси. И сякаш е единственият от четиримата, който се е облякъл в духа на епохата на песните – с торбест шлиферен панталон, сламена шапка и ярка риза. През цялото време следва посоката, зададена от гения на Робърт Фрип, и се придържа към неговото китарно звучене.
Дани Кери също прави своеобразен поклон към предшественика си Бил Бръфърд. Вместо исполинското блъскане, което познаваме от Tool, тук барабанистът превключва темпото с лекота и деликатна прецизност.
Дани Кери
Целият концерт звучи като решаване на изключително сложно математическо уравнение – от онези с много квадратни корени и няколко неизвестни. В началото звучат по-спокойни пиеси – “Neal and Jack and Me”, “Heartbeat”, “Sartori in Tangier”, преди да ни залеят с рядко свирени от оригиналната група парчета. И мощно закриване на първата част с ураганната “Larks' Tongues in Aspic (Part III)”.
В антракта се виждам с приятели, с които често си говорим именно за King Crimson. Впечатлени, вдъхновени, със светнали погледи, обсъждат изумителното шоу, на което сме свидетели. Политологът Явор Сидеров със смях отбелязва, че „на една сцена са излизали Тодор Живков и King Crimson, макар и с някакви си 40 години разлика“.
Стив Вай
Във втората част на концерта Beat се обръщат към по-яростно звучене. “Sleepless” звучи почти метъл. Е, метъл, изсвирен от джаз музиканти. В наскорошно интервю Тони Левин посочи, че умишлено са втежнили аранжиментите на песните. С изключение на нежната “Matte Kudasai”, следват взрив след взрив след взрив. Авангардната “Elephant Talk”, мелодичната “Three of a Perfect Pair” и шизофренната “Indiscipline” закриват стандартния сет. В оркестрината неиздържащ напрежението фен е скочил и танцува гротескно, докато снове пред целия първи ред.
Бис. Ейдриън Белу отправя поклон към двамата главни отсъстващи – Бил Бръфърд и Робърт Фрип. Огнената лудост “Red” изстрелва фенове от седалките и се скупчваме пред сцената, някои танцуващи, други отдадени на ритуално куфеене. Успокояване на топката с финалната “Thela Hun Ginjeet”. Благодарности, овации, викове. Тони Левин вади отново фотоапарата си и снима развълнуваната тълпа пред него. А след концерта двамата ветерани са истински, земни, любезни и търпеливи с шепата фенове, които ги чакат на служебния вход. Пишещият тези редове е сред тях, а на грамофона се върти плочата от разписаното току-що копие на “Discipline”.
Снимки: Орлин Николов за Fest Team
