Тодор Живков - възродителят, слугата на Москва или просто човек от народа

Тато, както го наричаха повечето, прекара последните  години от живота си  затворен във вилата на внучката си Евгения ( сега депутат от  Коалиция за България) на улица „Секвоя” в столичния квартал Бояна, рядко даваше интервюта и проявяваше типичното си чувство за хумор въпреки напредналата възраст. Поне външно той не се озлоби срещу онези, които го детронираха от властта по време на онзи пленум през ноември 1989 година. Днес по- младите поколения не си спомнят за Тодор Живков, а ако знаят нещо за него то е от думите на по- възрастните. Бившият първи даде едно интервю пред немски телевизионен канал в средата на 90- те години на миналия век, в което каза доста добри думи за Симеон II, който малко по- късно по ирония на съдбата от цар в изгнание се превърна в министър- председател, също така Живков питаеше противоречиви чувства към Ахмед Доган, който днес е един от най – влиятелните политици в България. Някои от родните интелектуалци го ненавиждаха, но това бе  гримаса на притворство и лицемерие от тяхна страна, защото повечето се надпреварваха да го славословят и преди да умре, Живков откровено си признаваше, че много пъти е бил заобиколен от пълни блюдолизци. Роден в ботевградско село Правец на 7 септември през 1911 година до края на дните си той остана верен на селския нрав и здравия дух – обичаше пълнени чушки с боб, не прекаляваше с алкохола, не пушеше, а харесваше простичките, обикновени неща. Вероятно днес неговата политика по време на така наречения Възродителен процес предизвиква асоциации на одобрение сред крайните националисти в България, вероятно сподвижници на ДПС го мразят за смяната на имената, но не бива и да отричат, че по  време на неговото управление турското и циганското етническо малцинство у нас се ползваха с определени привилегии. Тодор Живков често смайваше чужди държавници със своето непринудено, понякога недодялано поведение – потупваше свойски по рамото  президенти на западни държави, целуваше се редовно с другите генерални секретари на братските комунистически партии от страните членки на Варшавския договор, а и бе провъзгласен за доктор хонорис кауза на Токийския университет по време на едно от посещенията си в Япония. Дори някои хора в България смятаха, че той е истинската емблема на страната и не си представяха ежедневието без него. Колкото и да бе хулен, Живков бе ненадминат политически играч и умееше с лекота и хитрост да постига това, което иска. Дали на съвестта му е тежало убийството на писателя Георги Марков, е също спорна тема. Определено Живков в последните си години съжаляваше, че България се разпарчетосва и разграбва , и го дразнеше липсата на стойностни политици. Десет години след неговата смърт на 5 август 1998 година със сигурност може да кажем, че е бил абсолютно прав да мисли по този начин. Frognews.bg

{YouTubeVideo id=n7qxobuhd8s}

{YouTubeVideo id=rauvHMVM6aI}