Никога повече Матей Казийски

Пише ви едно пораснало момче, чиито мечти бяха погребани (не преувеличавам) от вас.

Започвам това писмо по този зловещ начин, за да ви накарам да го прочетете докрай. И така, нека да започна по реда на събитията.

Годината беше 2004 и аз бях един 14-годишен хлапак, който в свободното си време обожаваше да гледа волейбол. Имах записани видеокасети и обичах да ги гледам с часове. Кои мачове? На българския национален отбор по волейбол. Тогава през небосклона на родното волейболно небе като комета препускаше един състезател. Кой е той ли? Матей Казийски. Спомням си как гледах изумен как се подава топката към него и той беше срещу троен блок. Троен блок ли? Никакъв проблем за него. Както продължава да го прави и в наши дни.

14-годишният хлапак се вдъхнови и реши, че иска да бъде като него. В малкото градче, където живеех, имаше два волейболни клуба, които подготвяха деца в различни възрастови групи. Аз избрах този с утвърдени традиции, което после се оказа голяма грешка, но всичко по реда си. Тренирах здраво. В началото дори имаше дни, когато стоях по 4 часа в залата. И попаднах в стартовата шестица на клуба. В един слънчев следобед треньорът на отбора ни в клин, ни в ръкав ми съобщи, че трябва да подпиша договор с клуба, защото, обърнете внимание, без такъв договор аз няма да мога да участвам в състезания. Това, в съчетание със скромните ми 14 години, лесно доведе до моето съгласие. Всичко беше перфектно организирано – родителите ми подписаха пред нотариус, аз не прочетох и ред от този договор (нали исках да съм Матей Казийски) и продължих, като си представих как ще печелим състезания с отбора. Уви, с течение на времето разбрах, че тренировъчният процес във въпросния клуб е трагично зле. Вече бях на 15 години и сам взех решението да се преместя при другия клуб и да се развивам там. И да, бях дете, което просто мечтаеше. Преместих се и резултатите бяха видими – тренирахме усилено, сработвахме се, имаше конкуренция и резултатите се постигаха.

Един ден разбрах, че заради този фамозен договор аз трябва да пропусна състезателната година. Нищо! Следващата ще мога. Продължих да тренирам и така се мина времето, та станах на 16 години. Започнахме подготовка със страхотен отбор. Целта ни беше финали на първенство за юноши младша възраст. Работихме здраво в залата и накрая оформихме отбор от много силни 12 момчета. Аз бях в основния състав.

Повярвайте ми, федерали, бяхме жестоки. Започнаха състезанията. Аз играх в регионалното първенство и там просто отнесохме конкуренцията. Така става, когато всички в един отбор искат да са като Матей Казийски. Дойде време за националните състезания и тогава на сцената дойдохте вие, федерали такива. Нашата последна тренировка преди да отпътуваме за първия национален кръг започна в 16:00 часа. В 17:00 ч. треньорът ни събра и разказа как преди 20 минути (16:40 ч.) агент Никола Тонев се обадил на президента на нашия клуб, за да му съобщи, че правата на състезател Х (това бях аз) са спрени, поради факта, че той има договор (а бях само на 16 г. и явно съм бил много важен) с друг клуб. И знаете ли какво? Няма такова нещо като момчетата никога не плачат. Разревах се като малко бебенце. Честито, федерали! Успяхте!

Отборът ни стигна до финалите, та чак до полуфиналите. Аз бях с тях на всеки един от въпросните мачове. Но бях публика. Един месец гледах как момчетата се борят. Какво ли не бях? Сам човек агитка, статистик, анализатор, но пък най-много исках да съм като Матей Казийски. Но заради вас не можех – нямах правото да стъпя на игрището. На полуфиналния мач моят отбор се бори до последен дъх. Загубихме тайбрека с 21:19. И до ден-днешен се питам – аз ако бях там на игрището нямаше ли да ги отнесем отново с 3:0.

Това е като котката на Шрьодингер. Хем е мъртва, хем е жива. И след този мач пак ревах.

След като дъждът отмина сложих качулката и реших да се боря. От другия клуб бяха решили да искат за правата ми 6000 лв. Бях на 16 г. и един неосъществен Матей Казийски все още няма толкова пари в банковата си сметка. Отидох в полицията и писах обяснение в опит да докажа, че спрямо мен е извършено престъпление. След проверка хората установиха, че няма такова нещо (Момче, има договор!) и ме съветваха да си търся правата по съдебен ред.

Тогава един мой близък ми каза: „Спортът в България е по този начин – използват те и после не си им нужен. В теб виждат просто възможност за пари.“ Ама имам по-умни от мен близки, а? И реших да стана учен – велик като Айнщайн (какво пък, човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му). За това след малко.

Хванах мечтата, погребах я, ревах пак и продължих напред.

Сега пътуваме във времето и стигаме до 9 юни 2012 г. Зала „Арена Армеец“. Мачът е България – Франция. Аз бях там, но не като състезател, а като зрител. Спомнихте си, нали. Това беше последният велик мач (съвсем сериозен съм) на българския национален отбор по волейбол.

Матей Казийски игра и България победи. 48 часа по-късно видях как един шампион, велик спортист, император беше със сълзи в очите и със сетни сили съобщи, че не иска да се състезава повече за България. Спомних си за онзи 14-годишен хлапак и си казах, че това действие на Матей е висша форма на саможертва. Вие, г-да федерали, доведохте този гигант до сълзи. Не се спирате лесно, ей!

Сега гледам същите онези деца, срещу които се състезавах. Те избраха да се борят и не се отказаха като мен, страхливеца. Но ми е жал за тях. Казах вече, че исках да съм учен. Избрах да съм учен в областта на икономическите изследвания. Джоузеф Стиглиц (безумно велик икономист) пише в последната си книга „Цената на неравенството“, че от гладен човек качествени икономически изследвания не могат да се очакват. И ето една прекрасна аналогия! С 500 лв. на месец, в студена зала, с постна храна нов Матей Казийски няма да има. Никога повече. Помнете ми думата!

Затова, г-да федерали, не пречете на българския волейбол. Как ли става това? С оставка…

П.П. Знам, че ако главните действащи лица прочетат това писмо може би ще се познаят. А може би не? Вижте, г-да федерали, избрах да не напиша името си в опит да избегна съболезнования за умрялата ми мечта, защото знам, че се справяте чудесно в убийството на нечия мечта. Колко ли са като мен в нашата малка България? Няма да налучквам, но знам, че са много. Искам да запомните, че на един човек, който мечтае да лети и му отрежете крилата, това няма да го спре. Той ще се научи да ходи. Вижте, хората, които искат да летят, имат способността да се справят с големи проблеми. И да се завръщат след като са паднали. Запомнете, че когато се върнат, те ще ви отнесат така, както се пее в една велика песен на Scorpions: “…like a hurricane.”

bgvolleyfans.org