Светът потъва в дълг, какъвто не е виждан досега

Последната новина от САЩ – преминаването на прага от 38 трилиона долара национален дълг – е само върхът на айсберга.

Истината е, че светът като цяло върви към рекордно ниво на задлъжнялост, надхвърляща 330% от глобалния БВП.

Американският случай е символичен: доларът е резервната валута, а американските облигации – гръбнакът на финансовата система. Но проблемът е глобален. Еврозоната, Япония, Китай – всяка от тези икономики носи собствена дългова тежест с различни проявления, но една и съща същност. В Европа средният държавен дълг е около 90% от БВП, като Италия е над 140%, Франция и Испания над 110%, а Германия – за първи път от десетилетия – премина 70%. Япония стои на своята крайност: над 250% от БВП, което я прави най-задлъжнялата развита икономика в света.

Китай, макар официално с по-нисък държавен дълг (около 80%), има огромни скрити задължения в провинциалните власти и държавните предприятия. Според Institute of International Finance общият дълг надхвърля 290% от БВП.

Задава ли се нова световна дългова криза?

На този фон САЩ вече не изглеждат като изключение, а като част от новата норма – свят, в който държавите живеят с дълг, който никога няма да бъде изплатен. Това, което преди изглеждаше като временна стратегия, днес е официална доктрина.

Централните банки нямат изход – те трябва да поддържат системата в равновесие чрез постоянен поток ликвидност, ниски реални лихви и контрол върху доходността на облигациите. В противен случай цялата конструкция ще се срине под собствената си тежест.

Парадоксът на растежа чрез дълг Светът се опитва да расте, използвайки инструмент, който в дългосрочен план подкопава самия растеж. Дългът днес не е двигател на продуктивни инвестиции, а начин за избягване на рецесия – форма на отложена болка. Както показва историята, тази болка винаги се връща внезапно. Големите дългови кризи започват не с фанфари, а с тишина – с леко покачване на доходността, със свиване на ликвидността, с усещането, че „някой“ изведнъж иска по-висока премия за риск.

Уроците на миналото

* 1987 г. – прекомерният ливъридж води до срив на пазарите.

* 1997 г. – Азия е ударена от внезапно оттегляне на капитали.

* 2008 г. – светът плаща цената за десетилетие на лесен кредит.

Всяка криза има различно лице, но една и съща природа: твърде много дълг, твърде бърз растеж, твърде евтини пари. Разликата днес е, че всички са задлъжнели едновременно – правителства, корпорации, домакинства. Това прави системата по-малко устойчива на шок. Америка, Европа, Китай – три версии на една и съща зависимост В САЩ над 8 трилиона долара от дълга са с падеж до една година. При средна лихва от 5%, това означава стотици милиарди долари годишно само за рефинансиране.

Федералният резерв, който доскоро беше основен купувач, днес намалява баланса си – и пазарът трябва да поеме повече дълг точно когато централната банка се отдръпва. Тази динамика е неустойчива: рано или късно пазарът ще поиска по-висока доходност – и това ще удари не само САЩ, а целия свят.

В Европа положението е пъстро, но тревожно. Италия и Франция буквално висят на ръба на фискалната дисциплина, а Германия вече увеличава разходите си за отбрана и енергийна трансформация.

ЕЦБ е в капан: ако задържи лихвите високи – рискува рецесия; ако ги понижи – стимулира инфлация. Китай пък е в собствена криза – структурна, не номинална. Местните власти финансираха инфраструктура и строителство чрез кредити без реална възвръщаемост. Икономиката изглежда стабилна на повърхността, но под нея се крие планина от нефункциониращи кредити.

Забавянето там вече не е циклично, а системно.

Финансова гравитация нула

Истинската опасност не е внезапен колапс, а бавна ерозия – натрупване на напрежение, което постепенно изчерпва ефективността на паричната политика. Централните банки са в капан: всяко понижение на лихвите поддържа балона жив, всяко повишение го заплашва. Светът се движи, но не напред.

Дългът като данък върху бъдещето

Глобалната икономика навлиза в епоха, в която числата изглеждат големи, но възможностите – все по-малки. Дългът вече не е просто счетоводна величина, а колективна проекция на вярата ни в бъдещето. Проблемът е, че този оптимизъм се изчерпва.

Когато лихвите надхвърлят темпа на растеж, математиката се обръща: системата не може да се самоподдържа без нови дози ликвидност. Това е началото на края на ерата на „лесните пари“ – и на илюзията, че дългът е безкраен ресурс.

След десетилетие на рекордни фискални стимули и парична експанзия, следващата криза вероятно няма да бъде катастрофална, а изтощителна – бавен, кумулативен спад на продуктивността, реалните доходи и доверието. Дългът е забавен данък върху бъдещето – и колкото повече го трупаме, толкова повече изяждаме от растежа, който все още не сме постигнали.