В полицейските архиви тези хора престават да бъдат личности. Те се превръщат в служебни определения – „неизвестен труп“, „неустановена самоличност“, „неидентифицирано лице“.

 

Причините са различни.

 

Понякога човекът няма документи за самоличност. Понякога тялото е открито месеци след смъртта, когато разпознаването вече е почти невъзможно. В други случаи липсват близки, които да подадат сигнал за изчезването му, или човекът отдавна е прекъснал контакт със семейството си.

 

За институциите това е сложна експертна задача.

 

За едно семейство това може да бъде последният шанс да разбере какво се е случило с неговия близък.

 

Две системи, които трябва да се срещнат


Всъщност съществуват две различни категории случаи.

 

От едната страна са хората, обявени за издирване.

 

От другата – неидентифицираните тела.

 

Логичното очакване е тези две системи постоянно да се сравняват помежду си.

 

Но публична информация за това как точно се случва този процес в България почти липсва.

 

Извършва ли се автоматично сравнение между всички сигнали за изчезнали хора и всяко ново неидентифицирано тяло?

 

Колко често старите случаи се преглеждат повторно?

 

Колко самоличности са установени години след откриването на тялото?

 

Това са въпроси, на които институциите досега не дават публични отговори.

 

ДНК – последната надежда


През последните две десетилетия криминалистиката се промени изцяло.

 

Днес идентификация може да бъде направена чрез ДНК анализ, стоматологични експертизи, сравнение на медицински данни, анализ на лични вещи, белези, импланти или международен обмен на информация.

 

Технологиите дават възможност случаи, смятани за безнадеждни, да бъдат разрешени години по-късно.

 

По света именно благодарение на повторни ДНК анализи са идентифицирани хора, които десетилетия наред са били известни единствено като „неизвестен мъж“ или „неизвестна жена“.

 

Това поражда и въпроса доколко подобни възможности се използват системно и у нас.

 

Има ли национална база данни, в която регулярно се сравняват ДНК профили на неизвестни тела с проби, предоставени от семейства на изчезнали хора?

 

Колко семейства в България изобщо са дали доброволно генетичен материал в опит да открият своите близки?

 

Морето, реките и горите – местата, където започват най-трудните разследвания


Едни от най-сложните случаи възникват по Черноморието.

 

Почти всяко лято морето изхвърля тела на удавени хора. Част от тях са туристи. Други са чужди граждани. Има случаи на хора, изчезнали при инциденти, както и такива, за които никой никога не е подал сигнал за издирване.

 

Идентификацията невинаги е лесна.

 

Продължителният престой във водата често затруднява експертизите, а когато липсват документи или близки, процесът може да продължи дълго.

 

Подобни случаи има и във вътрешността на страната – в планински райони, гори, изоставени сгради и труднодостъпни местности, където човешки останки понякога се откриват години след смъртта.

 

Тогава разследването започва почти от нулата.

 

Първият въпрос вече не е кой е извършителят.

 

Първият въпрос е:

 

Кой е този човек?

 

Най-незабелязаните изчезвания


Има хора, чието изчезване почти не достига до новините.

 

Възрастни хора с деменция, които напускат дома си и не успяват да намерят обратния път.

 

Самотно живеещи хора, чието отсъствие остава незабелязано със седмици.

 

Бездомни.

 

Хора без постоянен адрес.

 

Хора, прекъснали връзка със семействата си преди години.

 

Ако някой от тях бъде намерен мъртъв далеч от мястото, където е живял, понякога няма кой да каже името му.

 

Така един човек изчезва два пъти.

 

Първо от живота.

 

После от паметта.

 

Между надеждата и истината


Най-тежкото изчезване не винаги е това, при което човекът никога не е намерен.

 

Понякога най-тежката трагедия е, когато отговорът вече съществува – в съдебномедицински протокол, в полицейски архив, в лаборатория или в база данни – но никога не достига до хората, които чакат.

 

За едно семейство неизвестността често е по-болезнена от най-тежката истина.

 

Защото докато няма име, няма и край.

 

Няма място, на което да запалиш свещ.

 

Няма гроб, пред който да сведеш глава.

 

Няма сбогуване.

 

И може би именно това е най-голямата трагедия на изчезналите хора – че понякога те остават между два свята. Нито живи в очите на близките си, нито окончателно намерени от държавата.

 

Докато това се случва, стотици семейства в България ще продължат да живеят с един и същ въпрос, който не остарява с времето:

 

Къде е?

 

 

Ако сте пропуснали първата част от поредицата – „Изчезналите без следа: Стотици семейства чакат отговори, които може никога да не дойдат“ – в нея разглеждаме как започва издирването, как едни случаи се превръщат в „студени досиета“ и защо толкова много семейства продължават да чакат отговори години наред.