Франция отново в кризисен режим. Какви са опасностите?

С поредното правителство на ръба Франция сякаш е станала неуправляема. В понеделник Франсоа Байру, по-малко от година след встъпването си в длъжност, изглежда готов да стане четвъртият министър-председател, който си тръгва само за 20 месеца. Съдбата му сега зависи от вот на доверие в парламента. Ако той бъде загубен, това ще затвърди рекорд в рамките на Петата република и ще остави президента Еманюел Макрон по-слаб от всякога, пише CNN.

Байру поиска гласуването, за да прокара непопулярен план за спестявания в размер на 44 милиарда евро. Той включва премахването на два официални празника и замразяване на разходите. Байру заявява, че това е въпрос на „национално оцеляване“ и предупреждава, че Франция трябва да овладее нарастващия си дълг, тъй като „в продължение на 20 години всяка час от всеки ден и всяка нощ дългът расте с още 12 милиона евро“.

Тези думи може да звучат преувеличено, но целят да подтикнат раздробената политическа класа на страната към спешни действия. Въпреки това именно бюджетната реформа свали предшественика му Мишел Барние. Европейският съюз го познава като главния преговарящ, който успя да държи блока обединен след мъчителното гласуване на Великобритания за напускане на ЕС през 2016 г. Като премиер той издържа едва три месеца и не успя да изкачи далеч по-стръмната планина да убеди французите да приемат сериозни съкращения на разходите.

Докато Франция потъва в политическа нестабилност, разходите ѝ за заеми растат. Доходността по 10-годишните облигации вече е по-висока от тази на Испания, Португалия и Гърция – страни, които някога бяха в сърцето на дълговата криза в еврозоната. Те сега се доближават до нивата на Италия.

Икономиката е под нарастващ натиск, което противоречи на образа на силна Европа, който Макрон се опитва да проектира.

И все пак настоящата нестабилност може да се проследи до драматичното решение на Макрон да свика предсрочни избори миналата година. Той беше подразнен от забележителните резултати на крайнодясната партия „Национален сбор“ (Rassemblement National) на Марин Льо Пен на европейските избори през май 2024 г. Френският президент наложи парламентарен вот, при който собствената му партия загуби места в полза на крайната десница и крайната левица. В резултат Франция остана с разделено Народно събрание.

Но не беше задължително да стане така. Петата република, основана от президент Дьо Гол през 1958 г., беше създадена, за да сложи край на хроничната нестабилност, която мъчеше Третата и Четвъртата република по-рано през ХХ век. Новата конституция даде широки правомощия на изпълнителната власт и въведе мажоритарна система, за да се избегнат краткотрайни правителства. В резултат десетилетия наред две основни партии – отляво и отдясно – се редуваха във властта.

Макрон разби този ред през 2017 г., като стана първият президент, избран без подкрепата на някоя от двете основни утвърдени партии. Преизбран през 2022 г., той скоро изгуби парламентарното си мнозинство, докато избирателите се насочиха към крайните партии. Последваха две години на крехко управление, в които Макрон многократно беше принуден да прибягва до член 49,3 от конституцията – прокарвайки законодателство без гласуване, което все повече дразнеше опозиционните депутати и голяма част от френската общественост.

На предсрочните избори през 2024 г. левицата спечели най-много места на втория тур, но отново не постигна мнозинство, след като крайната десница доминира първия тур. Техните надежди да съставят малцинствено правителство рухнаха, когато Макрон отказа да приеме техния кандидат за министър-председател. За разлика от Германия или Италия, Франция няма традиция в изграждането на коалиции, тъй като политиката ѝ е била оформяна повече от 60 години от система, доминирана от президентството.

Какво следва?

Ако Байру падне, натискът върху Макрон да подаде оставка ще се засили, въпреки че той се е заклел да изкара мандата си. Крайнодясната лидерка Марин Льо Пен настоява да разпусне парламента, но нови избори почти сигурно биха засилили партията ѝ и още повече биха фрагментирали парламента. Друга възможност е Макрон да назначи служебно правителство, докато избира наследник. Сред фаворитите са министърът на въоръжените сили Себастиен Лекорню и министърът на правосъдието Жералд Дарманен. За всеки нов премиер обаче постът ще бъде „отровна чаша“.

Проблемът е, че след три провалени центристки министър-председатели опозицията няма желание да даде шанс на още един. Крайната десница и крайната левица вече обявиха, че веднага ще поискат вот на недоверие. Друга възможност би била назначаването на премиер от друга политическа група, но избор на десен кандидат ще бъде блокиран от левицата и обратно.

Политическият климат е мрачен. В случай на нови предсрочни парламентарни избори, последно проучване на Elabe показва, че „Национален сбор“ ще излезе начело, левицата ще е втора, а центърът далеч назад.

Мнозина вече приемат, че крайната десница в крайна сметка ще вземе властта – ако не сега, то на президентските избори през 2027 г. Но очакванията са, че това няма да реши кризата. Доверието на обществото към политическата класа е рухнало, а гневът ще излезе по улиците на 10 септември с национални протести под лозунга Bloquons tout („Блокираме всичко“).

Всичко това идва в най-неподходящия момент – с бушуващи войни в Украйна и Близкия изток. Нестабилността в Париж е подарък както за руския президент Владимир Путин, така и за американския му колега Доналд Тръмп, които с удоволствие подиграват слабостите на Европа.

Доминик Моази, старши анализатор в парижкия мозъчен тръст Institut Montaigne, казва, че не може да си спомни момент на толкова дълбок застой в Петата република.

„Дьо Гол оцеля след опити за убийство, имаше Алжирската война, през май 1968 г. лозунгът беше ‘la France s’ennuie’ (Франция скучае). Но днес Франция е разочарована, яростна, пълна с омраза към елита“, казва той пред CNN.

„Звучи така, сякаш промяната на режима е неизбежна, но не виждам как ще стане и кой ще свърши работата. Ние сме във фаза на преход между система, която вече не работи, и система, която никой не може да си представи“.

Дьо Гол беше президентът, който въпреки оплакванията си за сиренето, донесе период на относителна стабилност през 1958 г. с началото на Петата република. Въпросът сега е дали Макрон ще бъде президентът, който я приключи.