„Ужасната уязвимост“ на България спрямо съседна Турция

Така започва статия на Osservatorio Balcani e Caucaso Transeuropa (OBC Transeuropa или OBCT) – онлайн вестник, базиран в Тренто, Италия, и специализиран за Югоизточна Европа.

14 октомври 2016 г., два през нощта. Български и румънски митнически служители, разположени на граничния пункт Русе-Гюргево на Дунав, проверяват камион с ремарке, идващ от Турция. По време на проверката в превозното средство откриват скрито пространство. Вътре има девет души, които се опитвали да преминат границата, за да достигнат Германия /става ясно по-късно/.

Сред деветимата е и Д., турски гражданин, журналист, бягащ от кампаниите за репресии, започнали в Турция след неуспешния преврат на 15 юли 2016 г. срещу президента Реджеп Тайип Ердоган. След като е спрян, Д. се опитва да потърси защита от българските власти, които обаче в нарушение на националните закони изглежда правят всичко, за да игнорират искането и да го изпратят възможно най-скоро обратно в Турция. В ранната сутрин на 15 октомври, малко над 24 часа след ареста му, Д. с белезници е отведен до българо-турската граница на Капитан Андреево и предаден на турските полицейски сили.

На 20 юли миналата година Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) изрази позиция по този противоречив епизод, осъждайки България на глоба от 15 000 евро за това, че не е успяла или е избегнала да защити правото на Д. да разгледа молбата му за убежище, които по този начин той е разкрит.

Решението на ЕСПЧ предоставя много допълнителна информация по въпроса. Д. (името на главния герой на историята никога не се споменава изцяло), роден през 1985 г., работи като кореспондент от град Бозова за вестник „Заман“ и агенция „Чихан“, и двете са част от Feza Media Group, свързана с фигурата на религиозен водач Фетхулах Гюлен, според турските власти, организаторът на опита за преврат през юли 2016 г.

През март 2016 г., след като редакционната група бе поставена под правителствен контрол чрез съдебно решение, Д. беше уволнен, а журналистическата му карта беше изтеглена. След неуспешния преврат, според Д., полицията е започнала да го търси и за това той е сменил адреса си, като накрая е решил да напусне страната и да потърси убежище в Германия през Балканския полуостров.

Следователно Д. първоначално не е възнамерявал да търси закрила в България, но веднъж спрян от полицията в Русе, той многократно изразява опасенията си относно перспективата да бъде репатриран, молейки да говори с адвокат и да му бъде предоставен достъп до преводач , но и двете искания са отхвърлени.

Според съда, „поради прибързаността [при репатрирането на Д.] и неспазването на законовите процедури, Д. е лишен от необходимата оценка на риска, свързан с предаването му на турските власти“. Освен това заповедта за депортиране е представена на Д. само в българска версия, без превод, което прави невъзможно както разбирането на случващото се, така и обжалването.

Следователно самата ЕКПЧ единодушно постанови, че България нарушава както член 3 (забрана за изтезания, нечовешко или унизително отношение и наказание), така и член 13 (право на ефективно средство за защита) от Европейската конвенция за правата на човека, като осъжда страната да компенсира журналиста.

Междувременно Д. беше осъден на седем години и половина затвор през декември 2019 г., обвинен, че е част от терористичната организация на Гюлен, и в момента се намира в затвора в Кандира в очакване на обжалване.

Историята на Д. е част от по-широк контекст, в който след неуспешния преврат през 2016 г. българските власти проявяват изключителна чувствителност и усърдие в отговор на искания за „сътрудничество“ от турска страна при преследване и репатриране на лица, заподозрени за участие в организацията на Гюлен или във всеки случай на противопоставяне на политическия режим на президента Ердоган.

Сътрудничество, което изтласква или нарушава границите на националното и международното право: според разследване на германското списание Der Spiegel, публикувано през септември 2020 г., бившият български премиер Бойко Борисов и бившият главен прокурор Сотир Цацаров са сътрудничили активно с посолството на Турция в София за репатриране на турски граждани, бягащи по политически причини. Тези обвинения обаче последователно се отхвърлят.

Трудно е да се каже със сигурност колко турски граждани са били отхвърлени от България през последните години, тъй като много от тях вероятно са били върнати обратно чрез споразуменията за реадмисия, подписани между Европейския съюз и Турция през март 2016 г.

Според статистиката на столичното министерство на вътрешните работи, отчетена от портала „Свободна Европа“, ако през 2015 г. е имало 49 изгонвания, през 2016 г. те са нараснали до 90, за да достигнат максималната точка през 2019 г. със 108 единици.

В момента в Европейския съд по правата на човека тече друго дело, подобно на това, което се отнася до предприемача Адбула Буюк, който беше екстрадиран набързо от България в Турция на 10 август 2016 г. Буюк също се смята за близък до движението на Гюлен.

Позовавайки се на експулсирането на Буюк, самият Борисов, тогавашен премиер, заяви, че има "неприятното усещане за действие в границите на законността". Докато отрича, че действията на България са продиктувани от необходимостта страната да се "защити" от всякакви нови вълни бежанци от Турция, Борисов говори по времето на "ужасната уязвимост" на България спрямо турския си съсед.

В края на миналия месец темата коментираха в ефира на Дарик Радио Тайфур Хюсеинов от Асоциацията на европейските журналисти и Красимир Кънев от Българския хелзинкски комитет.

Превод и редакция: Веселка Иванова