9 септември като тебеширен кръг

Историците не спират да доказват, че именно 9 септември 1944 г. е повратната точка в установяването на един десетилетен режим на несвобода, наложен ни от Москва чрез мрежа от местни сатрапи. И какво от това? Още от сутринта на въпросната дата край „капището“ на Съветската армия в София ще се развеят червени знамена и под звуците на тоталитарни комунистически маршове наши съграждани ще зачакат появата на г-жа Митрофанова, актуалния наместник на московския властелин. Сякаш се въртим в омагьосан кръг.

Нима Аристотел е бил прав, когато в един знаменит фрагмент на своята „Поетика“ (1451b) релативизира историята с аргумента, че поезията е далеч по-философска и по-сериозна от нея? Защото поезията често успява там, където историята се проваля. Чрез силата на метафората, поезията придава образ на „общото“, докато историята търпи провал тъкмо в опитите си да изрази „единичното и истинното“, същинския наш живот.

Добре, да заложим тогава на силата на метафората. Наскоро в спомените на проф. Николай Генчев попаднах на такъв разтърсващ образ. И негов автор е не друг, а Владимир Топенчаров (1905–1997), един от „рупорите“ на 9 септември. Няколко думи за него. Ярко комунистическо перо и пръв главен редактор на официоза на преврата – в. „Отечествен фронт“, който още в уводната си статия от брой първи на ден първи (9 септември 1944 г.) посреща Червената армия с думите:

Вчера Великата Червена Армия дойде в пределите на България, за да освободи страната от предателски правителства… Червената Армия иде да помогне на българския народ да възстанови своята историческа дружба със съветския народ – народ освободител. Вестта за влизането на съветските войски в пределите на България се посреща с чувство на велико облекчение и на велика радост от целия български народ. Съветските колони маршируват по шосетата, градовете и селата на България под звъна на камбани и радостното ликуване на целия български народ. Техният път към вътрешността на страната и към столицата е постлан с цветя.

Впоследствие всички тези фрази-клишета ще се възпроизвеждат многократно из пресата, ще звучат по радиото и от кинохрониката. Със същата неотслабваща патетика. Ала първомайсторът им е тъкмо Владимир Топенчаров, близък роднина на Трайчо Костов, впоследствие репресиран по тази причина, сетне реабилитиран, бъдещ председател на СБЖ, академик, посланик в Париж, носител на безброй партийни отличия и автор на многотомна история на българската журналистика.

И сега към „метафората на Топенчаров“. Николай Генчев разказва в мемоарите си как двамата с Илчо Димитров били негови студенти някъде в средата на 50-те години, когато Топенчаров е все още в немилост. Пред тях „първият публицист на партията“ споделял случки от „борческия си път“. Включително как през 1938 г., когато бил съветски агент в Париж, се борел срещу тогавашните бегълци от СССР, клеветящи „комунистическия рай“. На открити срещи в парижкия „Дворец на спорта“ тези първи дисиденти споделяли пред аудиторията истината за съветските концлагери, за ужасите на „Лубянка“ и „Лефортово“. Веднъж един от тях показал нагледно как при следствието го карали да рисува с тебешир кръг на черната стена, в който трябвало да се подпира на показалците си, докато не признае каквото трябва или загуби съзнание. Тогава Топенчаров скочил от залата и закрещял с цяло гърло на френски: „Това е лъжа, това е долна измислица!“.

Ала минало време. На 21 юни 1949 г. Трайчо Костов, съпруг на сестра му Люба, доскоро смятан за сигурен наследник на Георги Димитров начело на БКП, е арестуван по лично разпореждане на Сталин. Начева безмилостната разправа с „врага с партиен билет“ в лицето на „трайчокостовците“. Цял ден Топенчаров чака да го приеме Васил Коларов, който му е пряк началник, но скоро вместо това се озовава в затвора. И там – по разказа на самия Топенчаров – той припаднал за първи път. Не докато го изтезавали (което не му се разминава по-късно), а когато следователят Христо Боев (съветски чекист, добре школуван от НКВД) извадил тебешир от бюрото си и му казал: „Нарисувай сега един кръг на стената“. „Аз се надигнах – спомня си Владимир Топенчаров – пред очите ми изплува залата на „Пале де Спорт“, всичко се завъртя пред мен и се строполих до бюрото.“

Не знаем кога е изрисувал своя „тебеширен кръг“, нито колко време го е крепил с показалците си. Сигурно немалко, докато даде нужните на следствието показания. Парадоксът е, че неговият „тебеширен кръг“ всъщност бил зримо продължение на онзи „тебеширен кръг“ от парижкия „Дворец на спорта“, отречен от самия него десетилетие по-рано. „Тебеширен кръг“ на Утопията, неподбираща своите средства в името на поставената си цел.

