Фердинанд – подем и падение за България

Катерина Тосева, news.bg

Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски е син на принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота-Кохари (1818-1881 г.) и на принцеса Клементина Бурбон- Орлеанска (1817-1907), дъщеря на френския крал Луи Филип. Изключителното самочувствие на втория княз в следосвобожденската ни история е подсилвано не само от амбициозната му майка и родството с кралските и императорски семейства. Със знанията и светогледа си Фердинанд силно изпъква на фона на българската действителност в началото на XX век.

Той е избран за княз на България от III ВНС през 1887 г. и носи тази титла до 22 септември 1908 г. Непризнат от Русия и останалите европейски страни, той дръзва да стъпи на българска земя като избран от народа владетел и благодарение на енергичната дейност на министър-председателя Стефан Стамболов /по-късно убит, въпреки заслугите си/ успява да се наложи както на вътрешнополитическата, така и на международната сцена- ловко, пресметливо, настъпателно и нагло на моменти.

Фердинанд I е най-противоречивият и най-дълго управляващ владетел в Третото българско царство. Първите години от управлението му се характеризират с бурно икономическо развитие и укрепване на политическия авторитет на Българското княжество. Краят е почернен от две национални катастрофи и абдикация. Монархът живее с идеята, че е предопределен да носи короната. На византийските владетели. Страстта, с която Фердинанд преследва своя най-съкровен блян - Цариград и амбицията, която го тласка напред е за България и сила и погром.

Благодарение на напредничавото му мислене и усилията, които полага, Европа е слисана от „българското чудо"- от изключителните темпове на културно и стопанско развитие в изостаналата, скоро освободена държава.

 Дързостта и праволинейността в преследването на целите изиграват своята роля и при помиряването му с Европа и Русия. Важен момент в този процес е покръстването на престолонаследника Борис Търновски в източноправославната вяра. Негов кръстник става руският император Николай II, представен от княз Голенишчев- Кутузов. С този си акт Русия признава княз Фердинанд. Скоро след това той е признат от всички европейски държави. Няколко години по- късно, с провъзгласяването на Независимостта през 1908 г. Фердинанд се титулува като цар, а българският народ ликува като напълно свободен.

Амбициите не спират до тук. След признатата независимост е поставен въпросът за национално обединение. Фердинанд осъзнава, че тази кауза ще бъде подкрепена неизменно от целия народ и съответно ще заздрави позициите на династията. Фердинанд осъзнава, че тази кауза води към Цариград. Фердинанд няма как да знае, че тази кауза ще му коства трона и той ще напусне завинаги България.

Опиянението след началото на Балканската война задушават реализма на българския владетел и той, устремен към Цариград, изоставя националния идеал - обединението. Блянът за византийската корона тласкат царя към авантюристична външна политика през 1912- 1913 г. Докато българските войници се бият в най-тежките сражения с Турция, гърци и сърби окупират освободените земи.

Недостатъчната дипломатическа подготовка на Балканския съюз има за страната ни тежки последици. След края на Балканската война 1912 г. между победителите- България Сърбия, Гърция и Черна гора, възниква конфликт във връзка с разпределянето на освободените територии. Сърбия иска земите на запад от река Вардар, Гърция пък иска Южна Македония и част от Западна Тракия.

Външнополитическият максимализъм на царя допълнително утежнява ситуацията. Без да се консултира с правителството, решава да сплаши противниците си и на 16 юни 1913 г. заповядва II и IV български армии да настъпят срещу Сърбия и Гърция. България не обявява война, а монархът смята, че ще принуди съюзниците си да отстъпят от исканията си. Те обаче предприемат офанзива и атакуват по целия фронт. След по- малко от два месеца военни действия, в които България сама се изправя срещу пет държави /Сърбия, Гърция и Черна гора, които в последствие са подкрепени от Румъния и Турция/, армията е принудена да капитулира, макар и непобедена.

Войната започва като освободителна за българите останали в пределите на Турция и обединителна за населението на Княжество България. Краят й донася първа национална катастрофа за страната ни. От български земи (вече в пределите на Гърция и Сърбия) прииждат около 250 000 бежанци. Над 65 000 души умират във войната, а над 100 000 са ранени. Българският икономически подем е загубен.

Фердинанд обаче не е прекършен и амбициите му да бъде най-силният владетел на Балканите са още по-силни. Преди да помислят за евентуален неутралитет, царят и правителството на Васил Радославов присъединяват страната ни към Централните сили /Германия и Австро-Унгария/ и Бъгария е въвелчена в Първата световна война . Националното обединение отново е прокламирано като основна преследвана цел. Резултатът е втора национална катастрофа, само 5 години след първата.

Това е и краят на едно бурно управление. При сключването на Солунското примирие на 29 септември 1918 г., с което България излиза от войната, Антантата поставя задължително условие Фердинанд I да се откаже от българския престол и да напусне страната. На 3 октомври 1918 г. той абдикира в полза на сина си Борис III.

Царят напуска България и никога вече не се завръща, независимо, че цял живот очаква този момент.

На фона на политиката му, научните познания остават винаги на заден план. Той обаче е световно признат учен и изследовател.

До края на дните си живее в град Кобург, Германия, и получава пенсия от германското правителство. Цар Фердинанд умира на 10 септември 1948 г., надживявайки както синовете си Борис и Кирил, така и своето Царство България.