СТАРЦИ В КАФЕНЕТО

В памет на Иван Генов

...и все пак времето, когато беше млад,
изглежда вчера...
Константинос Кавафис

Забравят за треперещите колене,
а залезът налива вино в празните им чаши
и идват спомените – подивели в самотата си коне –
и те ги яздят и не може нищо пак да ги уплаши.

На водопой ги водят, но са мътни извори сълзящите очи,
юзда ли, изтървана ли лъжичка звънна;
човек наесен може сам и летен хълм да изкачи,
но вече зима е... И всяка утрин – все по-сънна.

Не се и бръснат вече – днес светът за тях e там,
в напуканото огледало,
и молят се: да не дочакат, да не видят някой ден
как – с тях ведно! – и то най-сетне на парчета се е разлетяло.

Деца играят вън и снежна топка – бяла лястовица – нокти
в зида забие. И поредният ездач лети по пътя заледен,
по който, сам понесен от валкириите към Еден,
ще изоставиш тоя свят жесток ти.

Кирил Кадийски