Интересното е, че в същите тези години един от големите драматурзи на ХХ в. – Бертолт Брехт, също подвластен на Утопията, пише пиесата си „Кавказкият тебеширен кръг“ (транспозиция на новелата му „Аугсбурският тебеширен кръг“), където действието се развива в Грузия през Втората световна война, а не в Германия в периода на Трийсетгодишната война. Ала в случая историческата рамка не е от значение. Става дума за прочутата притча за Соломоновия съд (3 Царств. 3:16–28). С тази разлика, че докато цар Соломон иска да реши казуса с двете майки, спорещи за един младенец, разсичайки го със своя меч, Брехт умело въвежда в притчата образа на „тебеширения кръг“ (дали не е чул за него от злополучния опит на свои съветски другари?). Във версията на Брехт всичко се решава тъкмо в пространството на „тебеширения кръг“ като пространство на „безмилостния съд“. Писарят Аздак поставя двугодишния младенец, за който спорят двете майки, в центъра на въпросния „тебеширен кръг“, обявявайки, че той ще е на тази, която първа го издърпа отвътре. На едната ѝ дожалява за детето, докато другата с все сили го измъква отвътре. И губи, показвайки, че не е истинската майка.

Връщайки се към „тебеширения кръг на Топенчаров“, не можем да не признаем, че зад тази метафора се крие сериозен жизнен урок. Да спасиш себе си от „тебеширения кръг“, може би също не е означавало да се издърпаш от него на всяка цена.

Ето как в мемоарите си Николай Генчев предава развръзката на този „кръг“:

Може би няма друг образ измежду известните български комунисти, който така цялостно да е обединил чертите на безхарактерността, както Владимир Топенчаров. До Девети септември той е млад и силен публицист. После става съветски агент в Париж. По време на войната се спотаява. След Девети септември свири първа цигулка в оркестъра на комунистическата журналистика. След смъртта на Тр. Костов Топенчаров прекарва известно време в затвора. После е освободен, но оставен в немилост. Тогава постъпва в Университета. И тук прави невероятен гаф. Написва и защитава дисертация, в която има глава за „Предателската банда на Тр. Костов пред съда на историята“. Това според мен е краят на този човек, който и по-късно продължи да се перчи като главен редактор, като посланик в Париж и като „патриарх“ на българската публицистика, но беше вече един изтъркан парцал.

Той остана в „историята“ не само чрез предателството към своя род, което беше високо оценено от Тодор Живков, но и поради отвратително нахалните си статии, чрез които искрено възхваляваше най-черните идеи на съветската политика. Тогава, когато русите направеха нещо, от което се срамуваха дори влъхвите от в. „Правда“, Топенчаров впрягаше своя безцеремонен стил на оракул, за да ги оправдава и разхвалва.

Явно цял живот този човек продължава да бяга от „тебеширения кръг“ на същия този 9 септември, който сам пропагандно е предначертал. Продължавайки да вярва, че „насилието е свобода“, „освобождението е необходимост“, а „личното мнение – робство“.

И както виждаме, не е единственият. Огромен брой хора сякаш продължават да пребивават в илюзиите за „съдбовната дата“. И за да продължим метафората – ето как поетът Иван Пейчев на младини описва същия този „Септември“ при това във вестника на Владимир Топенчаров:

И в мрака „Септемврий“ изплакват селата,
„Септемврий“ – повтаря стаената степ,
„Септемврий“ – подвзема студеният вятър,
Септемврий, Септемврий! Ти знаме и креп.

(в. „Отечествен фронт“, 19 ноември 1944 г.)

Няма нищо случайно в метафората. А връзката между червеното знаме и траурния креп се налага някак от само себе си.

Тони Николов, Портал "Култура"