Евгений Дайнов: Още през 1999 стана ясно, че Путин ще превърне крехката руска демокрация в пълноценна, кървава диктатура

Проф. Евгений Дайнов, "Дойче веле". Заглавието е на редакцията на ФрогНюз.

Не може да има такова нещо като "мека диктатура". Не може да има и "комунистически капитализъм". Всъщност може, но съвсем за кратко. В края на това "кратко" съответната страна неизбежно ще приеме някоя чиста форма на съществуване: диктатурата или ще стане пълна, или ще бъде заместена от действителна демокрация; "комунистическият капитализъм" или ще се върне в ерата на съветската политикономия, или ще мутира в пазарна икономика.

Илюзията, че е възможно сравнително стабилното съществуване на хибридни форми на властово и стопанско устройство, макар характерна по-скоро за началото на този век, продължава да замъглява погледите. А не бива; мина достатъчно време и вече знаем, че диктатурата е диктатура, демокрацията - демокрация, комунизмът - комунизъм и капитализмът - капитализъм.

"Путин е руският Мусолини"

През есента на 2004 година Збигнев Бжежински бе видимо вбесен от безкрайния брой западни анализатори, които обявяваха режима в Русия за нова, никога невиждана форма на някакъв прогресивно-демократичен мек авторитаризъм. Дори се опитваха да правят кариери, измисляйки му все по-дълги и неразбираеми имена. Спрете се, изрева тогава старият лъв в "Уолстрийт Джърнъл

". В Русия се гради фашистки режим, а Путин е руският Мусолини, гласеше позицията му. 

Нададох ухо. Вече бях писал подобни неща - от момента, в който Владимир Путин разкри своята същност с една реплика, насочена към чеченците. "В сортире их замочим!" - това изтърси на 24 септември 1999 година Путин, тогава още премиер. Пет години преди статията на Бжежински.

Путин вече беше пратил свои агенти да взривяват жилищни сгради в руски градове, та да обвини за това чеченците и да стартира Втората чеченска война. От този момент нататък беше ясно (поне за мен): Путин е представител на онази сплав между бандит и милиционер, която по онова време изплуваше на повърхността в бившия Съветски съюз. Оттук нататък нямаше никакво съмнение, че той ще превърне крехката руска демокрация в пълноценна, кървава диктатура, "безсмислена и безпощадна" като руския бунт, описан от Пушкин в романа "Капитанската дъщеря".

Още на 24 септември 1999 година - преди четвърт век - стана ясно, че ще се стигне до момента, в който някоя жертва на Владимир Путин, в случая Юлия Навалная, ще халоса западните лидери с очевидното: "Имате си работа не с политик, а с кърваво чудовище. Путин е главатар на организирана престъпна групировка".

Аз обаче не бях напълно убеден в правотата на Збигнев Бжежински докато не прекарах сериозно количество време - между 2006 и 2009 година - в наблюдаването на протичането на избори, от името на ОССЕ, в Беларус, Узбекистан и Туркменистан (за изборите в Русия от 2011 година не ми дадоха виза и поради това ги пропуснах). В тези бивши съветски републики с очите си видях как полудемокрации ("меки авторитарни режими" според моите западни колеги) за седмици мутират в пълни диктатури. Опозиционни кандидати се оказваха без регистрация, бяха отвличани, бити и арестувани.

Още помня локвите кръв, разтапящи снега на един тротоар в Минск след жестокия побой над водещия демократичен кандидат за президент и неговото обкръжение, вкл. половин дузина жени. В Узбекистан след мен постоянно се влачеха двойка агенти на КГБ с огромни ушанки на главите. Никой друг нямаше такива шапки и те правеха агентите видими от километри; очевидно бяха някакъв техен си статусен символ. Не съм забравил и как в Туркменистан се наложи показно да избягам от "сянката" си (пак от КГБ), за да му демонстрирам, че ако наистина поискам, той няма никакъв шанс да ме следи целодневно. Чак се разплака, че ако началниците разберат как му бягам, ще го депортират в лагер в пустинята Каракум.

И диктатурата се стовари върху руснаците

Разгръщането на пълноценната диктатура в Русия стана по-бавно. Днес вече знаем причината. Поне от 2006-2007 - т.е. от времето, когато в повечето бивши съветски републики вече се връщаше диктатурата - Путин се готви за война в Украйна. Просто му трябваше повечко време, за да натрупа финансови запаси, да произведе необходимите му оръжия и да подготви населението си да живее във война. Когато тази война започна, диктатурата се стовари върху руснаците без никакво предизвестие или обществено обсъждане.

Същото се случи с полупазарната икономика на Русия. Още в първите години на своето управление Путин подчини тази икономика лично на себе си, макар да не се намесваше силово в стоково-паричните отношения на пазара. След неуспеха на плана "Киев за три дни" обаче руската икономика стремително тръгна по посока на съветския модел, познат отпреди 1990 година. Стигна се до сегашното положение, при което държавата заповядва какви да са цените и какъв да е обменният курс на рублата като също така отнема валутната печалба от уж частните фирми. Из страната вече шестват купони за храна, а централната банка окуражава преминаването към бартерна икономика, като всекидневно свежда на стопанските субекти какво количество банани могат да бъдат обменяни срещу какво количество петрол.

