87-годишната жена за Аушвиц: Човек трябва да се бори, за да остане човек и жив

 „Аз съм родена в Унгария. И там съм израснала. Когато бях на 14 години, това беше през 1944 г., Германия окупира Унгария. Започна война.

Още в родния ми град ни натовариха в конски вагони и тръгнахме без да знаем накъде. Ние нямахме представа, че има Аушвиц. Не бяхме и чували… И по едно време гледаме от прозорчето на вагона, че ни карат на запад. И по едно време стигнахме до предградието на Виена.

И ни изкараха на една площадка там, и казаха – отделно жените, отделно мъжете, в редици по 5. И аз тогава видях за последен път баща ми. Дори нямахме време да кажем довиждане.

Ние с баба ми и майка ми се наредихме при жените, минавахме пред една комисия от немски офицери и те сочиха кой е подходящ за работа и кой не. И тогава баба ми беше отделена от нас, а ние с майка ми попаднахме в групата на тези, които ще работят.

След това ни закараха в една баня, там ни подстригаха, свалиха ни всичко и ни дадоха някакви раирани дрехи. Така започна животът в концлагер.

Гладувахме. Направо гладувахме. Носеха сутрин някаква кафява течност, уж кафе с едно парче хляб. На обяд някаква супа.

Стигнахме до един друг концлагер, близо до полската граница и там пак ни проверяваха. След дълго пътуване всички бяхме отслабнали. Аз бях с най-близката ми приятелка и майка й. Ние бяхме вече толкова слаби и казаха, че не сме подходящи за работа. Тогава аз зад гърба на немските войници се промъкнах при майка ми. Немските войници ни забелязаха и започнаха да ни бият с гумени палки. Обаче те тръгнаха и аз пак се промъкнах при майка ми.

Приятелката ми се изплаши и не дойде с мен. После разбрахме, че тези които са били неподходящи за работа, са ги натоварили в един бракуван кораб и са ги потопили в морето.

Такъв е животът, на косъм някой път. Ако бях се изплашила от гумените палки нямаше да имам смелостта да продължа да се боря за живота си.

Най-страшният момент беше, че не знаехме какво става с близките ни. Нямахме представа. Нямахме представа къде е баща ми. Още в Аушвиц ни обясниха едно, които преди нас са закарани да не мислим, че тези които са отделени от нас още са живи. Те веднага са ги закарали в газови камери. И така разбрахме, че баба и най-близките ми ги няма вече. Това е ужас.

Ние се борихме за живота си. На косъм висеше при всяка проверка можехме да бъдем неподходящи. Никога не знаехме германците какво настроение имат. И понеже бях слабичка, никога не знаех дали няма да кажат, че не съм подходяща за работа.

Към края на войната вече, ние не знаехме – нито знаехме дата, нищо не знаехме. Слушахме немските офицери какво си говорят помежду си и оттам вадихме заключения какво става по света. По едно време над лагера започнаха да летят английски самолети и ние разбрахме, че фронтът наближава. Евакуираха ни и ни закараха посока изток, под строй. Голи, боси, без ядене, а германците ни пазят да не избягаме. По едно време стигнахме до някаква гора и усетихме, че германците ги няма. И си казваме – какво става… значи е краят на войната!

Гледах да забравя. Не исках да се занимавам с това. Гледах да мисля за други неща, да се боря за бъдещето. Нямах баща. Като се върнахме в нашия град, нямахме къде да живеем. Ние имахме една голяма къща и не ни пуснаха вътре.

Дълго време не искахме да приказваме, не искахме да мислим тези страшни неща. Но…животът си върви.

Може би урокът е, че човек трябва да се бори, за да остане човек и жив.