Баба говори с Богородица

Вижте Коледния разказ:

Когато бях в четвърти клас, другарката Механджиева каза, че трябва да напишем зимен предпразничен разказ. Тогава за Коледа не се говореше много, беше някакъв почти отсъстващ празник, по-скоро биваше да е съчинение как и какво очакваме от Дядо Мраз.
- Деца, представете си какво бихте искали да се случи! - поръча другарката Механджиева.
Какво очаквах? Какво исках?
Исках просто да пиша, защото точно в онези времена си мислех, че ако искам да съм нещо, то ще е да съм писател, оперен певец или футболист. Разбира се, футболистът беше на първо място, но понеже ни чакаше разказ, трябваше да търся думите. Най-добрите, светлите - не за Коледа, а за Дядо Мраз.
И написах - че Добрият старец ще стовари торбата си, в нея и точно за мене ще има едни хубави и пъстри книжки, ама толкова хубави, че като ги прочета, ще стана такъв, какъвто искам да съм. Те ще ме изпълнят със сила и ще ме заредят с такова упование, че няма как да не стана най-добрия писател.
Другарката Механджиева прибра работите, а след като се върнахме от дядомразовските празници, които тогава нямаха нищо общо с коледните, каза:
- Георги, съчинението ти е много светло. Като звезда!
Но не уточни дали е като витлеемска. За мене нямаше значение.
Прибрах се с шестицата в джоба и със слънчевото ехо от думите на другарката.
Баба вкъщи не говореше много. Не ме чу и когато й разказах за великото съчинение. Тя имаше навик, преди да си легне, да се изправи срещу иконата на Богородица и да каже мълком вечерната си вечна и само нейна молитва.
Когато бяха в десети клас, другарката Дочкова каза, че срокът ще бъде оформен в контролно по темата какво очакваме от Дядо Мраз.
Училището беше техническо и някак не вървеше да се лигавим в лирични отклонения, но нали все пак беше контролно, трябваше да се постарая.
Направих го, а Дочкова беше възхитена.
- Георги, чудесно, ти може би ще станеш отличен писател.
Прибрах се в събота, баба не ме чу за оценката на Дочкова, застана срещу иконата и промърмори тихо и с широко озарени очи своята молитва.
Вече работех, блъсках зад струга и стружките, когато профпредседателят ме посрещна в коридора.
- Чух, че пишеш добре. Напиши нещо като за края на годината.
Заводският вестник помести очерка ми за Павлина, кранистка, която ходи в свободното си време на самодеен театър и играе даже главна роля. Павлина беше слаба, кокалеста, неособено красива жена, но пишеше и стихове. Нелоши, За любов, раздели, пак за любов и раздели. Сухите й очи грееха особено, най-вече когато видя как съм я нарисувал в онзи клет вестник от осем тъмни страници. Вдъхновението за Павлина била Коледа! Само че и тогава на мода все още беше Дядо Мраз.
Върнах се по спешност на село, защото баба бе починала. Вече нямаше как да я видя с бялата дълга нощна риза, която слагаше след молитвата си пред иконата. Беше странно, липсваше ми. И баба, и молитвата, и иконата, която сякаш беше излиняла в сумрака на болната зимна вечер.
Тъй се случи, че след време започнах работа във вестник и главният редактор ми каза:
- Георги, измисли нещо различно преди Коледа!
Коледните празници вече се тачеха и дори телевизията излъчваше как довчерашни атеисти стоят смирено в църквите с препалени свещи в ръце.
Написах. Може би нещо неособено умно и оригинално - за святата и блага нощ, за родилката, която се мъчи, за младенеца, дошъл сред нас да възвестява, разнася и прави най-доброто за човеците. Че Дядо Мраз се е превъплътил вече и завинати в коледник, че винаги е бил.
Дъщеря ми, първокласничка, ме попита.
- Тате, какво е Коледа?
Казах й.
- А ще ми помогнеш ли да напиша коледен разказ?
Помогнах й.
Времето се изтърколи с Коледа след Коледа, с Великден след Великден. И пак отначало, наново и бързо. Празници като воденици - поемат водата, смилат я, някой крещи предварително за светлите и велики дни, после разстила дебела софра с ядене и пиене, а после пъшка в продължание на три дни, за се похвали на четвъртия, че нямало нищо по-хубаво от ей тези празници. Най-вече - от коледните. И как уискито, което трябвало да стигне за повече, приключило набързо.
Малко преди да си тръгна от работа, погледнах суровия ни утрешен вестник. Пълен беше с рекламни карета, в които някой се изсилва да опише в десет цветни като боя изречения как и колко сърдечно поздравява клетия народ и му желае щастливи следколедни бъднини.
Аз чакам децата - вече млад мъж и млада жена. Да седнем и да поговорим за празници, които се изплъзват и бягат лудо. В които всичко е повърхностна аритметика и няколко свободни дни, в които може би ни чака само масата.
И вече не искам, даже и да се сещам, че мога да пиша по другарките Механджиева и Дочкова.
Пред очите ми е само баба, която говореше толкова тихо с Богородица, че се чуваха само двете.

Георги Христов