Беше ясно още преди десетилетие и половина: ако тръгнеш да излизаш от диктатура и спреш по средата - не оставаш там. Свличаш се обратно към диктатурата, от която си тръгнал. По този път се плъзнаха страни като Унгария, Сърбия, Азербейджан, Беларус, мюсюлманските републики от Централна Азия и, разбира се, Русия. Успяха да избегнат тази зла участ единствено онези, които криво-ляво акостираха на спасителния бряг на либералната демокрация, включително (и особено криво-ляво) България. По средата няма стабилно състояние; затова се нарича "преход".

Какво се случи в Китай?

По отношение на икономиката особено любопитен е случаят с Китай. Слушахме години наред китайски хвалби от типа: Руснаците тръгнаха към демокрация и си разрушиха икономиката; ние китайците обаче си запазваме комунистическото управление и развиваме успешно капиталистическа икономика. Мои западни колеги отново - както в случая с Русия - развиваха инфантилни теории, според които китайците едва ли не са открили философския камък и успяват да съчетаят бурно развиваща се пазарна икономика с еднопартиен комунистически режим. Не беше толкова отдавна, когато ни убеждаваха, че скоро китайците ще станат световен стопански и политически хегемон.

Което нямаше как да се случи - никога. Още през 2015 година, докато светът се давеше в предсказания за идващата китайска хегемония, дългът само на китайските общини беше над 300 процента от БВП (Гърция фалира при цялостен дълг, равен на около 180 процента от БВП). Това, разбира се, редовите китайци не го знаеха и точно по това време в големите градове бяха започнали да изявяват политически претенции. След едно поколение нормално хранене и след подмяната на велосипедите с японски автомобили, "средната класа" на Китай искаше - не действителна демокрация, а поне да може да гласува за онзи единствен кандидат, който Комунистическата партия предлага на избори. Логиката да искат да гласуват за човек, който и бездруго ще е избран с 90 на сто от гласовете, беше поразителна: ако бъдат допуснати до гласуване, после ще могат да искат разни неща от избрания кандидат. А искането всъщност бе революционно, тъй като в Китай (т.е. без особените зони като Хонгконг) на избори от по-висок ранг от селски или квартални гласуват само и единствено членове на Комунистическата партия. Та към 2015 година вече искаха да могат да гласуват и не-членове.

В тази картина имаше "китайска специфика", но тя демонстрираше отдавна известна универсална закономерност: когато отпуснеш юздите на икономиката, появява се средна класа; а след известно количество години, прекарани във вземане на самостоятелни решения в бизнеса, тази средна класа неизбежно ще поиска да взема решения и в политиката.

Как китайската икономика навлезе в период на упадък

Преди десетилетие пред Китай имаше два пътя: демократизация на управлението, което да последва демократизацията на стопанската инициатива; или втвърдяване на комунистическия режим и възстановяване на директния държавен контрол от комунистически тип върху икономиката.

Китайската върхушка избра връщането към диктаторските времена. Още през 2016 година Си Дзинпин стана пожизнен лидер на Комунистическата партия и следователно на Китай. Установи свиреп контрол върху интернет и върху информационното общуване на китайците със света. Забрани книгата "Мечо Пух". Въведе системата "социален кредит", с която упражнява пълен контрол върху поведението и говоренето на всеки китайски гражданин.

Тоталният контрол неминуемо убива всякаква инициативност, вкл. в икономическата сфера. Отразява се и върху работата на външни инвеститори, върху които се стоварва все по-голям тормоз от страна на държавата - и те напускат. Китайската икономика съвсем очаквано навлезе в период на хроничен застой и упадък. Огромната дългова бомба продължава да цъка, макар за нея никой да не си признава - нито китайците, нито Западът, заради ясното разбиране, че ако дълговата картина стане ясна, ще последва взрив, парчетата от който ще падат върху целия свят. По-добре бавна деградация, за да имаме всички време да реагираме.

Макар да се гордееше, че е избегнал руския сценарий след падането на комунистическата система, днес Китай повтаря деградацията на Русия - обратно към сталинска диктатура. А бъдещето е следното: още от същото. Веднъж установена, една диктатура отговаря на всички възникващи проблеми - вкл. в икономиката - с… още диктатура. Това на свой ред води до още проблеми, още диктатура и още проблеми.

Винаги във всеки момент пред всяка страна стои един основен избор: свобода, мир, развитие и удобен живот за обикновените хора; или подчинение, война, упадък и мизерия за обикновените хора. Няма нито нещо трето, нито нещо междинно, синкретично, синтетично, хибридно или уникално-невиждано. Това стана ясно, надявам се, в последните 15 години. 

Е, има разлика между днес и момента, в който Збигнев Бжежински изригна с онази статия в "Уолстрийт Джърнъл". Путин вече не е руският Мусолини, у мнозина днес той буди спомени за Хитлер. А ролята на Мусолини се поема от Си Дзинпин, засега - само в Китай.