Реклама / Ads

12| 12976 |07.04.2015 НАРОДЕН ГЛАС

Никога повече Матей Казийски

.
Здравейте, г-да федерали,
Пише ви едно пораснало момче, чиито мечти бяха погребани (не преувеличавам) от вас.

Започвам това писмо по този зловещ начин, за да ви накарам да го прочетете докрай. И така, нека да започна по реда на събитията.

Годината беше 2004 и аз бях един 14-годишен хлапак, който в свободното си време обожаваше да гледа волейбол. Имах записани видеокасети и обичах да ги гледам с часове. Кои мачове? На българския национален отбор по волейбол. Тогава през небосклона на родното волейболно небе като комета препускаше един състезател. Кой е той ли? Матей Казийски. Спомням си как гледах изумен как се подава топката към него и той беше срещу троен блок. Троен блок ли? Никакъв проблем за него. Както продължава да го прави и в наши дни.

14-годишният хлапак се вдъхнови и реши, че иска да бъде като него. В малкото градче, където живеех, имаше два волейболни клуба, които подготвяха деца в различни възрастови групи. Аз избрах този с утвърдени традиции, което после се оказа голяма грешка, но всичко по реда си. Тренирах здраво. В началото дори имаше дни, когато стоях по 4 часа в залата. И попаднах в стартовата шестица на клуба. В един слънчев следобед треньорът на отбора ни в клин, ни в ръкав ми съобщи, че трябва да подпиша договор с клуба, защото, обърнете внимание, без такъв договор аз няма да мога да участвам в състезания. Това, в съчетание със скромните ми 14 години, лесно доведе до моето съгласие. Всичко беше перфектно организирано – родителите ми подписаха пред нотариус, аз не прочетох и ред от този договор (нали исках да съм Матей Казийски) и продължих, като си представих как ще печелим състезания с отбора. Уви, с течение на времето разбрах, че тренировъчният процес във въпросния клуб е трагично зле. Вече бях на 15 години и сам взех решението да се преместя при другия клуб и да се развивам там. И да, бях дете, което просто мечтаеше. Преместих се и резултатите бяха видими – тренирахме усилено, сработвахме се, имаше конкуренция и резултатите се постигаха.

Един ден разбрах, че заради този фамозен договор аз трябва да пропусна състезателната година. Нищо! Следващата ще мога. Продължих да тренирам и така се мина времето, та станах на 16 години. Започнахме подготовка със страхотен отбор. Целта ни беше финали на първенство за юноши младша възраст. Работихме здраво в залата и накрая оформихме отбор от много силни 12 момчета. Аз бях в основния състав.

Повярвайте ми, федерали, бяхме жестоки. Започнаха състезанията. Аз играх в регионалното първенство и там просто отнесохме конкуренцията. Така става, когато всички в един отбор искат да са като Матей Казийски. Дойде време за националните състезания и тогава на сцената дойдохте вие, федерали такива. Нашата последна тренировка преди да отпътуваме за първия национален кръг започна в 16:00 часа. В 17:00 ч. треньорът ни събра и разказа как преди 20 минути (16:40 ч.) агент Никола Тонев се обадил на президента на нашия клуб, за да му съобщи, че правата на състезател Х (това бях аз) са спрени, поради факта, че той има договор (а бях само на 16 г. и явно съм бил много важен) с друг клуб. И знаете ли какво? Няма такова нещо като момчетата никога не плачат. Разревах се като малко бебенце. Честито, федерали! Успяхте!

Отборът ни стигна до финалите, та чак до полуфиналите. Аз бях с тях на всеки един от въпросните мачове. Но бях публика. Един месец гледах как момчетата се борят. Какво ли не бях? Сам човек агитка, статистик, анализатор, но пък най-много исках да съм като Матей Казийски. Но заради вас не можех – нямах правото да стъпя на игрището. На полуфиналния мач моят отбор се бори до последен дъх. Загубихме тайбрека с 21:19. И до ден-днешен се питам – аз ако бях там на игрището нямаше ли да ги отнесем отново с 3:0.

Това е като котката на Шрьодингер. Хем е мъртва, хем е жива. И след този мач пак ревах.

След като дъждът отмина сложих качулката и реших да се боря. От другия клуб бяха решили да искат за правата ми 6000 лв. Бях на 16 г. и един неосъществен Матей Казийски все още няма толкова пари в банковата си сметка. Отидох в полицията и писах обяснение в опит да докажа, че спрямо мен е извършено престъпление. След проверка хората установиха, че няма такова нещо (Момче, има договор!) и ме съветваха да си търся правата по съдебен ред.

Тогава един мой близък ми каза: „Спортът в България е по този начин – използват те и после не си им нужен. В теб виждат просто възможност за пари.“ Ама имам по-умни от мен близки, а? И реших да стана учен – велик като Айнщайн (какво пък, човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му). За това след малко.

Хванах мечтата, погребах я, ревах пак и продължих напред.

Сега пътуваме във времето и стигаме до 9 юни 2012 г. Зала „Арена Армеец“. Мачът е България – Франция. Аз бях там, но не като състезател, а като зрител. Спомнихте си, нали. Това беше последният велик мач (съвсем сериозен съм) на българския национален отбор по волейбол.

Матей Казийски игра и България победи. 48 часа по-късно видях как един шампион, велик спортист, император беше със сълзи в очите и със сетни сили съобщи, че не иска да се състезава повече за България. Спомних си за онзи 14-годишен хлапак и си казах, че това действие на Матей е висша форма на саможертва. Вие, г-да федерали, доведохте този гигант до сълзи. Не се спирате лесно, ей!

Сега гледам същите онези деца, срещу които се състезавах. Те избраха да се борят и не се отказаха като мен, страхливеца. Но ми е жал за тях. Казах вече, че исках да съм учен. Избрах да съм учен в областта на икономическите изследвания. Джоузеф Стиглиц (безумно велик икономист) пише в последната си книга „Цената на неравенството“, че от гладен човек качествени икономически изследвания не могат да се очакват. И ето една прекрасна аналогия! С 500 лв. на месец, в студена зала, с постна храна нов Матей Казийски няма да има. Никога повече. Помнете ми думата!

Затова, г-да федерали, не пречете на българския волейбол. Как ли става това? С оставка…

П.П. Знам, че ако главните действащи лица прочетат това писмо може би ще се познаят. А може би не? Вижте, г-да федерали, избрах да не напиша името си в опит да избегна съболезнования за умрялата ми мечта, защото знам, че се справяте чудесно в убийството на нечия мечта. Колко ли са като мен в нашата малка България? Няма да налучквам, но знам, че са много. Искам да запомните, че на един човек, който мечтае да лети и му отрежете крилата, това няма да го спре. Той ще се научи да ходи. Вижте, хората, които искат да летят, имат способността да се справят с големи проблеми. И да се завръщат след като са паднали. Запомнете, че когато се върнат, те ще ви отнесат така, както се пее в една велика песен на Scorpions: “…like a hurricane.”

bgvolleyfans.org
Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 11| 4812 |20.02.2015 И силистренци се включиха в протеста „С Европа, но никога срещу Русия” . 32| 5844 |08.10.2014 Райдовски за Фрог: Повече партии в НС=размита политическа отговорност и кражби . 14| 6541 |09.09.2014 П. Блъсков пред Фрог: Никога "Труд" не е бил за фалит на КТБ . 14| 5493 |26.07.2014 Бум на пенсионери! Станаха с 41 на сто повече
Реклама / Ads
БЛОГОВЕ