Андрей Чикатило – Ростовския касапин

Ирина Калчева

Чикатило има тежко детство през войната, което оказва влияние върху психиката му – слуховете, че по-големият му брат е умрял от глад и после е бил изяден от съседите си, оставя неизлечим отпечатък в съзнанието му. Той е добър ученик, но не успява да влезе в Московския държавен университет и започва работа като телефонен техник. Първото и определящо сексуално преживяване на 18-годишния младеж е приятелско боричкане с 13-годишно момиче. Докато тя се извива и се бори да се отскубне, той еякулира, което насажда в съзнанието му асоциацията между секса и насилието.

Чикатило се жени през 1963 г., но семейният му живот също е далеч от нормалното – той страда от импотентност и става баща на син и дъщеря като пъха с пръсти спермата си във вагината на съпругата си. След като получава степен по руска литература, той започва работа като учител – от този период датират първите му педофилски посегателства над деца. От 1981 г. нататък като чиновник във фабрика той използва честите си командировки, за да извършва множество убийства на територията на СССР.

Първото си доказано убийство извратенякът извършва на 22 декември 1978 г. в малко миньорско градче край Ростов на Дон, когато прави опит да изнасили деветгодишно момиченце. То се опитва да избяга и вбесеният Чикатило го намушква с нож до смърт. По време на кървавия акт маниакът се възбужда сексуална и еякулира и от този момент нататък той е способен да изпита сексуално удоволствие само ако бие и убива жени или деца. Чикатило не е разкрит, а вместо него за убийството на момиченцето е заловен и екзекутиран друг мъж.

Следващото престъпление на перверзния убиец е чак след четири години, но след това потокът не секва до залавянато му през 1990 г. Равносметката за 1982 г. е седем жертви, повечето от които скитници и бегълци, които той подмамва в гората. През 1983 г. Чикатило напада, изнасилва и убива жени – най-вече проститутки и бездомници, както и деца, без значение какъв е полът им. Схемата на престъплението вече е изградена и издава почерка на убиеца – той не успява да изнасили жертвата, в следствие на което побеснява и я нръгва с нож, докато не издъхне, и чак тогава достига до кулминация. За престъпленията на Чикатило са арестувани редица психично болни и криминално проявени мъже, като някои от тях се самоубиват след „разпитите” в ареста. Милицията разпитва и хомосексуални заподозрени, тъй като голяма част от жервите са момченца. Усилията на силите на реда обаче са напразни и Ростовският касапин взима нови 15 жертви през 1984 г. Целият този ужас се пази в тайна от обществото, защото сексуални посегателства над деца и серийни убийства се случват само в „презадоволените капиталистически общества”.

През същата 1984 г. Андрей Чикатило прекарва три месеца в затвора по обвинение в дребна кражба. Въпреки подозрителното си поведение обаче, той не може да бъде обвинен в серийните убийства, тъй като кръвната му група не съвпада с тази, определена от пробите от спермата на убиеца. Въпреки предположението на съдебните лекари, че той е уникален индивид, чиято кръвна група е различна в кръвта и в семенната течност, никой друг медик по това време не е склонен да приеме такава необичайна хипотеза.

През следващите години Чикатило се старае да не се набива на очи. През 1985 г. той убива две жени, но след това полага усилия да държи нагона си под контрол и нанася следващите си удари чак през 1987 г., когато напада малко момче в Ревда, Украйна, а после взима още две жертви – в Запорожие и в Ленинград. През 1988 г. маниакът изкормва девет души, като се страе да избягва Ростов, който е под наблюднието на милицията. За последно касапинът вилнее през 1990 г., когато убива седем момчета и две жени. В следствие на новата серия жестоки посегателства силите на реда затягат още повече мерките за сигурност и изграждат широка мрежа от патрули и агенти под прикритие, обхващаща гарите и автогарите в района на Ростов. Целта е да се подмами убиецът да нападне дегизиран агент и така да бъде заловен на местопрестъплението.

Тази стратегия се увенчава с успех. На 6 ноември Чикатило убива и обезобразява Света Коростик и я зарязва в гората. Маниакът излиза измежду дърветата облечен в делови костюм и оцапан с кървави петна и кал. Тогава е спрян за проверка на документите от агент под прикритие, на когото такова поведение се струва подозрително. Поради небрежност от страна на агента обаче Ростовският касапин отново се измъква и едва по-късно е поставен под 24-часово наблюдение във връзка с косвени данни, асоцииращи го с някои от жертвите. На 20 ноември 1990 г. Андрей Чикатило все пак е арестуван поради подозрителните му контакти с деца. Тъй като разполагат с ограничено време и недостатъчно доказателства за повечето убийства, милиционерите нямат друг избор, освен да накарат престъпника да направи самопризнания.

Силите на реда прилагат безпрецедентна хитрост – те успяват да накарат маниака да повярва, че е психично болен и се нуждае от лечение. Изпратен е психиатър, който да говори с него и да потвърди, че душевно болният пациент не може да бъде съден. Маневрата е успешна – Чикатило прави пълни самопризнания. Тъй като това не е достатъчно, за да се заведе дело, следователите успяват да го убедят да предостави и доказателства. Червеният изкормвач ги отвежда до някои от заровените от него трупове, които досега не са били открити. Tой признава за 56 убийства, от които само 36 са известни на милицията до този момент.

Преди да започне процесът, маниакът е поставен под специални мерки за сигурност, които да го предпазят от саморазправа от страна на другите затворници, които нямат милост към насилниците на деца, както и от близки на жертвите, които работят в затвора. Делото започва на 14 април 1992 г. Ростовският касапин е признат за вменяем и годен за съдебен процес. Дори в съдебната зала маниакът трябва да бъде пазен в клетка, за да не бъде линчуван от роднините на жертвите. На 15 октомври той е признат за виновен за 52 от общо 53 доказани убийства и е осъден на смърт за всяко едно от тях. На 14 февруари 1994 г. Андрей Чикатило е екзекутиран чрез разстрел, след като президентът Борис Елцин му отказва помилване.